понеделник, 28 май 2018 г.

С кемпер из Мароко - средновековните медини


Медината е сърцето на старите марокански градове, възелът, в който животът ври в най-неподправения си вид. Тесните средновековни улички на много места живеят непипнати от десетилетия, а може би и столетия. Понякога това може да изглежда много романтично, дори приказно, понякога може да те хвърли в размисли за непреходността на нищетата...
Разбира се, както няма два еднакви града, така няма и две еднакви медини. Ние оставаме малко разочаровани от медините на Рабат и Казабланка, където екзотиката и автентичния живот отпреди столетия в голяма степен са отстъпили място на по-модерни отношения и техника, да не говорим за вълната от китайски стоки, която ги е удавила. За щастие, медината на Маракеш ни дава по-реалистична представа какво би трябвало да очакваме от една самоуважаваща се медина. И така, заредени с впечатления и очаквания, се запътваме към  Мекнес, Фес и Шефшауен.
Пътят от Рабат до Мекнес ни разкрива едно различно Мароко – с добре обработени обширни зелени ниви, поддържани маслинови гори и арганови насаждения. 

През април хълмовете са безкрайно красиви с всички оттенъци на зеленото, изпъстрено с огромни оранжеви, бели и жълти петна от цъфтящи пролетни цветя. Правим собствено малко откритие за какво служат съградените покрай пътя странни съоръжения от топки изсъхнала пръст, наредени една върху друга – сякаш деца са играли на кални кюфтета и са оставили след себе си кули от кални топчета. 


Това всъщност са знаците, с които търговците на трюфели сигнализират, че могат да бъдат открити наблизо. Ако проявиш интерес, веднага измъкват от близкия шубрак торби с трюфели, които предлагат за около 40 лева килото. Тъй като не сме нито познавачи, нито любители на трюфели, пропускаме пазарлъка.

Градчетата по пътя към Мекнес не ни правят впечатление с нищо, освен с местните маршрутки – покрити каруци с по два коня,  в които пътниците се разполагат на двете срещуположни пейки от двете страни на возилото. 

На един от пазарите за зеленчуци попадаме и на най-голямата заклана и оскубана пуйка, която сме виждали някога – туловище почти колкото моето виси, закачено за краката на ъгъла на навеса със зеленчуци.  В пряк сблъсък наживо аз със сигурност бих се оказала сериозно застрашена. В случая обаче пуйката е извадила късата клечка. А местните жители се заливат от смях, когато вадим фотоапаратите да увековечим находката.
Мекнес ни предлага наблъскан, мръсен и кален паркинг в близост до медината, така че се отказваме от услугите на наглия пазач, който мързеливо се опитва да ни пробута нощувка срещу 50 дирхама с убеждението, че сме на зор. Решаваме да преспим някъде по-настрани и след известно обикаляне откриваме тиха уличка в спокоен квартал и паркинг пред някакво държавно учреждение. Мястото ни привлича и с достъпа до wifi без парола - нещо, на което рядко ни случва да попаднем в Мароко. След почти месечната диета без интернет, посвещаваме вечерта на разговори с близките. Дивото къмпиране има много предимства, но достъпът до интернет в страна със скъп роуминг не е сред тях. От друга страна това пък доста помага за детоксикацията (защото малцина от нас не прекаляват с висенето в Мрежата) и ти позволява да се потопиш изцяло в преживяването, без да заничаш с едното око във фийда на фейсбука си. Така че не се знае дали от липсата на достъп до интернет си на загуба или печалба.
На сутринта рано-рано паркираме на безплатния паркинг на автогарата под медината, като поемаме риска да оставим кемпера без наблюдение от страна на местен пазач. Разчитаме на добрата видимост на паркинга - достатъчно оживен, но не претъпкан с хора, така че разбиването на коли да не е лесно.
Поне така се самоуспокояваме и отиваме да обикаляме известната с красотата си порта на Мекнес. 


Там проверяваме дали е вярно твърдението, че тя е винаги заключена и достъпът до вътрешната й страна е само през странична, не толкова атрактивна портичка. Ами, вярно е. Напомня ми за практиката в доста родни училища да се влиза през задния вход, а парадният да стои вечно заключен в очакване на някакво незнайно, но изключително събитие. Обикалящите наоколо туристически файтони за разходка из града с основание могат да претендират поне за декор във филм за каляската на Пепеляшка, но на нас ни идват твърде кичозни и скоро взаимният ни интерес е изчерпан.


Медината на Мекнес е очарователна в ранните часове на деня, когато все още липсват хората по улиците. Средновековният град е изцяло на наше разположение с тесните криви улички, боядисани в различни ярки цветове, поизбледнели с времето, с поолюпените фасади, изящни еркери и полусрутени арки, с пробуждащите се работилници за дърворезба, бродерия, ковано желязо, с мириса на прясно изпечен хляб и ментов чай...





Подранил търговец ни изнася 15-минутна лекция за техниката за инкрустиране на желязото със сребро и ни демонстрира изящни малки пластики, правени в неговата работилница.



Търговците на мекици сръчно вадят първата порция от врящото олио. Улиците са оплетени в конци, които майсторите на ширити пресукват къде ръчно, къде с помощта на бормашина. Слънцето полека-лека превзема все по-голяма част от стените, само най-тесните улички остават тъмни и хладни.






Медината започва да се пълни с народ, покритият сук е разтворил кепенците на всички дюкянчета и дневната задуха заедно с дневната тълпа пропълзява към всички кътчета на медината. Време е да си вървим.
Преживяването ни в медината на Фес е съвсем различно. Намираме си място за нощувка току под крепостните стени на стария град, на широка поляна под наблюдението на светлооко момче, което съчетава пазенето на паркинга с дресировката на млада немска овчарка.  

Съседът по паркинг под стените на Фес

Медината на Фес е известна като най-добре запазеният жив средновековен град в света и наистина успява да ни осигури два дни потапяне в дебрите на ориенталските занаяти, пазарлъци и сърдечност, примесена с меркантилност. 










Погледът се изморява да шари по пъстрите витрини, да занича в дълбините на полутъмните дюкянчета и да открива нови и нови детайли на един хем екзотичен, хем разпознаваем за балканеца ориенталски бит. Умът се изтощава да попива толкова разнообразна и разнопосочна информация, да открива пътеки в лабиринта от тесни улички, тъмни тунели и неочаквани площадчета, да сравнява находки, разкази, цени, да се опитва да подреди целия този пъстър хаос в някаква система. Сетивата се пресищат от цветове, звуци, аромати, докосвания. Само любопитството няма насита – търси нови и нови места, впечатления, срещи... Не му стига гледката към казаните за обработка и боядисване на кожи – иска да разбере и как работят медникарите, изгърбени над своите чукове и наковални. Не му е достатъчно да пипа и помирисва арганово масло и шафран в малките маслобойни – иска да разбере и как работи ръчният тъкачен стан за шалове от кактусови влакна.




Училище в сърцето на медината






Кожите се карат с коне и магарета - тесните улички на медината не позволяват друг транспорт
Работилница за щавене и боядисване на кожи











Накрая едва се държим на краката си, но все пак посвещаваме една сутрин и на разходка до отсрещния хълм с гробището и останките от крепостни укрепления, от който се разкрива великолепна гледка към скритата зад крепостните стени огромна медина на Фес. 



Впрочем, фес така и не си купуваме, въпреки че във всеки втори дюкян предлагат бутафорно подобие. На едно място дори продават и истински фесове, но все пак това си е само атракция – иначе никъде в Мароко не забелязваме да се носят или продават фесове, въпреки голямото разнообразие от шапки и качулки, които ползват мароканците.
С ведрите впечатления от Фес тръгваме към Шефшауен с голямата кошница. Все пак това е символът на Мароко, Синият град, който краси всяка туристическа реклама на страната. Планината Риф, в която е разположен градът, не е толкова висока и драматична като Атласките планини, но има удивително красиви долини, върхове и каньони, а пролетната зеленина и извиращата отвсякъде вода я правят изключително привлекателна. 


Шефшауен е разположен на склона на един от хълмовете на планината и има чудесен изглед откъм шосето, по което се стига до града. 


Старата медина, която всъщност е атрактивната част на града, е разположена в горната част на възвишението, близо до изворите на пълноводната река. Пътят на реката през медината е много красив – водата е буйна и се спуска стръмно надолу с малки скокчета или пък уловена в перачници и мелници. Местните жени идват да перат под навесите на перачниците и се гневят, ако нарушаваш интимността на този акт с фотоапарата си. 





Самата медина е точно като от рекламните брошури – на фона на бездънното синьо небе се очертават профилите на къщи, боядисани във всички нюанси на синьото – от бледонебесносиньо, през наситено, почти черно, до нежнолавандулово. Всяка уличка е различна, всеки ъгъл, всеки вход, всеки завой крие изненада. 











За съжаление популярността вече е увредила местните жители в непоправима степен – те са толкова отегчени от туристите, че единственият им интерес е да изкарат пари от тях. Продавачите са безразлични и нагли, опитите да те излъжат в сметката са масови, а някои дори се опитват да искат пари за снимки по улиците, особено на по-атрактивни места. Цялата тази меркантилност бързо ни идва в повече и след няколко часа из улиците на Шефшауен решаваме, че няма смисъл да продължаваме да напластяваме върху първоначалното очарование още разочарования. Вземаме си довиждане с града (не и с пазачите на кемпера, които никакви ги няма, когато си тръгваме) и заминаваме за Танжер – последната дестинация, преди да напуснем Мароко.
Медината на Танжер е доста по-скучна, в сравнение с медините на Маракеш и Фес, като изключим няколко малки улички над Хотел "Континентал", по които фантазията на обитателите се е разплискала в многоцветни примитивни графити или просто ярко съчетание от цветове по стените, вратите, бордюрите, кашпите, пейките... 




Мястото изглежда не е много популярно сред туристите, защото срещаме само местни, а те ни се усмихват приветливо и любезно. Извън този район попадаме на обичайните дюкяни, обичайните кандидати за гидове, които са в състояние да висят отгоре ти с часове, с надеждата, че ще ги наемеш и обичайните произведения на местните занаяти, редуващи се с камари китайски стоки за масова употреба. Личи си, че тук търговците имат най-чест контакт с чужденци – почти половината знаят, ме столицата на България е София (за другата половина е Букурещ, но все пак уцелват региона). Дори един от търговците на антики, след като специално ни е помолил да кажем откъде сме, възкликва: „ОбиШам Ви!“ на български. А друг търговец с гордост ни съобщава, че най-добрите му учители – по математика и по физика – мосю Тодоров и мосю Василев, са били българи. Така и си тръгваме от Мароко - с добрите чувства, които други българи преди нас са оставили в тези земи.