Избираме Белари като посока твърде случайно –
насочили сме се към Гоа и това е една от възможните междинни спирки.
Известно време живеем в заблуда, че отиваме на съвсем друго място с
подобно име – ставаме жертва на съчетанието от слабите ни познания по
индийска география, недостатъчно подробната карта, с която разполагаме и
прекалено отзивчивите служители на автогарата, които в желанието си да
ни помогнат ни дават отговори по-скоро задоволителни за нас (по тяхна
преценка), отколкото отговарящи на действителността. Добре, че сме
скитници, а не туристи и не се опитваме да изпълняваме програма, а
просто да попадаме на интересни места. От гледна точка на туриста
Белари е безполезен обект – няма световноизвестни забележителности, не е
разпознаваемо място, с посещението на което да се похвалиш и дори не
можеш да си направиш снимка, с която да впечатлиш потомците. Но от
гледна точка на скитника се оказва истинско попадение – място, което
може да се нарече с пълно основание „тъмна Индия“.
Самото пътуване трае почти цял ден, но не успяваме да се отегчим. Карнатака е твърде голям щат, за да ни дотегне с еднообразие. Отначало се промъкваме през силно индустриализирани зони – районът на Бангалор е промишлен и технологичен център и всичките тези предприятия се блъскат с лакти в стремежа си да се разположат във възможно най-голяма близост до пътя. Движението е претоварено, всеки се промушва и в най-малката пролука, за спазването на правила в общоприетия смисъл не може и става дума. Излизането от града става по магистрала, но това не пречи да е изключително бавно. Най-после се оказваме на достатъчно разстояние от Бангалор, за да можем да видим и друг бит – разхвърляни из нивите къщички, оризови полета, кокосови горички... Веднага си личи къде водата е в изобилие, а къде е кът – избуяла царевица се редува със слънчогледи, налели пити колкото капачка на бирена бутилка, зелени градини се сменят от полупустинни полета... Къщичките в селата са бедни, кирпичени, с покриви от палмови листа – по-скоро землянки, отколкото истински къщи – но повечето са измазани и боядисани, дворовете са преметени и няма камари боклуци покрай пътя. За сметка на това пък, влезеш ли дори в малко градче, достатъчно е да има пазар, за да ти се напълни окото с търкалящи се навсякъде отпадъци от всякакъв характер – и най-вече гниещи остатъци от храни и изхвърлени опаковки. Индия е под гнета на полиетиленовите пликчета и лъскавите опаковки: където и да погледнеш, те се веят, носят, търкалят, трупат и придават на всяко място вид на поделение на глобалното сметище.
Колкото повече пътуваме на север, толкова повече пейзажът придобива червеникави оттенъци. Зеленината намалява, появяват се територии, които човек би причислил по-скоро към пустинята, отколкото към земеделските площи. Равнината отстъпва място на хълмове, които изненадват с неочаквания си профил – стръмнините им са подчертани, огромни камъни лежат по склоновете, сякаш нахвърляни от разиграли се гиганти. Тъй като през зимата температурите не падат под нулата, водата по склоновете не замръзва, съответно камъните не ерозират толкова лесно и си стоят по местата векове наред, вместо по европейски да се самонатрошат и да се превърнат в сипеи. Попадаме и на съвършено извънземни пейзажи – насред червеникавата пръст на нивите се търкалят камъни с размер на еднофамилна къща (ама на някоя с по-многолюдна челяд). В далечината току изплува някой металургичен комбинат – не много голям, колкото да задоволи нуждите на околните села и паланки, но за сметка на това се вижда, че работи, та пушек се вдига. Буквално.
Най-после се изсипваме в Белари. Докато обикаляме в търсене на хотел, ни се налага да си повтаряме мантрата за разликата между пътешественика и туриста. Градът е толкова дълбока провинция, че дори няма нещо, което да напомня за европейските стандарти за хотел. В края на краищата намираме стая в един хан, който ни предлага четири стени, врата, която се заключва и помещение с течаща вода, условно наречено баня. Но в този час на деня и на това сме доволни: има къде да оставим раниците и да потърсим нещо за хапване.
Да, но градът не е предвидил да посреща такива като нас. Обикаляме цял час по основните улици и установяваме, че от и двете страни магазините се редуват със завидна последователност: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак, и пак – до безкрай. И нищо за хапване. Градът изглежда много беден, занемарен, зле осветен, но пълен с народ, който щъка по улиците, блъска се в тълпата и се чувства длъжен да те попита как си, откъде си и да те увери, че най-хубавите хора, които посещават този град, са от „Бенгария“. Хората са твърде бедно облечени, доста от тях не са и особено чисти, но магазините не се оплакват от липса на клиенти – особено многолюдно е в магазините за бижута, където цели фамилии, барабар с лелите, братовчедите, бабите и току-що проходилите дечица се разполагат на дюшеците на пода, оглеждат предлаганата стока и оживено обсъждат предимствата и недостатъците на този или онзи накит. Какво и колко купуват, не можем да разберем, но със сигурност имат вълнуващо семейно изживяване за цялата вечер.
Ние все пак сме си късметлии и попадаме на семейно дюкянче, което ни нахранва с най-вкусния лют паниран карфиол на света. Докато се наслаждаваме на вечерята, сервирана върху една табуретка пред дюкянчето, по улицата пред нас преминава тържествено шествие с музика – започват тържествата по случай поредната сватба и процесията се отправя към дома на булката. Малко по-късно се натъкваме на теглене на храмовата колесница – хиндуиски ритуал на служене на боговете, при който мъжете и момчетата теглят с въжета тежка дървена колесница, на която брамините извършват свещенодействия. Тълпата не е особено многолюдна, защото Белари е предимно мюсюлмански град, но пък старанието и отдадеността на действието са очевидни. Чели сме за този ритуал, при който особено екзалтирани поклонници се хвърлят под колелата на колесницата, за да загинат и да попаднат направо при боговете, но за щастие този път няма чак такива изстъпления. Цялото шествие преминава без особен драматизъм, дори в известна степен делово, но за нас си е вълнуващо преживяване. Особено пък като се има предвид, че не е планирано.
На другия ден без да искаме попадаме и на ритуал на мюсюлманската общност в града. Докато правим сутрешна обиколка на улиците, се натъкваме на малка тълпа, която почти ни дърпа за ръцете, за да се присъединим към раздаването на храна за бедните пред джамията. Наистина, на улицата са наредени дълги маси, на които се хранят няколко десетки души, а също толкова тичат наоколо и се грижат всеки да получи ориз и съответните сосове. Едва успяваме да отклоним настойчивите покани да седнем да закусим с нуждаещите се, дори сме леко притеснени да не предизвикаме домакините с отказа си, но всичко приключва с мир и взаимни усмивки.
Последният ни опит да се направим на туристи и да се качим на форта над града се осуетява още в зародиш – оказва се, че това е военен обект и достъпът до него е заБранен. Така се разделяме с Белари – едно място, на което нямахме намерение да ходим, но което ни предложи незабравими изживявания. Скитничеството не е чак толкова лошо нещо.
Самото пътуване трае почти цял ден, но не успяваме да се отегчим. Карнатака е твърде голям щат, за да ни дотегне с еднообразие. Отначало се промъкваме през силно индустриализирани зони – районът на Бангалор е промишлен и технологичен център и всичките тези предприятия се блъскат с лакти в стремежа си да се разположат във възможно най-голяма близост до пътя. Движението е претоварено, всеки се промушва и в най-малката пролука, за спазването на правила в общоприетия смисъл не може и става дума. Излизането от града става по магистрала, но това не пречи да е изключително бавно. Най-после се оказваме на достатъчно разстояние от Бангалор, за да можем да видим и друг бит – разхвърляни из нивите къщички, оризови полета, кокосови горички... Веднага си личи къде водата е в изобилие, а къде е кът – избуяла царевица се редува със слънчогледи, налели пити колкото капачка на бирена бутилка, зелени градини се сменят от полупустинни полета... Къщичките в селата са бедни, кирпичени, с покриви от палмови листа – по-скоро землянки, отколкото истински къщи – но повечето са измазани и боядисани, дворовете са преметени и няма камари боклуци покрай пътя. За сметка на това пък, влезеш ли дори в малко градче, достатъчно е да има пазар, за да ти се напълни окото с търкалящи се навсякъде отпадъци от всякакъв характер – и най-вече гниещи остатъци от храни и изхвърлени опаковки. Индия е под гнета на полиетиленовите пликчета и лъскавите опаковки: където и да погледнеш, те се веят, носят, търкалят, трупат и придават на всяко място вид на поделение на глобалното сметище.
Колкото повече пътуваме на север, толкова повече пейзажът придобива червеникави оттенъци. Зеленината намалява, появяват се територии, които човек би причислил по-скоро към пустинята, отколкото към земеделските площи. Равнината отстъпва място на хълмове, които изненадват с неочаквания си профил – стръмнините им са подчертани, огромни камъни лежат по склоновете, сякаш нахвърляни от разиграли се гиганти. Тъй като през зимата температурите не падат под нулата, водата по склоновете не замръзва, съответно камъните не ерозират толкова лесно и си стоят по местата векове наред, вместо по европейски да се самонатрошат и да се превърнат в сипеи. Попадаме и на съвършено извънземни пейзажи – насред червеникавата пръст на нивите се търкалят камъни с размер на еднофамилна къща (ама на някоя с по-многолюдна челяд). В далечината току изплува някой металургичен комбинат – не много голям, колкото да задоволи нуждите на околните села и паланки, но за сметка на това се вижда, че работи, та пушек се вдига. Буквално.
Най-после се изсипваме в Белари. Докато обикаляме в търсене на хотел, ни се налага да си повтаряме мантрата за разликата между пътешественика и туриста. Градът е толкова дълбока провинция, че дори няма нещо, което да напомня за европейските стандарти за хотел. В края на краищата намираме стая в един хан, който ни предлага четири стени, врата, която се заключва и помещение с течаща вода, условно наречено баня. Но в този час на деня и на това сме доволни: има къде да оставим раниците и да потърсим нещо за хапване.
Да, но градът не е предвидил да посреща такива като нас. Обикаляме цял час по основните улици и установяваме, че от и двете страни магазините се редуват със завидна последователност: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак, и пак – до безкрай. И нищо за хапване. Градът изглежда много беден, занемарен, зле осветен, но пълен с народ, който щъка по улиците, блъска се в тълпата и се чувства длъжен да те попита как си, откъде си и да те увери, че най-хубавите хора, които посещават този град, са от „Бенгария“. Хората са твърде бедно облечени, доста от тях не са и особено чисти, но магазините не се оплакват от липса на клиенти – особено многолюдно е в магазините за бижута, където цели фамилии, барабар с лелите, братовчедите, бабите и току-що проходилите дечица се разполагат на дюшеците на пода, оглеждат предлаганата стока и оживено обсъждат предимствата и недостатъците на този или онзи накит. Какво и колко купуват, не можем да разберем, но със сигурност имат вълнуващо семейно изживяване за цялата вечер.
Ние все пак сме си късметлии и попадаме на семейно дюкянче, което ни нахранва с най-вкусния лют паниран карфиол на света. Докато се наслаждаваме на вечерята, сервирана върху една табуретка пред дюкянчето, по улицата пред нас преминава тържествено шествие с музика – започват тържествата по случай поредната сватба и процесията се отправя към дома на булката. Малко по-късно се натъкваме на теглене на храмовата колесница – хиндуиски ритуал на служене на боговете, при който мъжете и момчетата теглят с въжета тежка дървена колесница, на която брамините извършват свещенодействия. Тълпата не е особено многолюдна, защото Белари е предимно мюсюлмански град, но пък старанието и отдадеността на действието са очевидни. Чели сме за този ритуал, при който особено екзалтирани поклонници се хвърлят под колелата на колесницата, за да загинат и да попаднат направо при боговете, но за щастие този път няма чак такива изстъпления. Цялото шествие преминава без особен драматизъм, дори в известна степен делово, но за нас си е вълнуващо преживяване. Особено пък като се има предвид, че не е планирано.
На другия ден без да искаме попадаме и на ритуал на мюсюлманската общност в града. Докато правим сутрешна обиколка на улиците, се натъкваме на малка тълпа, която почти ни дърпа за ръцете, за да се присъединим към раздаването на храна за бедните пред джамията. Наистина, на улицата са наредени дълги маси, на които се хранят няколко десетки души, а също толкова тичат наоколо и се грижат всеки да получи ориз и съответните сосове. Едва успяваме да отклоним настойчивите покани да седнем да закусим с нуждаещите се, дори сме леко притеснени да не предизвикаме домакините с отказа си, но всичко приключва с мир и взаимни усмивки.
Последният ни опит да се направим на туристи и да се качим на форта над града се осуетява още в зародиш – оказва се, че това е военен обект и достъпът до него е заБранен. Така се разделяме с Белари – едно място, на което нямахме намерение да ходим, но което ни предложи незабравими изживявания. Скитничеството не е чак толкова лошо нещо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар