Анурадхапура, януари 2012 г.

Събуждаме се от ритмичните удари на тъпан. Започваме да мърморим срещу местните нрави – снощи малко след стъмване (а тук се стъмва около 6 и половина) всичко живо беше изпозаспало, сега пък от ранни зори някой го е ударил на веселба. Скоро става ясно, че така или иначе няма да се спи, по-добре да видим какъв е случаят. А случаят се оказва тривиален – сватба. Само че самата сватба се оказва истински спектакъл. На улицата пред вратата на двора са се строили четирима юнаци в еднакви пищни костюми. Един от тях може би е младоженецът, но не можем да разберем кой – като изключим единия левент, който е на видима възраст около 5 години, всеки от другите би могъл да е кандидатът за съпруг, останалите вероятно са шафери. Така или иначе и четиримата са леко притеснени от ролята, която имат да изпълняват. За разлика от тях другите четирима младежи, натъкмени в ярки червено-бели костюми с широкополи шапки и с много звънци по себе си, се чувстват в свои води: двамата бият продълговати барабани, а другите двама танцуват, като единият и пее от време на време. Гледката е впечатляваща – момчетата явно са професионалисти и добре са усвоили елементите на представлението. Цялата група бавно прекосява двора – танцьорите спират на всяка крачка за песен и танц, а шаферите вървят след тях и ги изчакват. Най-отзад се придвижват останалите участници – може би свекърът и свекървата с още няколко души за подкрепа. Точно преди да влязат в затревената част на двора обаче ги посрещат четири девойчета в бели рокли, които им застават на пътя и започват да пеят протяжна песен. За разлика от танцьорите, които влагат достатъчно плам, макар и професионален, момичетата пеят сякаш по задължение. Гласчетата им звучат в хармония, но липсва израз на каквото и да било чувство. Чудим се дали не изпълняват „Ела се вие-превива“ на синхалски, но по-скоро става дума за някакъв пазарлък, защото най-едрият от шаферите след поредица от взаимни поклони връчва на всяка от тях по един плик и те отварят пътя. Оттук нататък ние се оттегляме, макар че никой не ни гони, но ни се вижда прекалено нахално да нахлуем толкова много в частния живот на хората. Все пак успяваме да забележим, че в саритата на жените преобладава местната мода – за разлика от индийските, тукашните сарита имат около кръста допълнителна много къса поличка, по-скоро набор от басти, които им придават допълнително кокетство. Носят ги и млади, и стари и макар че повечето жени са облечени в поли на волани, някои и с панталони, все пак има и такива, които носят традиционно облекло.

Въобще жената в Шри Ланка изглежда доста еманципирана. Макар че жените и децата се смущават, когато им обръщаш внимание, често пъти и отказват да бъдат снимани, все пак се вижда, че сме в първата страна в света, избрала за министър-председател жена -  Сиримаво Бандаранайке, която през юли 1960 г. заема най-високия пост в страната. В днешна Шри Ланка се виждат жени на работа в заведенията, магазините, банките, полицията, дори армията. И макар че мъжете преобладават в професионалния живот, не се усеща принизяване на жените. Все още не сме наясно дали има разлика в заплащането, но може би ще попаднем на подходящ събеседник по въпроса. Колкото до стандарта на живот, от разговорите с различни хора разбираме, че средната заплата в страната е около 180 лв., а наблюденията ни върху цените са, че месото е колкото в България, но яйцата, оризът и зеленчуците са наполовина, текстилните стоки – също, а в заведенията във вътрешността на страната можеш да се нахраниш на четвърт цена от нашенските. Вярно, обстановката е като през 60-те години у нас – постничко, бедничко, без никаква фантазия. Като цяло в страната има нещо неуловимо напомнящо нашето соц минало. Някои неща се идентифицират лесно – цените на стоките в магазините, например, са централно регулирани, така че особени изненади няма. Има и известно изравняване на стандарта на хората – макар че има много богати хора, бедността не е взела уродливи размери: почти 90% от населението притежава собствен дом, изпадналяци поне засега сме срещали много малко, а и Шри Ланка може да се похвали с най-висок продукт на глава от населението от цяла Южна Азия. Макар че Шри Ланка се самоопределя като демократична социалистическа република, от 1977 година насам правителството провежда политика на стимулиране на частната собственост и най-вече развитие на частни предприятия и малък бизнес в сферата на услугите. Другата прилика с нашето минало е, че блясък определено липсва, всички са облечени семпло, в дрехи, които изобилно варират по цвят, но не особено по отношение на вид и качество, градската структура едва започва да усвоява понятието тротоар, но пък има пешеходни пътеки и – о, чудо! - на тях понякога дори ти дават път. Особено ако наблизо има полицай. А полицаи има доста. Не са нахални, дори са доста усмихнати, но ненатрапчиво присъстват почти на всяко кръстовище. Личи си, че държат населението под око – не можеш да видиш някой да пуши (в Шри Ланка пушенето е забранено и на открити обществени места), няма да срещнеш моторист без каска, макар че странното е, че децата се возят в повечето случаи гологлави. За разлика от Индия, почти не можеш да видиш и повече от трима души на мотор – дали защото е забранено или защото стандартът им е по-висок, не ни е ясно. Но така или иначе, немалко са колите, в които пътуват по един-двама души, а от рикша да слязат 11 – абсурд. Доста скучна държава, като си помислиш.

Но не бива да се отплесваме само по ежедневния живот и да забравяме основното задължение на пътешественика – да посещава местните забележителности, каквито и да са те. А тук има и какво да се види – намираме се в Анурадхапура, най-стария исторически град в страната, основан още през 5 в.пр.Хр. и изпълнявал ролята на столица в продължение на 1200 години. В разцвета си градът е бил разположен върху площ от 52 кв. км, а населението е достигало няколко десетки хиляди души. Отличавал се е с много добра архитектура и планировка – с двуетажни жилищни сгради, водопровод, улици, мостове, дворци, манастири, храмове, ступи. Анурадхапура е и изключително важен религиозен център. Според легендата, когато през 247 г. будизмът е приет за официална религия на Шри Ланка, пътуващи монаси от Северна Индия носят на острова клонче от дървото, под което Буда е получил просветление, и днес се твърди, че Шри Махо Бодхи – дървото в двора на храма, е пораснало от това клонче и е най-старото исторически документирано дърво в света. Разбира се, светостта му е толкова голяма, че има фирма, от която можеш да си купиш резници от това дърво и да си го отгледаш в двора поне до 2200 г., на колкото се твърди, че е сегашният наследник на оригиналното дърво на Буда. Години наред Анурадхапура е бил проспериращ град, преди да започне инвазията на северноиндийците, които източили богатствата му, а по-късно през 1017 г. е бил разграбен от нахлуващите войски от Чола (тамилска държава, съществувала на територията на днешна Индия). Руините на древния град са открити случайно през 1820 г., а в началото на 20 век са започнали мащабни археологически проучвания. Сега туристите имат достъп до обширен парк, където да видят останките от древната цивилизация и да посетят най-известната и най-висока дагоба в Шри Ланка - Руванвелисея, построена през II век.

Ние също се възползваме от възможностите, които ни предоставя Анурадхапура и обикаляме и, дървото, и Руванвелисея, и останките от дворците. В интерес на истината, най-много се забавляваме от маймуните, превзели двора на комплекса – не само че не се притесняват да водят целия си социален и любовен живот в непосредствена близост до хората, но и директно нападат поклонниците да отмъкват от подносите на нещастните дребни женици лотосовите цветове, приготвени за жертвоприношение. Всяка подобна сцена приключва с писъци, смехове, размахване на ръце за отпъждане на маймуните и задължително данък, платен на нахалните животни.
Напускаме Анурадхапура по обичайния начин – в момeнта, в който изричаме името „Дамбула“, автобусът се появява пред нас и едва не го изпускаме. Засега можем да обобщим, че автобусите тук също ни препращат към 60-те и 70-те години у нас – същият стандарт, същата честота, същата скорост на придвижване. Но безумни развалини, като в Индия, засега не сме виждали. Пътищата също правят добро впечатление – ако не са в ремонт, са с приличен асфалт. Изненадващо много нови зелени указателни табели те информират за посоките и разстоянията. Постепенно започваме да усещаме Шри Ланка като едно дружелюбно и гостоприемно място.