От Сием Риеп
за Пном Пен тръгваме по обед. Имаме половин ден да разгледаме
централната част на страната, което не ни се вижда да е проблем, като
изхождаме от впечатленията си от северните области.
Пейзажът не е много различен от този, който сме видели в северната част на страната – все същите прашни равнини, все същите огромни гърбави говеда и черни биволи около малките мътни водоеми, все същите дъсчени къщурки, покачени на дървени подпори като приказни къщички на кокоши крака... Все същата бедност. Когато притъмнява, си даваме сметка, че обществено осветление няма – светят само отделни лампи в тъмните дворове. Кой колкото светлина си е осигурил – толкова. Единствените обекти с обществено значение, които са осветени, са билбордовете с лицата на тримата мъдри ръководители, Хенг Самрин, Сон Сен и Чеа Сим, които след бурното си минало на червени кхмери са сменили боята и повече от 10 години осигуряват на тази държава "просперитета", който виждаме.
Като гледаш днешните дребнички усмихнати жители на страната, не можеш да не се питаш как могат да продължат живота си след всичко, което са преживели – като жертви и като палачи. За последните 50 години камбоджанският народ буквално е бил изтребван – като се почне от 600-те хиляди, загинали от бомбените нападения от страна на САЩ по време на Виетнамската война, мине се през кървавата диктатура на Пол Пот, която между 1975 и 1979 година успява да избие по различни данни между 1 и 3 милиона души от собственото си население и се стигне до военните конфликти между политическите групировки на прага на 21 век. Опитите на Нородом Сианук от 50-те години да разруши статуквото и да превърне кхмерската част от населението на страната от селяни в чиновници довежда до появяването на една многобройна прослойка от младежи с нереализирани амбиции и претенции заради висшето образование, което са получили в области, в които не могат да намерят приложение – филология, право, администрация. Тези младежи лесно прегръщат крайно леви и националистически идеи и се превръщат в ядрото на червените кхмери начело с Пол Пот. Жестокото потушаване на селските въстания, американските бомбардировки в източна Камбоджа, довели до стичането на огромни маси бежанци в столицата, изострянето на вътрешните конфликти в страната довеждат до бързо наарстване на влиянието на червените кхмери и до установяването на техния режим през 1975 г. Още с идването си на власт те предприемат масови изселвания на виетнамското и китайското малцинства, които традиционно държат администрацията и търговията в страната и депортират стотици хиляди хора съответно във Виетнам и Китай. Като обявяват предстоящи бомбардировки на столицата от страна на американските сили, бързо успяват да изселят и стотиците хиляди бежанци, придошли от цялата страна, като ги изпращат по селата, където принудително трябва да работят в оризищата. В столицата остават почти единствено партийните функционери. И точно сред тях започва жестоката чистка, потресла света при разкриването на размерите й няколко години по-късно. Училището Туол Сленг е превърнато в затвор, през чиито ужасяващи мъчения минават около 17 хиляди души. Само 12 от тях оцеляват. Останалите са отвеждани в Полетата на смъртта Чоеунг Ек, където са умъртвявани с колове, мотики, ножове, а децата – с разбиване на главата в ствола на растящото там дърво. Всяка подробност от тези две места в Пном Пен е ужасяваща, но може би най-страшното е, че надзирателите, мъчителите и убийците са били юноши на възраст между 15 и 18 години, на които е внушено, че те са носителите на новото, които трябва да се разправят със стария свят. Техни връстници са и голяма част от жертвите – повярвали първоначално в своята историческа мисия и прегърнали идеите на червените кхмери, но впоследствие обвинени в измяна и предателство към революцията.
Днес над 50% от населението на страната е на възраст под 21 години. Те, разбира се, нямат свои спомени от времето на Пол Пот. Лошото е, че голяма част от тях нямат и спомени от нищо друго, освен от ежедневното обикаляне на улиците в търсене на нещо за ядене. Неграмотността в страната е 32%, над 35% живеят под прага на бедността. Не се вижда и изход от това положение – политическите сили са затънали в корупция и са ангажирани повече в битката за властта, отколкото в осъществяване на промяна в положението на народа.
Сегашният крал Нородом Сиамони е син на Нородом Сианук, който повече от 40 години управлява страната под една или друга форма. Нородом Сиамони се е готвил за съвсем различен живот – учил е в балетните училища на Прага и Париж, в които е влюбен, поставял е класически балетни постановки в любимите си градове, бил е посланик на Камбоджа в ЮНЕСКО. Но... през 2004 г. по настояване на родителите си и с решение на Тронния съвет става крал на Камбоджа вместо другия, активен в политиката син на Нородом Сианук – Нородом Ранарид. Политическите сили искат един изолиран от политическия живот крал, а кралската фамилия се стреми да запази кралската институция. Така горкият човек се оказва принуден да се откаже от мечтите си и да бъде поставен в позицията на кукла на конци, която изпълнява само представителни функции. Допълнителен щрих към образа на краля е, че той е заклет ерген и за разлика от баща си, който се е женил 6 пъти, няма да остави наследник на трона. Днес камбоджанците се отнасят към своя крал със съчувствие, но не и с респект като към фигура, от която нещо зависи.
Като гледаме живота на обикновените камбоджанци, установяваме, че тук цари матриархат. Жените са тези, които държат семейната каса, управляват семейния бизнес и вземат важните за семейството решения. Мъжете се включват във всякакви поддържащи дейности, но най-добре им се получава лежането в хамак. Дори на село, където трудът е безпощаден, и където са заети над 60% от жителите на Камбоджа, можеш да видиш повече изтегнати в хамака мъже, отколкото изгърбени на полето.
Може би затова и не може много-много да се разчита на думата на камбоджанеца – готов е да ти обещае всичко, но после нещата стават както дойде. Не че камбоджанците са лоши хора, напротив. Много симпатични и мили са и имаме прекрасни спомени от срещите с повечето от тях. Голямо облекчение за общуването е, че повечето от младите хора в Пном Пен говорят свободно английски – поне в областта, в която ги интересува. Дори просячетата поназнайват някоя и друга фраза, с която да те умилят.
Пном Пен не е много голям град – около милион жители – но в него много ясно се виждат контрастите на живота в страната. От една страна, по улиците са носят лъскави джипове, а от друга – от всеки ъгъл извират тълпи просяци и хора, които са отделени от просията само от рафта на подвижната си количка, от която продават парченца месо от тайнствен произход и шепичка ориз. В града няма кой знае какво за разглеждане освен Кралския дворец със Сребърната пагода и Националния музей, а за любителите на ужаса – Музея на геноцида.
Повече за Камбоджа и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.
Пейзажът не е много различен от този, който сме видели в северната част на страната – все същите прашни равнини, все същите огромни гърбави говеда и черни биволи около малките мътни водоеми, все същите дъсчени къщурки, покачени на дървени подпори като приказни къщички на кокоши крака... Все същата бедност. Когато притъмнява, си даваме сметка, че обществено осветление няма – светят само отделни лампи в тъмните дворове. Кой колкото светлина си е осигурил – толкова. Единствените обекти с обществено значение, които са осветени, са билбордовете с лицата на тримата мъдри ръководители, Хенг Самрин, Сон Сен и Чеа Сим, които след бурното си минало на червени кхмери са сменили боята и повече от 10 години осигуряват на тази държава "просперитета", който виждаме.
Като гледаш днешните дребнички усмихнати жители на страната, не можеш да не се питаш как могат да продължат живота си след всичко, което са преживели – като жертви и като палачи. За последните 50 години камбоджанският народ буквално е бил изтребван – като се почне от 600-те хиляди, загинали от бомбените нападения от страна на САЩ по време на Виетнамската война, мине се през кървавата диктатура на Пол Пот, която между 1975 и 1979 година успява да избие по различни данни между 1 и 3 милиона души от собственото си население и се стигне до военните конфликти между политическите групировки на прага на 21 век. Опитите на Нородом Сианук от 50-те години да разруши статуквото и да превърне кхмерската част от населението на страната от селяни в чиновници довежда до появяването на една многобройна прослойка от младежи с нереализирани амбиции и претенции заради висшето образование, което са получили в области, в които не могат да намерят приложение – филология, право, администрация. Тези младежи лесно прегръщат крайно леви и националистически идеи и се превръщат в ядрото на червените кхмери начело с Пол Пот. Жестокото потушаване на селските въстания, американските бомбардировки в източна Камбоджа, довели до стичането на огромни маси бежанци в столицата, изострянето на вътрешните конфликти в страната довеждат до бързо наарстване на влиянието на червените кхмери и до установяването на техния режим през 1975 г. Още с идването си на власт те предприемат масови изселвания на виетнамското и китайското малцинства, които традиционно държат администрацията и търговията в страната и депортират стотици хиляди хора съответно във Виетнам и Китай. Като обявяват предстоящи бомбардировки на столицата от страна на американските сили, бързо успяват да изселят и стотиците хиляди бежанци, придошли от цялата страна, като ги изпращат по селата, където принудително трябва да работят в оризищата. В столицата остават почти единствено партийните функционери. И точно сред тях започва жестоката чистка, потресла света при разкриването на размерите й няколко години по-късно. Училището Туол Сленг е превърнато в затвор, през чиито ужасяващи мъчения минават около 17 хиляди души. Само 12 от тях оцеляват. Останалите са отвеждани в Полетата на смъртта Чоеунг Ек, където са умъртвявани с колове, мотики, ножове, а децата – с разбиване на главата в ствола на растящото там дърво. Всяка подробност от тези две места в Пном Пен е ужасяваща, но може би най-страшното е, че надзирателите, мъчителите и убийците са били юноши на възраст между 15 и 18 години, на които е внушено, че те са носителите на новото, които трябва да се разправят със стария свят. Техни връстници са и голяма част от жертвите – повярвали първоначално в своята историческа мисия и прегърнали идеите на червените кхмери, но впоследствие обвинени в измяна и предателство към революцията.
Днес над 50% от населението на страната е на възраст под 21 години. Те, разбира се, нямат свои спомени от времето на Пол Пот. Лошото е, че голяма част от тях нямат и спомени от нищо друго, освен от ежедневното обикаляне на улиците в търсене на нещо за ядене. Неграмотността в страната е 32%, над 35% живеят под прага на бедността. Не се вижда и изход от това положение – политическите сили са затънали в корупция и са ангажирани повече в битката за властта, отколкото в осъществяване на промяна в положението на народа.
Сегашният крал Нородом Сиамони е син на Нородом Сианук, който повече от 40 години управлява страната под една или друга форма. Нородом Сиамони се е готвил за съвсем различен живот – учил е в балетните училища на Прага и Париж, в които е влюбен, поставял е класически балетни постановки в любимите си градове, бил е посланик на Камбоджа в ЮНЕСКО. Но... през 2004 г. по настояване на родителите си и с решение на Тронния съвет става крал на Камбоджа вместо другия, активен в политиката син на Нородом Сианук – Нородом Ранарид. Политическите сили искат един изолиран от политическия живот крал, а кралската фамилия се стреми да запази кралската институция. Така горкият човек се оказва принуден да се откаже от мечтите си и да бъде поставен в позицията на кукла на конци, която изпълнява само представителни функции. Допълнителен щрих към образа на краля е, че той е заклет ерген и за разлика от баща си, който се е женил 6 пъти, няма да остави наследник на трона. Днес камбоджанците се отнасят към своя крал със съчувствие, но не и с респект като към фигура, от която нещо зависи.
Като гледаме живота на обикновените камбоджанци, установяваме, че тук цари матриархат. Жените са тези, които държат семейната каса, управляват семейния бизнес и вземат важните за семейството решения. Мъжете се включват във всякакви поддържащи дейности, но най-добре им се получава лежането в хамак. Дори на село, където трудът е безпощаден, и където са заети над 60% от жителите на Камбоджа, можеш да видиш повече изтегнати в хамака мъже, отколкото изгърбени на полето.
Може би затова и не може много-много да се разчита на думата на камбоджанеца – готов е да ти обещае всичко, но после нещата стават както дойде. Не че камбоджанците са лоши хора, напротив. Много симпатични и мили са и имаме прекрасни спомени от срещите с повечето от тях. Голямо облекчение за общуването е, че повечето от младите хора в Пном Пен говорят свободно английски – поне в областта, в която ги интересува. Дори просячетата поназнайват някоя и друга фраза, с която да те умилят.
Пном Пен не е много голям град – около милион жители – но в него много ясно се виждат контрастите на живота в страната. От една страна, по улиците са носят лъскави джипове, а от друга – от всеки ъгъл извират тълпи просяци и хора, които са отделени от просията само от рафта на подвижната си количка, от която продават парченца месо от тайнствен произход и шепичка ориз. В града няма кой знае какво за разглеждане освен Кралския дворец със Сребърната пагода и Националния музей, а за любителите на ужаса – Музея на геноцида.
Повече за Камбоджа и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар