Хубли, февруари 2012 г.

Още един ден, прекаран на път. Северната част на Карнатака  е доста по-бедна, по-изгоряла от слънцето и по-натоварена от трафик на тежки машини. Начесто се виждат открити рудници, ТЕЦ-ове, металургични предприятия и всечко това се обслужва от големи камиони, които пълнят пътищата с прах и нервност.
Неделя е, очакванията ни са за по-спокойно пътуване, но не само ние имаме планове за почивния ден. В Хоспет автобусът ни се оказва блокиран на автогарата в продължение на повече от час – градът е превзет от многохилядна мюсюлманска демонстрация. В шествието участват само мъже и момчета – кой пеша, кой на мотоциклет (или по-точно по 3-4-има на един мотоциклет), кой на трактор, теглещ платформа с огромен макет на джамия. Никой наоколо не говори английски, така че не успяваме да разберем какви са исканията на демонстрантите и има ли въобще искания или това си е религиозно шествие по случай някой празник. При всички положения тълпата си е тълпа – през цялото време се усеща скритото напрежение и готовност да пламнат безредици, ако някой хвърли искра. Полицията е навсякъде, въоръжена с дълги и дебели бамбукови пръти, но очевидно и тя внимава да не предизвика безредици с поведението си. По едно време се отваря пролука в шествието и всички автобуси, блокирани до този момент на автогарата, побързват да се измъкнат.
Само 20-ина километра по-нататък отново се натъкваме на тълпа. Този път обаче поводът е по-ясен – предстои мач по крикет и младо и старо се е събрало за да си купи билети и да се окаже своевременно на мястото на събитието. Опашката се е извила непосредствено до шосето, по което се носят коли, автобуси и тежки камиони – само крачка извън линията може да коства живота на заблеялия се запалянко. Полицията взема енергични мерки това да не се случи – няколко здравеняци в униформа откровено налагат с бамбуковите си палки всеки, изкривил линията на опашката. Гледката си е направо абсурдна – гъсто наблъскани мъже, очертали с телата си права разграничителна линия между тълпата и шосето. Мисля си, че подобно нещо може да се види само в Индия.
Въпреки всички изненади на неделния ден, все пак стигаме до Хубли – града, който сме си набелязали като последен пункт, преди да се отдадем на почивката в Гоа. Спомените ни от предишното идване са бегли, но приятни. Този път имаме повече време за разгреждане и градът не ни разочарова – има цели две централни улици с чисти и просторни тротоари и няколко зелени градинки, които макар и малки на площ, внасят въздух и простор в иначе по индийски сгъстения град. Дори са намерили място за паметници на местни герои и са издигнали нещо различно от обичайните фигури сякаш направени от папие-маше. Освен забележителната колониална сграда на градската комунална служба, откриваме и впечатляваща часовникова кула на входа на хиндуисткия храм в центъра. Градът е много жив и приветлив, има и заведения с местна кухня, но с европейски стандарти за хигиена, хотелът също изненадва със свежест и чистота. Разбира се, това се отнася за няколко улици в центъра, иначе в страничните пресечки си е по индийски занемарен. Магазините също имат претенция за по-съвременен подход – не са просто малки дюкянчета с камари стока. Докато обикаляме из града, си говорим, че колкото и да е хубав, си остава генералният проблем на отношенията с Индия – тя е като сън, от който не можеш да изнесеш нищо материално, нищо, което да ти свърши работа в реалния живот – само емоция, спомени и размисли.