сряда, 9 октомври 2019 г.

Етиопия - началото


Нашата Етиопия започва от летището на Адис Абеба. Напускаме самолета на Саудитските авиолинии без грам съжаление. Няма да ни липсват нито менюто, нито обслужването, нито пренаселеността му. Леко сме притеснени дали електронните визи, които сме си извадили, ще ни свършат работа, но всичко е както трябва – за по 30 секунди на човек на гишето на гранична полиция ни слагат печатите в паспортите и ни пускат поживо-поздраво. Единствената формалност, която изискват извън разпечатания лист с електронната виза е да покажем бордната карта, с която сме пристигнали и да назовем хотела, в който ще отседнем. Този път сме изрядни - и бордните карти сме запазили, и резервация за хотел сме направили. Не ни предупреждават, че трябва да си пазим листа с разпечатаните визи и за да можем да излезем безпроблемно от страната, така че си е чист късмет, че два месеца по-късно се оказва, че не сме ги изхвърлили и си спестяваме проблемите на излизане.

Тъй като сме само с ръчен багаж, лесно подминаваме опашката от чакащи митнически контрол етиопци с многобройните им огромни куфари и денкове и се измъкваме на свобода отвъд кордона от проверки, към фоайето на аерогарата, без някой въобще да се поинтересува какво носим в раниците.

До разсъмването има още много време, тъмнината навън ни се вижда дълбока и страховита и след известно помотаване по твърдите седалки на чакалнята, решаваме да си поръчаме кафе в единственото кафене на летището в Адис Абеба – все пак вече сме в родината на кафето, а и етиопската черна напитка се слави като една от най-добрите на света. Опитът ни е повече от безуспешен: първо откриваме персонала да спи дълбоко по събрани столове зад бара, омотан в каквото му падне под ръка, близо час по-късно настава някакво размърдване и започва лениво подреждане на масите, застилане с покривки (почти можем да се закълнем, че не ги измъкнаха от завивките, в които спяха), старателно се подреждат столове, равняват се купчинки менюта... абе, има-няма половин час и всичко е опнато за първите клиенти. Впрочем, както вече стана ясно, първите клиенти сме ние. Само че след като търпеливо сме изгледали цялата процедура по подреждане на заведението, изведнъж става ясно, че кафе няма да има, тъй като машината се е повредила. Добре, ще го броим за суха тренировка. Така или иначе вече е разсъмнало и тръгваме към града.

На изхода на летището ни посрещат вездесъщите „копърки“, подсилени от армия прехващачи, които се опитват да ни убедят да ги наемем срещу 5 до 10 лева на километър. Решаваме да си опитаме късмета малко по-нататък по маршрута и поемаме с бодра крачка сред прахоляк и изгорели газове в посока към хотела. Малко ни е напрегнато, защото ние със Станислав сме си свикнали да превземаме новите територии стъпка по стъпка в буквалния смисъл, но нашите изморени от пътуването спътници не са много големи фенове на този тип преживявания. Въпреки това без мрънкане мятат раниците на рамо и поемат към неизвестното.


Да крачиш с раница на гръб в непознат град, в непозната държава, в непозната посока, никога не е лесно и винаги е малко стряскащо, но полека-лека започваме да откриваме очарованието на новото място – пием наистина добро кафе заедно с първите тръгнали на работа чиновници, оглеждаме разгръщането на сергиите на зеленчуковия пазар, крачим бодро покрай стадата кози и овце на животинския пазар в подножието на новостроящите се небостъргачи в бързо развиващия се квартал Боле... Някои впечатления са много обнадеждаващи – красива млада жена ни подминава, като небрежно ни подхвърля през рамо: „Welcome in Addis Ababa!“, повечето от срещнатите погледи са усмихнати и приветливи. Млад мъж управлява мотопед, а на главата му като шапка е нахлупено ужасено блеещо яре – предните крака са обхванали челото, задните се спускат по гърба на моториста и заедно правят странно митично създание с козя глава, човешко тяло и две гуми вместо крака. Тротоарите са или разбити, или непостроени, но хората се движат по тях, а не по платното, както е обичайно в Индия, например. Пъстро, шумно, прашно, напечено, хаотично на пръв поглед, но най-важното – не изглежда заплашително.

Трудно откриваме адреса на хотела, който сме запазили през интернет - навигацията ни отвежда до адреса, но там има само къщи, дюкянчета и любопитни физиономии. С известно ръкомахане и настоятелно повтаряне на името на хотела, успяваме да получим що-годе членоразделни инструкции и да го открием на 5-6 преки от посочения адрес. 

Хотелът предлага легла, столове, телевизор, интернет, баня... но по отношение на водата си е направо гола вОда – отначало липсва топлата вода, а после идва и пълната суша. При възраженията ни собственикът само повдига рамене: „Проблемът е в правителството, нищо не мога да направя“. В този диалог не ни става ясно как точно е виновно правителството, но така и и си оставаме без вода до края на престоя си тук. Все пак персоналът добросъвестно мъкне туби и кофи към стаите, така че успяваме да се хигиенизираме ако не задоволително, то поне на санитарен минимум. Когато понатрупаме опит из Етиопия, ще разберем, че достъпът до течаща вода е огромен проблем за цялата страна.

Предприемаме опознавателен пешеходен набег в посока центъра на града – хем да си изясним въпроса с автобусите за Лалибела, хем да добием първоначални впечатления от живота на столицата. Разходката, която по-голямата част от нашата компания преживява като разузнавателна експедиция с елементи на изтезание, е придружена с много прах, доста блъсканица на някои места, безмилостен пек и натоварен трафик. Щеше да е кошмарно, ако не бяха впечатленията от малките работилници, в които местни занаятчии правят резбовани мебели, първата ни среща с църквата на Етиопия – очарователна в своята първичност и неподправеност, гледката на чинно чакащи на стройна опашка градския транспорт жители на града и случайното попадане в сенчестия двор на квартална кръчма на гърба на квартална месарница, където откриваме чудесната етиопска бира и страстта на етиопците към ястията с инджера и преобладаващо присъствие на месо.







Постепенното проникване в „тайните градини“ на ежедневния живот без посредничеството на някой местен Вергилий е едно от любимите ни преживявания. За нашите спътници като че ли акцентът пада повече върху несгодите на това постепенно неорганизирано откриване, но мъжествено понасят странностите ни. В края на деня крачкомерът показва, че сме навъртяли 19 километра и сме прекосили пеша целия широк център – изтощени сме, но уплахът ни от големия непознат град вече е поотстъпил място на усещането, че тази територия не е чак пък толкова враждебна и при минимален здрав разум няма да бъдем изядени още на първия ъгъл.

Вторият ден минава в логистични усилия – изясняваме си, че различните автобусни компании продават билети и започват маршрутите си на различни места из града и събирането на цялата картинка от отделни парчета е доста трудна задача. Запознаваме се с изключително приятния и любезен служител в централния туристически офис, с който обсъждаме приликите и разликите между историята на православието в нашите две страни, визуалните съвпадения между етиопската амхарска писменост и глаголицата, новите течения в етиопската политика и доскорошните тесни връзки на Етиопия с Русия. Междувременно младежът ни предоставя всичката искана информация, подарява ни карти на страната и столицата, свързва ни с агенция, с която да обсъдим евентуално пътуване и накрая обещава да ни консултира по различни въпроси, които могат да ни възникнат впоследствие. През цялото време се държи подчертано любезно, но не и угоднически и не пропуска да сподели самочувствието си на гражданин на страна с богата история и интересна природа. Подобно достойно държание има и шефът на агенцията, към която ни насочва – преговаря за условия и цени без умилкване, но и без агресия – спокойно, както водят преговори двама души, които се уважават взаимно.

Вечерта гледаме да се разплатим в хотела навреме, за да можем на другия ден да отпътуваме рано. Кой знае защо простата сметка за две двойни стаи и една единична, умножени по две нощувки, предизвиква огромно объркване сред персонала – сумата оживено се дискутира отначало от собственика и един от служителите, после към тях се присъединява и втори служител и поне 15 минути те спорят, пишат, задраскват, пак пишат, вадят калкулатори, пак пишат, пак задраскват, пак се надвикват, но в края на краищата успяват да изчислят сбора преди да сме се притеснили, че ще трябва да останем за още една нощувка, докато постигнат съгласие.

В хотела няма много навалица освен нас – може би единственият друг гост е Джон от Щатите, с който се засичаме не само по коридорите на хотела, но и из града – и той тича от агенция на агенция да си намери транспорт на север. За проклетия точно преди големия етиопски празник Тимкат (Богоявление)  народът масово е плъпнал да празнува и местата в автобусите и хотелите са разпродадени. Вечерта ние се сещаме, че ако не е успял да си намери билет, можем да го поканим да пътува с нашия новонает микробус на другия ден. Отивам на рецепцията да попитам в коя стая е отседнал, но дежурните на гишето младежи едва отлепят по някоя дума английски. Описвам им кого търся – дребен мъж с дълга коса, вързана на опашка – като им показвам собствената си сплетена на плитка коса. Лицата им просветляват с разбиране и един от тях с жестове ме кани да го последвам извън хотела. На съседната улица има върволица заведения, които озвучават квартала по цяла нощ и аз решавам, че Джон е в някое от тях. Моят водач обаче бързичко ги отминава и започва усилено да тропа на една заключена врата. След малко отвътре се подава недоволна женска физиономия. Леко се притеснявам, че сварвам Джон в деликатна ситуация. Междувременно жената и моят водач оживено обсъждат нещо, обръщат се към мен, оглеждат ме, пак дискутират нещо и в края на краищата жената с усмивка широко отваря вратата и с любезен жест ме кани да вляза. В този момент аз бия отбой, защото виждам, че с моите опити да използвам собствената си коса като онагледяване на търсенето на Джон, съм вкарала любезните домакини в дълбоко заблуждение: те са решили, че в 9 вечерта изведнъж ми е хрумнало да ида на фризьор и – voila! – са ми уредили отваряне на кварталния фризьорски салон специално за мен. С жестове се опитвам да обясня, че е станало недоразумение, но в края на краищата най-вероятно решават, че меракът ми да се подстригвам както внезапно се е появил, така и внезапно е отлетял. Ама нищо, няма да ми придирят.

вторник, 8 октомври 2019 г.

12 незабравими момента от Етиопия


За двата месеца, през които обикаляхме из Етиопия, изминахме 500 км пеша и още 6000 км с транспорт: раздрънкани автобуси, претъпкани микробуси, джипове, мотори и рикши... Въпреки това не можем да кажем, че я познаваме в дълбочина. Има още безброй пластове на тази страна, които да открием, разберем и осмислим. Тя ще се нареди в нашата картинка на света сред другите ни впечатления, някои нейни образи ще поизбледнеят, ще се слеят с картини от други места, но все пак има неща, които вероятно никога няма забравим.

Ето 12 незабравими преживявания, които ни донесе Етиопия:

  • Скалните църкви на Лалибела, в една от които останахме заключени по време на церемониите за големия православен празник Тимкат (Богоявление).


  • Цветовете на Далол  и незавършения процес на сътворението на света.


  • Нощното пътуване на покрива на джип през солената пустиня в депресията Данакил.


  • Изкачването и нощувката на ръба на кратера на действащия вулкан Ерта Але.


  • Изкатерването на отвесна скала без осигурително въже при скалните църкви в Гералта.


  • Върховете и долините на планините Лималиму и Симиен и маймуните челада.


  • Срещата с останките на първите хоминиди – Люси и Селам.


  • Разходките сред стотици марабу в Ауасса.


  • Живите срещи с хипопотами, гигантски лешояди, брадавичести свине и десетки видове непознати птици.


  • Храненето на дивите хиени и свободните градски орли на Харар.


  • Участието в християнизирането на езически племена в долината на Омо.



  • Срещите с племената, запазили едни от най-примитивните начини на живот на планетата.




Етиопия ще остане за нас пъстра и противоречива мозайка, в която нюансите се преливат един в друг: крайната мизерия и бързото развитие; безрезервно сърдечните и приветливи хора и безкрайното преследващо те навсякъде „You. you, you, money, money, money“; зашеметяващата природа и впечатляващата история; дивите животни и първобитните племена; примитивното земеделие и изпипаната до детайли кафеена церемония; безбройните красиви лица и изящни фигури и грубият занаятчийски бит; православието в сърцето и с пулса на Африка и древните езически култове; ежеминутните изрази на привързаност и жестоките нараняващи обичаи; ослепително белите одежди за празник и църква и вездесъщите жълти туби, които осигуряват скъпоценната вода...

Казахме й "довиждане", но тепърва ще се връщаме към нея в спомени и разкази. 

понеделник, 28 май 2018 г.

С кемпер из Мароко - средновековните медини


Медината е сърцето на старите марокански градове, възелът, в който животът ври в най-неподправения си вид. Тесните средновековни улички на много места живеят непипнати от десетилетия, а може би и столетия. Понякога това може да изглежда много романтично, дори приказно, понякога може да те хвърли в размисли за непреходността на нищетата...
Разбира се, както няма два еднакви града, така няма и две еднакви медини. Ние оставаме малко разочаровани от медините на Рабат и Казабланка, където екзотиката и автентичния живот отпреди столетия в голяма степен са отстъпили място на по-модерни отношения и техника, да не говорим за вълната от китайски стоки, която ги е удавила. За щастие, медината на Маракеш ни дава по-реалистична представа какво би трябвало да очакваме от една самоуважаваща се медина. И така, заредени с впечатления и очаквания, се запътваме към  Мекнес, Фес и Шефшауен.
Пътят от Рабат до Мекнес ни разкрива едно различно Мароко – с добре обработени обширни зелени ниви, поддържани маслинови гори и арганови насаждения. 

През април хълмовете са безкрайно красиви с всички оттенъци на зеленото, изпъстрено с огромни оранжеви, бели и жълти петна от цъфтящи пролетни цветя. Правим собствено малко откритие за какво служат съградените покрай пътя странни съоръжения от топки изсъхнала пръст, наредени една върху друга – сякаш деца са играли на кални кюфтета и са оставили след себе си кули от кални топчета. 


Това всъщност са знаците, с които търговците на трюфели сигнализират, че могат да бъдат открити наблизо. Ако проявиш интерес, веднага измъкват от близкия шубрак торби с трюфели, които предлагат за около 40 лева килото. Тъй като не сме нито познавачи, нито любители на трюфели, пропускаме пазарлъка.

Градчетата по пътя към Мекнес не ни правят впечатление с нищо, освен с местните маршрутки – покрити каруци с по два коня,  в които пътниците се разполагат на двете срещуположни пейки от двете страни на возилото. 

На един от пазарите за зеленчуци попадаме и на най-голямата заклана и оскубана пуйка, която сме виждали някога – туловище почти колкото моето виси, закачено за краката на ъгъла на навеса със зеленчуци.  В пряк сблъсък наживо аз със сигурност бих се оказала сериозно застрашена. В случая обаче пуйката е извадила късата клечка. А местните жители се заливат от смях, когато вадим фотоапаратите да увековечим находката.
Мекнес ни предлага наблъскан, мръсен и кален паркинг в близост до медината, така че се отказваме от услугите на наглия пазач, който мързеливо се опитва да ни пробута нощувка срещу 50 дирхама с убеждението, че сме на зор. Решаваме да преспим някъде по-настрани и след известно обикаляне откриваме тиха уличка в спокоен квартал и паркинг пред някакво държавно учреждение. Мястото ни привлича и с достъпа до wifi без парола - нещо, на което рядко ни случва да попаднем в Мароко. След почти месечната диета без интернет, посвещаваме вечерта на разговори с близките. Дивото къмпиране има много предимства, но достъпът до интернет в страна със скъп роуминг не е сред тях. От друга страна това пък доста помага за детоксикацията (защото малцина от нас не прекаляват с висенето в Мрежата) и ти позволява да се потопиш изцяло в преживяването, без да заничаш с едното око във фийда на фейсбука си. Така че не се знае дали от липсата на достъп до интернет си на загуба или печалба.
На сутринта рано-рано паркираме на безплатния паркинг на автогарата под медината, като поемаме риска да оставим кемпера без наблюдение от страна на местен пазач. Разчитаме на добрата видимост на паркинга - достатъчно оживен, но не претъпкан с хора, така че разбиването на коли да не е лесно.
Поне така се самоуспокояваме и отиваме да обикаляме известната с красотата си порта на Мекнес. 


Там проверяваме дали е вярно твърдението, че тя е винаги заключена и достъпът до вътрешната й страна е само през странична, не толкова атрактивна портичка. Ами, вярно е. Напомня ми за практиката в доста родни училища да се влиза през задния вход, а парадният да стои вечно заключен в очакване на някакво незнайно, но изключително събитие. Обикалящите наоколо туристически файтони за разходка из града с основание могат да претендират поне за декор във филм за каляската на Пепеляшка, но на нас ни идват твърде кичозни и скоро взаимният ни интерес е изчерпан.


Медината на Мекнес е очарователна в ранните часове на деня, когато все още липсват хората по улиците. Средновековният град е изцяло на наше разположение с тесните криви улички, боядисани в различни ярки цветове, поизбледнели с времето, с поолюпените фасади, изящни еркери и полусрутени арки, с пробуждащите се работилници за дърворезба, бродерия, ковано желязо, с мириса на прясно изпечен хляб и ментов чай...





Подранил търговец ни изнася 15-минутна лекция за техниката за инкрустиране на желязото със сребро и ни демонстрира изящни малки пластики, правени в неговата работилница.



Търговците на мекици сръчно вадят първата порция от врящото олио. Улиците са оплетени в конци, които майсторите на ширити пресукват къде ръчно, къде с помощта на бормашина. Слънцето полека-лека превзема все по-голяма част от стените, само най-тесните улички остават тъмни и хладни.






Медината започва да се пълни с народ, покритият сук е разтворил кепенците на всички дюкянчета и дневната задуха заедно с дневната тълпа пропълзява към всички кътчета на медината. Време е да си вървим.
Преживяването ни в медината на Фес е съвсем различно. Намираме си място за нощувка току под крепостните стени на стария град, на широка поляна под наблюдението на светлооко момче, което съчетава пазенето на паркинга с дресировката на млада немска овчарка.  

Съседът по паркинг под стените на Фес

Медината на Фес е известна като най-добре запазеният жив средновековен град в света и наистина успява да ни осигури два дни потапяне в дебрите на ориенталските занаяти, пазарлъци и сърдечност, примесена с меркантилност. 










Погледът се изморява да шари по пъстрите витрини, да занича в дълбините на полутъмните дюкянчета и да открива нови и нови детайли на един хем екзотичен, хем разпознаваем за балканеца ориенталски бит. Умът се изтощава да попива толкова разнообразна и разнопосочна информация, да открива пътеки в лабиринта от тесни улички, тъмни тунели и неочаквани площадчета, да сравнява находки, разкази, цени, да се опитва да подреди целия този пъстър хаос в някаква система. Сетивата се пресищат от цветове, звуци, аромати, докосвания. Само любопитството няма насита – търси нови и нови места, впечатления, срещи... Не му стига гледката към казаните за обработка и боядисване на кожи – иска да разбере и как работят медникарите, изгърбени над своите чукове и наковални. Не му е достатъчно да пипа и помирисва арганово масло и шафран в малките маслобойни – иска да разбере и как работи ръчният тъкачен стан за шалове от кактусови влакна.




Училище в сърцето на медината






Кожите се карат с коне и магарета - тесните улички на медината не позволяват друг транспорт
Работилница за щавене и боядисване на кожи











Накрая едва се държим на краката си, но все пак посвещаваме една сутрин и на разходка до отсрещния хълм с гробището и останките от крепостни укрепления, от който се разкрива великолепна гледка към скритата зад крепостните стени огромна медина на Фес. 



Впрочем, фес така и не си купуваме, въпреки че във всеки втори дюкян предлагат бутафорно подобие. На едно място дори продават и истински фесове, но все пак това си е само атракция – иначе никъде в Мароко не забелязваме да се носят или продават фесове, въпреки голямото разнообразие от шапки и качулки, които ползват мароканците.
С ведрите впечатления от Фес тръгваме към Шефшауен с голямата кошница. Все пак това е символът на Мароко, Синият град, който краси всяка туристическа реклама на страната. Планината Риф, в която е разположен градът, не е толкова висока и драматична като Атласките планини, но има удивително красиви долини, върхове и каньони, а пролетната зеленина и извиращата отвсякъде вода я правят изключително привлекателна. 


Шефшауен е разположен на склона на един от хълмовете на планината и има чудесен изглед откъм шосето, по което се стига до града. 


Старата медина, която всъщност е атрактивната част на града, е разположена в горната част на възвишението, близо до изворите на пълноводната река. Пътят на реката през медината е много красив – водата е буйна и се спуска стръмно надолу с малки скокчета или пък уловена в перачници и мелници. Местните жени идват да перат под навесите на перачниците и се гневят, ако нарушаваш интимността на този акт с фотоапарата си. 





Самата медина е точно като от рекламните брошури – на фона на бездънното синьо небе се очертават профилите на къщи, боядисани във всички нюанси на синьото – от бледонебесносиньо, през наситено, почти черно, до нежнолавандулово. Всяка уличка е различна, всеки ъгъл, всеки вход, всеки завой крие изненада. 











За съжаление популярността вече е увредила местните жители в непоправима степен – те са толкова отегчени от туристите, че единственият им интерес е да изкарат пари от тях. Продавачите са безразлични и нагли, опитите да те излъжат в сметката са масови, а някои дори се опитват да искат пари за снимки по улиците, особено на по-атрактивни места. Цялата тази меркантилност бързо ни идва в повече и след няколко часа из улиците на Шефшауен решаваме, че няма смисъл да продължаваме да напластяваме върху първоначалното очарование още разочарования. Вземаме си довиждане с града (не и с пазачите на кемпера, които никакви ги няма, когато си тръгваме) и заминаваме за Танжер – последната дестинация, преди да напуснем Мароко.
Медината на Танжер е доста по-скучна, в сравнение с медините на Маракеш и Фес, като изключим няколко малки улички над Хотел "Континентал", по които фантазията на обитателите се е разплискала в многоцветни примитивни графити или просто ярко съчетание от цветове по стените, вратите, бордюрите, кашпите, пейките... 




Мястото изглежда не е много популярно сред туристите, защото срещаме само местни, а те ни се усмихват приветливо и любезно. Извън този район попадаме на обичайните дюкяни, обичайните кандидати за гидове, които са в състояние да висят отгоре ти с часове, с надеждата, че ще ги наемеш и обичайните произведения на местните занаяти, редуващи се с камари китайски стоки за масова употреба. Личи си, че тук търговците имат най-чест контакт с чужденци – почти половината знаят, ме столицата на България е София (за другата половина е Букурещ, но все пак уцелват региона). Дори един от търговците на антики, след като специално ни е помолил да кажем откъде сме, възкликва: „ОбиШам Ви!“ на български. А друг търговец с гордост ни съобщава, че най-добрите му учители – по математика и по физика – мосю Тодоров и мосю Василев, са били българи. Така и си тръгваме от Мароко - с добрите чувства, които други българи преди нас са оставили в тези земи.