понеделник, 25 октомври 2021 г.

Сред племената в долината на Омо - Джинка и Турми

Информацията за наличен транспорт между Кей Афер и Джинка в пътеводителя ни е оскъдна, а разпитването из крайпътните заведения не дава особено обнадеждаващ  резултат – напътствията се свеждат предимно до неопределено вдигане на рамене. Остава ни изпитаният метод да поставим на обществено обсъждане нашия проблем там, където най-добре ни познават – в заведението на Мамуш. Повдигнатият въпрос моментално намира разрешение: от съседната маса устат чичко ни обяснява, че „ей сега“ тръгва с минибус към Джинка и ще ни извози за по 50 бир на човек. Цената е напълно приемлива за нас, така че си довършваме закуската, връщаме се в хотела и докато натъпчем имуществото по раниците, минибусът вече нетърпеливо бибитка пред вратата. Пазят ни места на предната седалка до шофьора и разгонват мераклиите да се настанят на тях – цената, която ние ще платим, е по-висока от обичайната, така че ни гледат като преференциални пътници. През целия път до Джинка шофьорът ни забавлява със сведения за местата, през които преминаваме и с информация за собствената си биография – как няколко дни в седмицата работи като учител, а през другото време кара маршрутка, за да си докарва по-прилични доходи. Накрая ни оставя в най-скъпия хотел в Джинка и се пазари да додадем нещичко към договорената цена, но ние вече сме обръгнали на тези врътки и не поддаваме.

В Джинка бързо намираме място в хотел в центъра – липсва интернет, но пък на отсрещната страна на улицата има специализиран хотел за туристи на тройна цена, където можем да се храним и да ползваме достъпа до Мрежата. Още с влизането в двора на ресторанта засичаме възрастната двойка, която сме забелязали предния ден в Кей Афер. Те явно също ни помнят, защото любезно ни кимат и ни заговарят. Така се запознаваме с Петер и Вали – почти 80-годишни съпрузи от Германия, които през последните три десетилетия всяка зима кръстосват Африка със собствения си лендкруизър. Изходната им точка е Найроби, където стои колата им през цялата година, а Етиопия е задължителна дестинация в програмата им.

Джинка е най-големият град в долината на Омо – около 25 хиляди души. Ние сме тук заради съботния пазар, който събира разнообразен народ от цялата околност. 




В региона живеят предимно хора от племето ари, но на пазара идват и от по-далечните райони, като безспорно най-голям интерес будят представителите на племето мурси с техните традиции да пробиват ушите и долните устни на жените и да разширяват дупките с помощта на дървени или керамични чинийки с все по-нарастващ размер.

Пазарът е шумен, претъпкан и не особено интересен, освен ако нямаш подчертана слабост към размяната на земеделска продукция на много първично ниво. Зеле, чесън, домати, банани, люти чушки, кафе с лошо качество, зърнени храни, авокадо – приблизително с това се изчерпва списъкът на нещата, с които можеш да се сдобиеш извън най-евтината китайска конфекция и галантерия. 





Може би най-интересното място на пазара е стоянката на „такситата“: грубите двуколки и десетките дребни кончета и магарета, които чакат да им метнат някой от струпаните на камара хамути и да повлекат непосилния товар нагоре по баира. 




Нито продавачите, нито купувачите на пазара са особено колоритни – повечето са облечени в пъстроцветни китайски дрешки, които биха могли да ти направят впечатление единствено с необичайните за нашето око съчетания, но не и с нещо оригинално или изненадващо.

Пазарът в Джинка е известен заради възможността на него да срешнеш някой представител на племето мурси. Допреди десетина година на мурси им е било забранено да идват в града – тяхната затвореност и изолация не се поддържа единствено от вътрешните им традиции, но и от отношението на околните към тях. Жителите на градовете се отнасят с презрение към мурси, говорят за тях дори с известно потръпване, като за срамна тайна. Самите мурси идват на пазара в Джинка основно не за да продават някакви стоки, които са произвели в далечните си земи, а за да излагат на показ обезобразените си лица и да получавата заплащане срещу снимките, които шокираните туристи им правят. 





Гледката на провисналата срязана долна устна на фона на съвършеното лице и идеалния гладко избръснат череп на млада жена, наистина е разтърсваща. Може би още по-разтърсващо обаче е покорството и безразличието, с което тя се предлага за снимки – сякаш е красива вещ, изложена във витрина. В момента, в който някой й обърне внимание и поиска да я снима, жената мълчаливо кръстосва изящните си ръце и крака в заучена седяща поза и безропотно изтърпява щраканията на фотоапаратите от различни ъгли. Очите й не изразяват нищо – сякаш въобще не е там и това, което се случва, се случва на някой друг. Дали защото е напълно безсловесна на друг език освен на родното си наречие, дали защото няма никаква сигурност и защита в чуждия град, тя дори не се пазари за сумите, които й подават снимащите – както просякът приема всяко подаяние. Две други жени от племето обикалят другия край на пазара – едната носи в шал на кръста си годиначе – и може би защото са две, са по настоятелни и в поканите за снимки, и в искането на пари. 





И при тях основната стока е обезобразяването, на което са били подложени в името на традицията – пробити и разтеглени уши, пробита долна устна при едната. Жената с бебето по някаква причина е избегнала пробиването на устната – казват, че този обичай започва полека-лека да отмира. Част от проблема обаче е, че туризмът подхранва възможността обезобразяването да носи доходи, а на фона на драстичната бедност и липса на възможности да се изкарват средства по друг начин, мурси продължават да се възползват от този вид търговия с осакатяването на жените. Няколкото жени на пазара в Джинка са само върхът на айсберга – в действителност атракцията за туристите са туровете с джипове до селата на мурси, където срещу входна такса и таксуване на снимките племето се нагласява с всички атрибути: чинийки в устните, дървени плочки в ушите, накити от рога и зъби – и позира за фотографски сесии на „автентично преживяване сред дивите племена“. Всичко това зловещо напомня човешки зоопарк и е бизнес, от който туроператорите прибират сериозна печалба, а за племената остават трохите. На всичкото отгоре правителството подкрепя бизнес начинания, които изземат земите на племената и те имат все по-малко възможности да се изхранват от традиционните си занимания – пасищното говедовъдство изисква големи площи за сезонната миграция на говедата и с отнемането на земите племената влизат в конфликти едно с друго за територии и стада. Конфликтите са убийствено безпощадни, често се стига до смърт, а когато има и пострадали войници или работници в новосъздаданите плантации в земите на племената, държавната машина предприема кървави разправи с местните без да търси конкретния виновник за инцидентите. Всичко това още повече капсулира племената и ги изолира от останалия свят. Съдбата им много напомня съдбата на индианците в Северна Америка – същото изтласкване в изолирани райони, капсулиране, маргинализиране и обричане на изчезване. Цялата тази картинка бързо ни отказва от посещение в селата – нямаме желание да подхранваме този бизнес, а и мисълта, че чрез посещението си ще затвърждаваме обезобразяването на жените, никак не ни въодушевява. Някои изживявания имат твърде висока цена, за да си струва да я платиш.

Решаваме да тръгнем към най-южната точка в долината на Омо, до която има достъп чрез обществен транспорт – Турми. На автогарата ни обезсърчават, че в този ден няма начин да хванем автобус за там, завеждат ни до един претъпкан микробус с предложение да се натикаме вътре като свръхбагаж, но ние любезно отказваме офертата. Докато кондукторът все още се пеняви да ни доказва, че няма никакъв проблем да се настаним на малки дървени столчета до вратата – двамата на място за един – още един „прехващач“ ни издърпва настрани. Предложението е съблазнително – на цената за микробуса да ни извозят с пикап до Турми. Единственият проблем, както винаги, е, че този пикап сега започва да организира пътуването и да събира пътници и товари. Но ние вече си знаем урока – тук вариантите са два: или се класираш пръв на що-годе удобно място и чакаш превозното средство да се напълни, за да тръгне, или се качваш преди тръгване, но тогава ти е гарантирано, че ще пътуваш полузадушен в нечии обятия. В случая спечелваме и от двете опции – изчакваме около половин час пикапът да пристигне, след като е натоварил де каквото и когото трябва, но за сметка на това поне единият от нас пътува на предната седалка като единствен пътник до шофьора. Другият, като по-дребен, е напъхан на втория ред, в компанията на още трима юнаци.

Но няма от какво да се оплакваме – пикапът е сравнително нов, върви бързо, шофьорът е в прекрасно настроение и пътят му спори. От Кей Афер нататък пътят е прашен макадам, но и това не пречи на момчето зад волана да надува музиката и да натиска педала на газта до 130 км/ч. Точно преди Димека настигаме сутрешния микробус, който е клюмнал встрани от пътя и пасажерите му се спасяват от убийственото слънце под сянката на едно дърво. Нашият пикап натоварва всичките 15 човека от микробуса в каросерията си – още едно чудо на етиопската способност в никакво пространство да събираш много хора и товари. При цялата принципна меркантилност и пазарене за всяка стотинка от страна на превозваческата гилдия, в случая не забелязвам да прибира някакви пари от закъсалите хора. След 10-ина километра стигаме до Димека и каросерията се изпразва, а ние продължаваме по прашния път към Турми. Накрая шофьорът пак си прави устата да предоговори сумата, за която сме се разбрали в Джинка – „ама това си беше държавна цена“ – но не е много настойчив, очевидно силата на поетия ангажимент работи и рядко някой би нарушил дадена дума злонамерено.

Турми все още е малко прашно струпване на къщи около завоя на пътя. Целият му живот се крепи на пазара, който привлича племената от вътрешността и на туризма, който пък е привлечен от племената. Към момента има няколко по-прилични хотела, с леко завишени цени спрямо предлаганите условия и няколко много базови, които не предлагат удобствата на съвременната хотелска база. След кратък сблъсък с внезапно избликналата алчност на стопаните на някои от по-новите хотели се настаняваме в един непретенциозен, който ни предлага чиста стая, почти нова и прясно боядисана – цяло чудо в тоя край. Вярно, че тоалетната е тип „външна селска“, а общият душ предлага само стени, но не и душ. Но в края на краищата кофата, с която си носиш вода за къпане, също е изненадващо чиста, а заведението предлага още една екстра – цукало за през нощта, защото в тъмницата рядко някой рискува да стигне до тоалетната. 

Стая с цукало


Хем ни напушва смях, хем пък си даваме сметка, че при тези условия това е съвсем практично решение. Стопанката на пансиона е разплута и мързелива на вид, но на сутринта се убеждаваме, че с бавни и лениви движения изчиства всичките стаи една по една, изнася цукалата, сменя чаршафите и подготвя пансиона за посрещане на новите гости. Единственото, с което не се справя особено добре, е да поддържа неприкосновеността на територията – ордата деца, която ни преследва по улицата с мрънкане за пари и сладкиши, се намъква в двора на пансиона и упорито наднича през прозореца и вратата на стаята ни въпреки категоричните ни настоявания да ни оставят на мира. Стопанката изпълзява бавно от своята стаичка, лениво ги разпъжда, но когато след малко физиономиите им отново цъфват на нашия прозорец, не прави нищо да промени ситуацията. Налага се да й напомним, че тук отговорността за нашето спокойствие е нейна и да й помогнем да намери решение на казуса, като затвори вратите на двора, за да не нахлуват малките досадници.

Междувременно в Турми се строи в бясна надпревара и съвсем скоро броят на местата за настаняване ще надвишава броя на посетителите многократно. Което може би е добра новина за посетителите, но едва ли е така за местния бизнес. Като се има предвид и че водоснабдяване в градчето няма, токът идва по твърде несигурни жици – за трите дни, в които бяхме там, така и не дойде – при това положение напливът на туристи едва ли ще скочи драматично. Особено като се има предвид, че основният начин за стигане дотук е с джиповете на туристическите агенции, които долитат, стоварват туристите, дават им час-два за разглеждане на пазара, натоварват ги и отбръмчават отново по напрегнатия си график.

Околностите на Турми след залез


В Турми отново се засичаме с Петер и Вали и вече се радваме на срещата като стари познати. И те споделят нашето виждане, че най-добрият начин да усетиш едно място е не да тичаш да видиш най-забележителното, а кротко да седиш и да наблюдаваш течението на живота – тогава разбираш много повече за отношенията между хората, имаш възможност да поговориш с тях и да вникнеш в неща, които няма как да усетиш, ако само препускаш. С течение на годините двамата са натрупали доста впечатления от промените в Африка – разказват ни как 25 пъти са пресичали Сахара сами на различни места, как са спали в саваните, край езерата, сред хиляди фламинго, покрай стада жирафи и антилопи, как са срещали големи човекоподобни маймуни само на километър от Турми и как всичко това вече го няма, защото хората са превзели цяла Африка. Дори в Националните паркове са останали много малко животни, по-скоро като в зоологическа градина, отколкото като в дивата природа. Интересно ни е да ги слушаме – две малки отломки от едно време, за което тъгуват, но и едновременно с това са щастливи, че са го преживели. Подобни са разговорите ни и за племената в долината на Омо – те ни разказват колко малко от това, което са видели преди 20-30 години, е останало и как животът на племената все повече заприличва на живота на всички останали места. Селата на каро и дасанеч, в които сега туроператорите водят туристите, са се превърнали в туристическа атракция – демонстрация на „автентичност“ срещу пари, продажба на първобитност вместо човешки отношения. На времето европейците са идвали да носят мъниста и дрънкулки на местните и да ги заменят срещу ценни ресурси, а днес племената продават мъниста и дрънкулки на туристите срещу нереално високи цени. На всичкото отгоре не тези, които изработват предметите, предлагани като автентична култура, вземат съществената част от печалбата – повечето отива при прекупвачи и посредници, а племената си остават все така бедни, но все по-овълчени да изкарват пари от всичко – от снимки, от демонстрации на церемонии, от входни такси за посещение на селото, от просия... Културата им се замества от култура на продажбата на представления за културата им. 

От една страна е тъжно, че една самобитна култура си отива, но от друга – това, че културата е самобитна, не означава непременно, че е най-доброто, което може да споходи тези хора. Много от обичаите им са жестоки и подтиснически, особено по отношение на жените. Все още се практикува боят с пръчки, който да остави груби белези по гърба на жената – и това се смята за белег на красота и любов. 

Жена с белези от бой с пръчки


Все още върволиците мъже и жени, които идват на пазар, ясно се различават – жените ходят прегърбени под огромни товари дърва, сено, чували с всякакви стоки за продаване, на всичкото отгоре мъкнат и децата, а мъжете вървят гордо изправени, понесли в ръце единствено тояга и миниатюрно дървено столче, на което да поседнат, като се уморят или им се доще да си поприказват с някой друг мъж. 






Несгодите на мъжкия живот в племето не се виждат така лесно, но е факт, че мъжете често стават жертви на сблъсъци за територии или стада – все по-намаляващите ресурси заради отнемането на земите на племената за плантации или добив на полезни изкопаеми засилва честотата на тези сблъсъци.

На пазара в Турми идват основно хора от племето хамар, които живеят в селата в околната пустош. Жените лесно могат да бъдат разпознати по навитите на ситни дълги масури коси, намазани с масло и червена глина. Тази комбинация вероятно добре предпазва от въшки и други гадини, но в отделни случаи изглежда доста отблъскващо с потеклата по челата, бузите и раменете червеникава мазнина. 




Жените хамар са облечени в кожени препаски, извезани с мъниста и черупки на охлювчета – една виси от кръста отпред, една – отзад. Някои от тях имат и кожена препаска върху торса, като обикновено я носят отпред, но може да е обърната и като наметало върху гърба, а гърдите да остават голи. Някои са просто голи от кръста нагоре. Кожите, с които са облечени, са зле обработени и вероятно трудно се поддържат чисти, особено при липсата на вода в околността – миризмата, която се носи от тях, се усеща от метри. 






Препаските-поли и кожените наметала, украсени с нанизи от мъниста и раковинки, са много красиви, а носени от стройните и грациозни жени хамар, изглеждат като дефиле на висша мода, но едва ли са най-практичната и удобна дреха при 35-40-градусови жеги. Доста жени са започнали да носят тениски, които определено са далече от красотата и въздействието на кожите, но вършат по-добра работа.

Променя се не само облеклото на хамар. Много бавно, но се променя и отношението към тях. Петер и Вали разказват, че до преди десетина години другите етиопци не са смятали племената от долината на Омо за хора – преследвали са ги и дори са ги убивали като животни. И сега презрителното отношение към тях е много силно – вижда се как стопаните на домовете и хотелите допускат хората от племената само да донесат някаква стока в двора им, но не и да влязат в разговор с тях, камо ли пък да седнат на една маса. Хамар си имат свои места за събиране в Турми – няколко двора, в които се срещат след пазара, посядат или полягат направо на земята, пият домашна бира от страховити на вид и на мръсотия кратуни или пластмасови съдове и после поемат обратно по пет- или десеткилометровия път към селото си. Жените, ако са успели да продадат донесените от селата дърва, дървени въглища, тамян или кожи, са купили някое чувалче зърно, с което да изкарат още една седмица от сухия сезон. Мъжете е по-вероятно да са продали някоя коза, но какво правят с парите, не се вижда – както идват само с тояга и столче, така и си тръгват само с тояга и столче. По-големите деца влачат за ръка или на гръб по-малките. Но и самите хамар се променят - вече не само заменят традиционните дрехи с памучен трикотаж, но може да видиш и абсурдната картинка на облечена в зле обработени кожи жена, която говори по мобилен телефон.







Групичките се изчакват да се съберат по повече хора, за да тръгнат заедно през пустошта. Ако селото им е много далече, по пътя ще спят в някое по-близко село при роднини, а на сутринта по хладина ще поемат отново към своите колиби, глинени гърнета и стада от дребни козички и кравички, които пасат в пустошта там, където все още плантациите и добивните предприятия не са завзели земята.

Трудно е дори да си представим всичко, с което трябва да се справят тези хора, които нямат достъп нито до ток и вода, нито до здравеопазване и образование, нито до някаква сигурност за утрешния ден.

Ние обаче си имаме нашите ядове, с които трябва да се оправяме: рано сутринта Петер се е хванал за главата и кръжи около джипа с вопли „О, майн гот! О, майн гот!“ С много ръкомахане, заничане под капака и чертежи в прахоляка става ясно, че опъвачът на ремъка е престанал да опъва и колата не може да тръгне. Перспективата да останат в пустошта край Турми или пък да търсят техник от Димека, Кей Афер или Джинка, дълбоко притеснява немските ни съратници. Тук Станислав превключва в режим „нация техническа“, запретва ръкави, разглобява сдалата багажа част, открива корена на проблема – изпаднала и безвъзвратно изгубена по дупките на каменистите пътища гайка – и успява сред купищата части „за всеки случай“ на немеца да намери точно каквото трябва, за да сглоби цялата система до работещ двигател.



Петер не може място да си намери от радост. Разказва ни камара истории за други свои преживявания с потрошени части из Африка, опитва се да ни дава пари, настоява да ни черпи бира, от време на време, в пореден изблик на възторг се хвърля да прегръща Станислав – въобще, явно повредата здравата го е притеснила, че оставащите две седмици до обратния полет за Германия няма да му стигнат да се добере до Найроби, и сега е щастлив от избавлението. Оставяме ги двамата с Вали да се стягат за обратния път, а ние тръгваме да си търсим превоз към Кей Афер и Консо.

Задачата ни известно време изглежда напълно безнадеждна – никой не дава индикации, че в обозримо бъдеще някакъв транспорт ще напуска Турми в северна посока. Да разчитаме на случайно преминаващ превоз също не е много реалистично – оттук на юг е само Оморате, до което ходят предимно организираните джипове на туристическите агенции, които осигуряват на клиентите си срещи с „дивото“. Преди ден-два се чу нещо за някакъв автобус, който минава в определени дни, но и за него не беше ясно как и кога може да се хване. Момчетата с моторите, които подпират гредите на бараката, гордо именуваща се „бензиностанция“, убедено твърдят, че днес нищо няма да тръгне от Турми и единственият ни шанс е да ни извозят с моторите си до Димека срещу скромната сума от 25 лв. на човек за 30-те километра. Може би ако гонехме самолет или имахме някаква важна работа в Димека, това би ни се видяло привлекателна идея, но на този етап ни е достатъчно и просто да приседнем до раниците си в скъсяващата се сянка на „бензиностанцията“ и да зачакаме естествения развой на събитията. 



Бензиностанция в Турми


От време на време се налага да ставаме, защото периодично ни връхлитат рояци 4-5-годишни деца, склонни да ни дърпат и пипат с любопитни мръсни ръчички, сякаш сме екзотични животинки. Като се изправим, ръстът ни ги респектира и бързо се отказват да ни изследват по тактилната метода.

Докато си играем с децата на „седни-стани“, откъм Димека се задава раздрънкан минибус. Само след няколко прашни завоя забива спирачки пред нас и кондукторът ни настанява преференциално на предната седалка – очевидно е, че ни взема два пъти повече, отколкото на останалите пътници, но пред перспективата да прекараме още няколко часа на пустия път, предпочитаме да си затворим очите пред този факт. В пазарлъците кондукторът има основна роля – той коли и беси, той решава кой да се качи, на каква цена, на кое място да седне. Обикновено шофьорът не се намесва в този процес, само в отделни случаи налага своето вето, ако види, че губи клиент заради прекалена алчност от страна на кондуктора. В този минибус кондукторът е особено неприятен – с агресивно поведение и нагла физиономия и отношението му към пътниците е съвсем дерибейско. Особено подчертано това се вижда, когато по пътя се опитват да се качат хора от племената – направо ги избутва настрани и издърпва други пътници напред. За мъжете все пак има някакъв шанс – двама-трима от тях са милостиво допуснати да се превозят 10-ината километра, които им трябват, но жените с кожени препаски и чували или цедилки с бебета на гърба са категорично нежелани. До Димека интензивно качваме и сваляме пътници, но пренебрежението към хората от племената е очевидно.

В Димека моментално намираме друг минибус, с който да продължим към Кей Афар. Тук вече конкуренцията работи в наша полза и договаряме нормална цена. Наглият кондуктор от предишния минибус връхлетява да ни вдига цената отново, но ние сме железни и демонстративно тръгваме да напускаме. Новият ни шофьор прекратява споровете, като оставаме на договорената нормална цена. Малко сме озадачени, че минибусът тръгва, без да е напълнил всички места – това е нечувана практика за тези ширини. След две минути обаче разбираме, че няма такова нещо – просто спираме на друго място, откъдето да качим явно предварително договорен пътник – треперещ старец, който очевидно се чувства много зле. Двама младежи, облечени в традиционните за племената полички, гривни и колиета, го прикрепят да полегне на най-задната седалка, като заема цели три места – нещо направо невероятно за тези транспортни средства, в които нормалната практика е на място за двама да пътуват минимум трима души. Явно в случая минибусът се ползва и като линейка поради липса на други възможности. През целия път човекът явно се чувства зле, ту ляга, ту става, опитва се да се закрепи при друсането по дупките, като се вкопчва с костеливи пръсти в предната седалка или рамото на човека на нея, който в случая се оказва Станислав. Момчетата, които го придружават, са се сврели върху издатината на калника, но му оставят цялата задна седалка, а и шофьорът и кондукторът не се опитват да натикат още хора отгоре му. Изведнъж ни се разкрива една непозната страна на живота в тези диви краища – редом с огромната конкуренция и борба за нищожните ресурси, съществува и грижа и солидарност, които ние не виждаме, защото не сме навътре в отношенията на тези хора.

В Кей Афер вече сме като у дома си – в хотела ни посрещат като свои хора, Мамуш в кръчмата искрено ни се радва и присяда на нашата маса като при стари приятели. Прекарваме няколко часа в лениво пиене на студена наливна бира и разговори за живота, мечтите и плановете му. Мамуш днес е бил на пазар в Алдуба и за него това не е екзотиката на дивите племенни обичаи, а място, откъдето да се снабди с животни за ресторанта – всеки ден лично коли коза или теле, разфасова месото и го продава на други хора от градчето или го готви в ресторантчето си. Горд е с постижението да има собствено заведение: израсъл е с 4 братя и 8 сестри, които баща му е добил от 3 жени – „голям бегач е баща ми“ – смее се Мамуш, но той лично има само едно момченце на две годинки и половина. „Името му означава „Един е достатъчен“ на амхарски“, пояснява гордият татко и обсипва с целувки засмяната детска муцунка. „Трябва да го образовам, да му помогна да започне свой бизнес, да му купя мотор...“, продължава той и се отплесваме в разсъждения доколко и каква трябва да е родителската подкрепа, за да станат децата самостоятелни и успешни  хора... Накрая Мамуш ни признава, че такива разговори за него са истинският живот. „Не слушайте гидовете какво разправят, тяхната работа е да омайват туристите с приказки и бла-бла“, не много одобрително ни казва той – „ако не си говорите с хората, нищо няма да разберете за живота тук“. Какво пък, доста сме съгласни с него.

Последната фаза от пътя ни е претъпканият минибус от Кей Афер до Консо. Пътуването не е забележително с нищо, освен със страстното желание на кондуктора да натъпче в минибуса колкото може повече пътници – `а някой си е изпуснал въздуха от дробовете, `а още един човек е напъхан на освободеното място. По някое време човешката маса вътре в минибуса добива плътността на кренвирш в найлонова опаковка, но за щастие преди да добием и съответната консистенция, пристигаме. „Никога повече минибуси!“, казваме си ние, докато се опитваме да добием отново човешката си форма. Ха-ха. Никога не казвай „никога“ в Африка.

сряда, 20 октомври 2021 г.

Консо и Кей Афер - племената в долината на Омо

За пътуване в долината на Омо и запознаване с племената, които я населяват, може да намериш какви ли не оферти – от 1200 долара на човек за шестдневно пътуване до 60-70 долара на ден с включен транспорт, нощувки, храна и всякакви такси. Предложения могат да ти направят фирми в Адис Абаба, туроператори в разположения по-близо до долината център Арба Минч, дори самодейни предприемачи в малки населени места като Кей Афер. Въпреки че предупрежденията са, че колкото повече се отдалечаваш от столицата, толкова по-висока става цената, нашите наблюдения са обратните – на място проявяват повече гъвкавост и готовност за пазарене. Но това са повече наблюдения, основани на преговори от любов към спорта, отколкото на основата на реално сключени сделки – нашият избор си остава свободното и необвързано с фирма пътуване, което в Етиопия определено изисква повече време и усилия, но се отплаща с по-непосредствени наблюдения и неочаквани обрати.

Първата ни стъпка към долината на Омо е качването  на автобуса от Арба Минч за Консо. За около час и половина оставаме на тази стъпка, защото никой локален автобус в Етиопия не тръгва преди да е запълнил и последното възможно местенце: ще чака толкова, колкото е необходимо, но празен курс няма да прави. Затова и на автогарите няма такова нещо като разписание – знае се, се някъде предиобед ще има транспорт, но точен час на тръгване няма. За сметка на това и няма драма, ако автобусът отбръмчи под носа ти, веднага ти посочват кой е следващият, който започва да пълни седалки за същата посока. Така че ако не се придържаш маниакално към идеята за график и се откажеш да си проверяваш часовника непрекъснато, може да си спестиш доста ядове и притеснения при едно етиопско пътуване. 

От Арба Минч до Консо са някакви си 90 километра, които отнемат около 3 часа. Пътят редува лош асфалт с прашен макадам, но вниманието ти е привлечено не от това, а от все по-африканския пейзаж зад прозореца – златисти прегорели от слънцето равнини, прорязaни от зелените сенки на чадъровидните акации; синкави планини на хоризонта и червеникава пръст в утъпканите дворчета на поритите със слама колиби. 




Кошери
 

 

 

 

Селата стават все по-бедни: ламарината от покривите почти изчезва за сметка на сламените куполи, които може би за обитателите на къщите са много по-евтини, но и по-непрактични. За окото на страничния наблюдател обаче са много по-уютни и приветливи. 

Тъй като автобусът тръгва пълен от първата спирка, шансът да качи някого по пътя е почти нулев и многобройните кандидати за пътуване, нарамили бохчи, торби и чували, напразно махат или се тълпят по вратите, когато той спира.

 

 



За голяма част от хората дори тази надежда – че ще се качат на автобуса – не съществува: цената на билета е отвъд представите им за постижимото. Цели кервани прегърбени под камари дърва женици опъват жили по шосето в безпощадния обеден пек – като стигнат града, ще продадат дървата за 30 местни пари, което се равнява приблизително на два лева и ще поемат пеша по пътя обратно, защото цялата заработка няма да е достатъчна, за да си платят билета. Изсушени от слънцето мъже забиват металния връх на дървеното рало в спечената земя и подкарват двойката волове – и тяхната реколта едва стига, за да нахранят семейството. Около 80% от населението на Етиопия е заето в селското стопанство – по един крайно изнурителен и неефективен начин. Едва като видиш колко много усилия влагат тези хора в ежедневната борба за оцеляване, можеш да оцениш пропастта от неразбиране, която се дълбае от една страна от надменното и презрително отношение на развитите страни към „мързеливите африканци“, а от друга – от представата на местните хора за неизчерпаемото и лесно добивано богатство на чужденците.



Консо е градче от няколко прашни улици, които допълват разклонението на пътя на две: единият отива към Ябело и Кения, а другият – към долината на Омо. 



Като кръстопът на тези две важни посоки, Консо е струпване на места за преспиване – за съжаление титлата „хотел“ би била твърде претенциозна за подобни обиталища. Повечето са направени с идея за функционалност – стаите имат пристроени бани, в които обаче вода така и не стига. Най-големият лукс, който могат да ти предложат, е ведро с вода, домъкнато от някое хърбаво прислужниче. При липсата на течаща вода поддържането на стаите и техните „бани“ е доста проблематично и най-доброто, на което можеш да разчиташ, е поне чаршафите да са сменени. Всичко останало е въпрос на усъвършенстване на уменията да се придвижваш из непознати помещения без да се докосваш до нищо.

Извън градчето, на около 3-4 км, има луксозен комплекс за богати туристи, построен с мисъл за съчетаване на удобствата с екзотиката. Не знам как е през другото време, но при двете ни посещения за "хващане на интернет", в комплекса няма нито вода, нито интернет. Може пък просто ние да сме си каръци, знам ли.



Извън битовите неудобства Консо гордо се пъчи с паметна плоча насред прашното кръгово, която известява, че целият район е обявен от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Причината за тази чест са стотиците километри каменни зидове, които терасират околните хълмове и ги превръщат в обработваеми площи. Макар и да не достига размаха на оризовите тераси на Банауе във Филипините, мащабът на строителството впечатлява – червеникавите каменисти хълмове на десетки квадратни километри наоколо са набраздени от зидове и миниатюрни нивички, кацнали върху тях. Като имаме предвид, че най-високотехнологичното постижение, използвано за обработка на нивите, е дървеното рало с впрегната двойка волове, трудът и последователността на поколения упорити селяни от околностите буди искрено уважение.







Реколтата е нищожна – редички житни посеви, хилави стръкове памук, някое и друго мангово дърво – но все пак спасява местните жители от гладна смърт. Дори им оставя и малко време да дялкат дървените фигури waga – изображения на смели войни и техните семейства, с родството с които местните се гордеят. По-голямата част от оригиналните фигури е разграбена и отнесена за продажба на пазарите за сувенири и антики в Адис Абаба, но тук-там има останали някои оригинални фигури. Сега много от местните поставят такива фигури в дворовете си, за да привличат туристи, които да плащат за удоволствието да снимат „автентично“ местно изкуство.

Фигури waga

На местните не им липсва чувство за хумор

Консо е вратата към долината на Омо с нейните 16 племена, запазили до днес някои от най-странните обичаи и традиции. За да стигнеш до тях с обществен транспорт, извън организираните конвои джипове с туристи, иска време и търпение. Простото намиране на място в раздрънкан минибус за 100-те километра до Кей Афер минава през пазарлъци, чакане поне час и половина минибусът да събере достатъчно пътници, спорове с кондуктора за местата, които можеш да заемеш, спорове за цената, която сте договорили първоначално, спорове за и против възможността да качи няколко души върху главата ти и накрая потегляне точно в момента, когато обедната жега е достигнала обещаните 40 градуса. 

Пътят е с обичайните дупки, минава се и през пропусквателен пункт, който отделя размирната област по поречието на Омо от по-спокойния район около Консо. Но гледките са красиви, а от време на време изскачат и неочаквани подаръци – като профучаването покрай групата качени на кокили 12-13-годишни момчурляци от племето каро, които са нашарили тъмната си кожа от глава до пети с бяла глина. Типичните племенни шарки служат едновременно за украса, отбелязване на социалния статус и защита от ухапвания от насекоми. Последното е особено практично, като се има предвид, че момчетата са напълно голи. Гледката възниква така внезапно и изчезва така мигновено, че се питаш дали не ти се е привидяло. За момент се ядосваш, че не си имал време да извадиш фотоапарата за снимки, но после махваш с ръка – има мигове, които остават приказни точно заради своята неуловимост.

Кей Афер дори не е градче като Консо, а просто по-голямо село. Хотелът обаче има вода поне от време на време, което ни прави неизразимо щастливи. Даже и ток има през по-голямата част от денонощието. Отпразнуваме докосването до цивилизацията с няколко студени наливни бири в единствената кръчма, която предлага тази опция.



На съседната маса мъж и жена скандинавски тип оживено обсъждат нещо с група местни мъже. От дума на дума става ясно, че съседите ни са норвежко семейство мисионери, които обикалят Етиопия да подкрепят местната протестантска църква за привличане на последователи сред племената от пустошта. Точно тази вечер им предстои среща в едно от селата на племето банна и в момента уговарят разрешение от старейшините. 

Ето че ни се отваря възможност да видим живота на племето извън представленията, които местните изнасят специално, за да им прибират парите на туристите. Норвежците Тор и Елен пътуват с джип, в който вече са заели места местните активисти на църквата – пастор от Данакил, проповедничка от племето хамер и бившият учител от училището, който след инцидент е останал прикован на инвалидна количка. За нас уговарят два мотора с водачи, които да ни откарат до селото – казват, че е на 7-8 километра от Кей Афер. 

Тръгваме привечер, за да стигнем по време, когато хората са приключили с ангажиментите си по прибиране и доене на добитъка. Джипът потегля, двата мотора също. След минути младежът, който ме вози, изпреварва джипа и отбръмчава напред. Слънцето залязва, мракът започва да се сгъстява и аз си давам сметка, че вече отдавна би трябвало да сме минали 7-8 километра, а нито отпред, нито отзад се вижда някой. В главата ми бързо се превъртат сюжети с отвличания, ограбвания, убийства, давам си сметка, че сме тръгнали към пустошта с абсолютно непознати хора, без някой да знае къде сме, с кого сме и дори кои сме – в хотела просто ни прибраха парите и не ни попитаха нито за име, нито за документ. Трескаво обмислям дали да не се хвърля от мотора в храстите край пътя с надеждата, че може и да оживея - а докато ме открият, току мине някоя спасителна кола или камион. Но през това време младежът намалява скоростта и се отбива от асфалта на прашен коловоз през храсталака. Успявам да видя приближаващия втори мотор със Станислав на него, а след това и джипа и си отдъхвам. Караме още десетина километра през пущинак, обрасъл с храсталаци – само от време на време изскача някоя дребна антилопа или пък преминава величествена чернокожа фигура с препаска и тежка сопа или автомат „Калашников“ в ръка. Всичките ми съмнения, че местните обличат традиционни дрeхи само като карнавални костюми за забавление на туристите, се изпаряват.

Разбирам, че сме стигнали до селото, по няколкото сламени покрива, които се подават тук-там над храсталаците. Спираме пред правоъгълна сграда със стени от пръти и кал – оказва се, че е местното училище. Отпред 10-ина млади мъже и жени танцуват в кръг под звуците на песента, които сами си пеят, докато отмерват ритъма върху празна пластмасова туба. Нашето пристигане не прекъсва забавлението – изкарват си песента и танца докрай, след което един по един започват да се ръкуват с нас. Всеки домакин минава през всеки гостенин с традиционното етиопско приветствие: ръкостискане, придружено с блъсване на рамо в рамо – един, два или три пъти, зависи доколко близки се чувстват приветстващите се. Аз лично се обърквам в тази сложна йерархия на близост – зависи дали си мъж или жена, доколко важна клечка си, колко добре се познавате и т.н. Оставям се на преценката на домакините и получавам целия набор от възможности – от едно до 5 блъсвания на рамо в рамо. Все пак не мога да не отбележа ревниво, че по моя преценка Станислав получава повече блъсвания от мен – явно ме бие и по ръст, и по килограми, и по пол. Статус, какво да правиш.

Домакините и част от екипажа на джипа започват за разтоварват техниката за предстоящото събитие, а ние с норвежците тръгваме да обикаляме по близките пръстени колиби. Хората си клечат пред огнищата или на пейчиците пред входа на къщата и не ни обръщат особено внимание.



Тор и Елен ги заговарят, канят ги на предстоящото представление, хората се усмихват и кимат с едно уклончиво „Ешше, Ешше“, което е нещо като местния еквивалент на „ок“. Така и не успяваме да разберем колко души живеят наоколо – някои казват, че са около 500, други – 1000. Селото не е скупчено, а пръснато из цялата околност, така че никой никога не е броил хората. Тор разказва, че цялата работа с преброяването е доста условна. Те се опитвали покрай църквата да водят някакви регистри, но информацията била твърде произволна: един и същи човек едната година се записвал на 39 години, на следващата – на 35, защото така и така никой не знаел на колко е всъщност. Броят на хората също  бил определян на око – „изглеждат ми като група от 600 човека, значи са толкова“, обикновено тежко съобщавали старейшините. Покрай статистиката се заговаряме и за обичаите на племената. Норвежците разказват ужасяващи истории за убийства на бебета, защото първо са им пробили горните, а не долните зъбки – сигурен знак, че са деца на Дявола. Според мисионерите благодарение на техните усилия това вярване полека-лека си отива и от 5-6 години вече няма случаи на убити бебета заради неправилно пораснали зъбки. В това село вече има група от тридесетина покръстени млади жени и мъже и целта на тазвечершната сбирка е да се привлекат още.

Връщаме се към училището, където чиновете са изнесени на двора и подредени с лице към опънат екран. Встрани работи генератор, който осигурява ток за тонколони, микрофони, компютър, проектор – всичко е донесено от мисионерите. Проповедта се води от млад мъж от местната общност на местното наречие. Единственото, което разбираме и ние, и норвежците, е повтарящото се „Амен“, извиквано хорово от групата покръстени преди 5-6 месеца местни млади хора. Те седят в централната част на импровизираната аудитория. Вляво от тях се разполагат активистите на църквата от Кей Афер и някои неориентирани жители на селото, дошли от любопитство. Вдясно се е настанило консервативното ядро – старейшините и скептично настроените привърженици на старите обичаи. Те не участват в хоровите скандирания, но и не пречат – седят и наблюдават какво става.




Проповедта преминава в хорово пеене – вярващите излизат „на сцената“ и започват да пеят по типичния за Африка начин – с водещ глас и хорово повтаряне на мотива. Ритъмът, отмерван на празната пластмасова туба, засилва въздействието. 



Постепенно темпото се забързва, полюшването преминава в танц, обикаляне в кръг, все по високи подскоци и все по-екзалтирано провикване. Участниците са близо до състояние на транс. Част от публиката не издържа и също скача на крака и се присъединява към участниците на сцената. Все повече светнали погледи, все повече енергия, все повече ритъм и синхрон – емоцията завладява дори тези, които са скептични и те несъзнателно започват за пляскат с ръце в ритъма на песента и танца. За съжаление платформата на блога не ми позволява да кача клипа от лудешката част на танца.

Това не е представление – това е единение, което се ражда в момента. Когато емоцията достига кулминацията си, всичко свършва – задъханите и потни участници сядат по местата си, само проповедникът остава отпред. По всичко личи, че той приканва присъстващите да се присъединят към християнската общност, но повечето само се оглеждат наоколо. Само една млада жена излиза напред. Проповедникът държи вдъхновена реч, докато тя мълчаливо стои до него, после я отвежда настрани, в тъмнината покрай джипа, където са другите активисти на църквата в Кей Афар. В този момент микрофона и думата взема учителят в инвалидната количка. Той е висок и красив млад мъж с харизматично излъчване. Речта му тече гладко и вдъхновено и всички го слушат внимателно.

Няколко млади жени една по една стават от чиновете и внимателно оставят заспалите си пеленачета на одеяло, проснато на пясъка, в тъмнината зад подредените чинове. Само минути преди това Тор ни е показал снимки на скорпиони, които пазачите са убили на няколко крачки от сбирката – 10-15-сантиметрови гадинки, „не са смъртоносни, само много болезнено жилят“. Представям си как тези несмъртоносни насекоми пропълзяват в тъмнината към заспалите бебета, но явно не само аз съм притеснена – уж никой не пази децата, но все някоя от майките я завива, я кърми, я полюшва някое детенце около тях.

Речта на учителя изглежда, че има ефект – още един мъж застава отпред и е приветстван от проповедника с вдъхновена тирада, докато самият той гледа доста объркано и неразбиращо. 



Отвеждат го настрани и идва кулминацията на програмата – прожекция на филм за живота на Христос, озвучен на местното наречие. През първата половина на филма откъм групичката на старейшините и традиционалистите се разнасят подигравателни подвиквания и смехове, но постепенно историята ги увлича и притихват. Накрая пак се чуват резки коментари на висок глас, но е впечатляващо, че въпреки неприемането на идеята, старейшините все пак допускат проповедниците в селото и не преследват тези, които са избрали да се присъединят към църквата. Според Тор и Елен процесът на християнизация започва почти винаги първо от младите момичета, после се присъединяват младежите, после част от родителите стават християни покрай децата си. Най-трудно е привличането на старейшините, но ако един от тях се присъедини, процесът се ускорява много бързо.

Въпреки че вечерта протича спокойно, норвежците са разочаровани – с тях тази вечер пътува една от най-силните им проповеднички от племето хамер, която се ползва с голям авторитет сред местните хора. Старейшините обаче не са разрешили жена да проповядва – това е в разрез с традициите. Самата жена не изглежда разочарована – тя е израсла в тази среда и добре познава обичаите й, така че не е изненадана. Търпеливо седи отстрани и от време на време говори с някой от хората. Тя е висока, слаба и изящна – типична хамер. За разлика от повечето жени от племето обаче е облечена съвсем съвременно – все пак от години живее в Адис Абаба, където е учила, защитила степен по теология и е известна като талантлив изпълнител на традиционни песни. Тази вечер не й се е получило – ще опита друг път. Етиопия учи на търпение.

Става почти полунощ и ние се качваме на моторите да се прибираме в Кей Афар. Пълната луна огрява коловозите и в покрайнините на селото от сенките излиза тъмна фигура с пушка – пазачът е на поста си. Водачите на моторите си разменят няколко думи с него и той се успокоява, че не сме от някое враждебно племе. Конфликтите между племената не са рядкост – с благословията на правителството компаниите отнемат все повече техни земи и те започват за воюват помежду си за оскъдните ресурси. Сблъсъците са безпощадни и кървави – убийствата не са рядкост. При крещящата бедност и липса на перспектива, успоредно с неспособността на държавата да поддържа ред извън по-големите населени места, с настъпването на нощта пътищата стават твърде опасна територия и всеки, замръкнал на чужда територия, може да стане жертва на грабеж. Принадлежността към клана и познанствата на хората им дават някаква сигурност, но и тя продължава само до разпалването на някой конфликт. Изключително странно е как навсякъде по света хора, които в ежедневието си са мили, любезни и сърдечни, в определени моменти стават жертва на масова лудост и извършват чудовищни неща. А на места, където това се е случвало в рамките на собствения ти живот, много по-лесно се възпроизвежда отново.

На следващия ден имаме възможност да видим голяма част от скритите из гънките на околните планини представители на племената банна, хамер и тцемай. Събота е ден за пазар в Кей Афер и от околностите се стичат десетки мъже и жени, понесли кой каквото има – дръвца, сено, грънци, кратуни, сушени люти чушки, чесън, различни зърнени култури... Всичко изглежда като измислено: дългокраки като щъркели мъже с къси полички и мънистени ленти за чело, жени с препаски от козя кожа или антилопа, украсени с нанизи от охлювени черупки, нахлупили на главата писани половинки от кратуни – досущ като немски каски от Втората световна война. Подрастващи младежи с пъстри широки гривни на китките и глезените разнасят новите си копия. 










Всеки мъж – от юношата до стареца – носи задължителното малко дървено столче, подобно на разлата чаша. То служи за присядане през деня или за възглавница през нощта, за да не се разваля сложната прическа на мъжа, а и идентифицира принадлежността на собственика си към съответното племе, защото всяко племе има собствен стил на изработка и украса на столчетата. 








Жените не могат да се занимават с толкова сложни статусни проблеми – те мъкнат на гърбовете си огромни бали сено, наръчи дърва, бебета и всякакъв друг товар.







Пазарът в Кей Афер има много ясно изразен двояк характер. От една страна то е естественото тържище, отговарящо на нуждите на местните хора от търговия и натурална размяна, където можеш да видиш истинския облик на хората от пустошта. От друга страна тук е и мястото, където част от местните продават „автентичност“ на туристите: няколко групички жени, момичета и момчета са облечени с пресилено внимание към детайла на костюмите и позират за снимки срещу заплащане. Туристите този ден са малко и тези, които са дошли с постановката да изкарат пари от театралността си, започват да стават настъпателни – обикалят пазара в дебнене на поредния „шаран-турист“ и го преследват с настояване за снимки. Повечето от туристите са щастливи да дадат 10-ина бира (60 ст.) и да отнесат собствения си лик, заобиколен от „страшни“ физиономии, накичени с всички мислими и немислими атрибути на племенния живот. Това може и да е начин нещо от миналото да се запази по-дълго време, защото представлява търговски интерес, но в никакъв случай не означава, че това е ежедневието на хората от племената.

За нас много по-интересно е да наблюдаваме хората, когато не са „в поза“. Колкото повече време прекарваме в гледане, толкова повече започваме да различаваме странната смесица от взаимното проникване на глобалната култура и местните традиции. Процесите не са съвсем еднопосочни, както би могло да се очаква. Нито пък са съвсем предсказуеми. Вярно е, че се вижда как девойки с ръчно везани ярки поли заменят сандалите от автомобилни гуми за цветни китайски чехли. Също така е вярно, че младежите със сложни прически частично заменят традиционните мънистени препаски за чело с големи ярки пластмасови шноли или с няколко чифта цветни слънчеви очила. 





Но от друга страна младежите в големите центрове на цивилизацията по света си пробиват ушите и постепенно разширяват дупките, досущ като някои от племената в долината на Омо. Глобализацията не е еднопосочен процес. Ние се имаме за късметлии, че можахме да видим част от запазените нрави  на едни от най-незасегнатите от нея племена на планетата.