Ако има място на Земята,
което да ми е звучало повече като легенда, отколкото като реалност,
това е Титикака. Самото му име е такова, съвсем измислено: Тити-кака.
Като бях дете, го наричах Тикитака, не можех да се съглася, че е
възможно да съществува дума, която прилича повече на игра на срички,
отколкото на име. А че мога да попадна там – пълен абсурд. Все едно да
си мислиш, че можеш да попаднеш в сън.
Дори когато си купуваме билети от Ла Пас за Копакабана на Титикака, пак не ми се вярва, че отиваме точно там. Нещо дълбоко в мен е твърдо убедено, че става дума за шега или грешка и скоро всичко ще се изясни.
Излизането от Ла Пас трае час и половина - по часовник. Неделя е и всичко живо е изпълзяло по улиците да купува, продава, разменя, насрочва и осъществява срещи или просто да се помотае насам-натам и да се поблъска с хората. Задръстването е пълно, а безкрайно проточилите се предградия още повече засилват убеждението ми, че Титикака е фикция, рожба на въображението ми. Реалността е безкрайни редици от неизмазани тухлени сгради, пъстроцветни тълпи народ по улицата и нестихващ алъш-вериш.
Както обикновено обаче реалността се оказва по-богата от всяка фантазия. Постепенно ливадите и планинските върхове вземат надмощие над наблъсканите една в друга къщи и отново пътуваме по боливийското високопланинско плато. Денят е мрачен и когато за пръв път мерваме езерото, не изпитваме някакво особено вълнение – вода като вода, само че много на едно място: 8400 кв.км (приблизително колкото Тракийската низина) - 200 км дължина, 65 км ширина, 200 м дълбочина - дадености, които превръщат Титикака в най-голямото високопланинско езеро в света. А че е високопланинско, спор няма – не е необходимо дори да четем в справочника за надморската му височина от 3808 м, усещаме я директно с дробовете си.
Ние сме тръгнали към Копакабана. Няма грешка, бразилският плаж е получил името си от планинския град на брега на езерото. Градът е боливийски и се намира на силно вдаден в езерото полуостров, който започва от южния, перуанския бряг. Поради тази причина единственият начин да се стигне до града откъм Боливия, без да се преминава границата с Перу, е по вода. Само че никой не ни е предупредил за това, което ни очаква. Автобусът изведнъж изскача на някакво пристанище и получаваме заповед да се изнасяме в посока касите и да си купуваме билет за ферибота. Около 10-ината чужденци в автобуса обаче категорично отказват да приемат офертата. Започва лют спор кой какво е бил длъжен да разбере, прочете, уведоми и т.н. Накрая всички все пак слизат и си купуват прословуто билетче за ферибота на стойност 2 боливиано (40 ст.) Какъв е проблемът компаниите да си включат и това преминаване в цената на билета, не знам. Така биха си спестили доста разправии и ядове на самия ферибот.
И докато се разправяме за права, задължения и билети, неусетно се оказваме на борда на моторна лодка – и потегляме! По Титикака! Преминаването на езерото в най-тясната му част отнема не повече от 10 минути, така че докато се усетим, вече сме на отсрещния нос. Дори не успяваме да се насладим на преживяването, какво остава да направим вълнуващи снимки. Язък, че сме дошли чак дотук! Отново потегляме с автобуса, но сега вече пътят се вие покрай брега и гледката към езерото е превъзходна. Жалко, че е облачно и мрачно, но може би е нарочно, за да не ни връхлети цялата красота на езерото изведнъж. Дори и при тези условия не можем да отлепим поглед от хълмистия бряг, извиващ се в безбройни заливчета, редуващите си полянки и нивички по бреговете, евкалиптовите горички, между които проблясва водата на езерото. Склоновете на хълмовете се спускат стръмно надолу и поколения индианци са вадили камъни и терасирали терена на по две шепи големи площадки, по които да се задържи пръст и да порасне трева за изхранване на добитъка. Не знам на кое му викат китайски труд, но очевидно инкският с нищо не му отстъпва.
Копакабана е сгушена между два хълма, които опъват вратове да ударят чело в четирите хиляди метра, но май малко не им достига. Градчето има определено курортен вид – безброй хотелчета и хотели, натискащи се да излязат на първа линия, търговска улица с претъпкани магазини за сувенири, лодки и водни колела по брега. Много напомня атмосферата на малките гръцки курортни градчета, само му липсва просторен пясъчен плаж. И градуси – на въздуха и на водата. Въпреки това в неделния ден покрай езерото е оживено, семейства се разхождат, правят си пикник, возят се на лодките и водните колела, деца карат велосипеди и моторчета, десетките подредени едно след друго капанчета предлагат скара, риба, супа – едно и също меню на едни и същи цени. Въпреки откровено туристическата атмосфера, цари едно приятно оживление и приповдигнато настроение.
Известността на Копакабана идва не от капанчетата и водните колела, разбира се. В центъра на града се издига красива бяла църква с куполи, покрити с керамични плочки, която е важно място за поклонение за цяла Южна Америка. Според преданията, през 1580 г. индианският майстор-дърворезбар Тито Юпанки получил видение, в което му се явила Дева Мария. В чест на това събитие Тито Юпанки изработил статуя на Девата, която докарал с лодка на мястото, където днес се намира Копакабана. Статуята се оказала чудодейна и за неин дом през 1583 г. била построена църква. Оттогава това място станало особено свещено за вярващите в Новия свят. Църквата е наистина богато украсена, с много дърворезба и внимание към детайла – нещо не толкова характерно за храмовете по тези земи, които може и да са големи като размери, но им липсва натрупваното с годините великолепие. Пред входа на църквата е издигната статуя на Тито Юпанки – явление само по себе си знаменателно с признаването на приноса на художника за създаването на мита. По-късно оттук реликви били пренесени в Рио де Жанейро, което пък дало името на района около един от заливите и днес името Копакабана е по-популярно като название на плаж с особено привлекателно разголени момичета, отколкото като свещено място за поклонение. Игрите на историята и времето.
Ние уцелваме спокоен откъм поклоннически плам период и успяваме без притеснение да разгледаме църквата и дори да се качим в специално изградения за Девата параклис, където да се полюбуваме на цялата пищност, която местният вкус е наложил на облеклото и украсата й. Веднага след като излизаме от църквата, ставаме свидетели на другото силно вярване, свързано с храма в Копакабана – освещаването на автомобили за закрила от злополуки. Пред входа на църковния двор са се наредили очевидно измити и подготвени за случая автомобили – капаците на двигателите им са отворени, покривите, вратите, огледалата са окичени с наръчи цветя, а стопаните на возилата ги обикалят и ги ръсят с цветни листенца. Това се повтаря няколко пъти, след което около колите се разнасят трясъците на фойерверки – явно да разгонят злите сили. Поне пешеходците наоколо със сигурност са разгонени. След всичките усилия, хвърлени за пречистване и подсигуряване на автомобила срещу нещастия, шофьорът може вече да кара както си знае – гарантирано му е благополучно пристигане.
Покрай тези дандании май предпочитаме да се разхождаме някъде по-настрани от току-що пречистените автомобили и техните шофьори. Тръгваме да се изкачим на по-високия от хълмовете над града – към него също води поклонническа пътека, която е толкова стръмна, че ни се налага да правим почивки за вкарване на дишането в ред. Какво е изумлението ни, когато почти на края на пътеката настигаме човек с две патерици, който едва-едва мести крака, но упорито продължава да бори последните метри до храма на падинката преди последната стръмнина. Наистина човешката воля и дух нямат граници. След храма пътеката продължава още нагоре – но вече почти директно по стръмните камъни – за да стигне и самия връх. Там е построена редица от параклиси, около които местните търговци вече разпъват сергиите за деня. Но гледката към града е прекрасна – скупчен на брега на залива, с великолепната църква в центъра, оттук изчезва цялата му ориентираност към туризма и остава видима само връзката му с величественото езеро. Времето е мрачно, облаци са затиснали хоризонта, но въпреки това дъхът ти спира пред мащабите на водната шир. Първите капки дъжд ни подгонват надолу към града и започваме да се притесняваме дали плануваното пътуване към Исла дел Сол, Острова на Слънцето, ще се осъществи.
Дъждът е проливен, напоителен и точно разчетен да спре преди обявения час за тръгване на лодката. Натоварваме се с целия си багаж, защото сме намислили да нощуваме на острова – това е мястото, където според инкската митология се е родило Слънцето и ни се ще да посрещнем раждането на новия ден там. Пътуваме повече от два часа, докато се доберем до Юмани, селището в южния край на острова, което сме избрали за свой дом през тази нощ.
Първият ни сблъсък с местните нрави не е много обнадеждаващ – на кея ни пресрещат две лели в традиционните надиплени поли и бомбета, които започват да събират такса за стъпване на острова. Не че е лошо по принцип – мястото трябва да се поддържа и благоустроява, но отново сме в ситуацията като при ферибота: понеже никой не е предупреден за тази мярка, отново настава възмущение и препирни. Много по-просто би било в цената на билета да се включи и въпросната такса или пък когато ти продават билет, да те предупреждават за нея, но защо да е просто, като може да е сложно. Може би с времето това ще намери своето решение, но засега определено не радва посетителите.
Следват комични сценки под общото название „Прилапай туриста“ - местните се надпреварват да предлагат места за нощувка, като не се свенят да си измъкват клиентите един на друг изпод носа – дори когато някой вече е повел своята групичка, отнякъде изскача съсед-конкурент и започва да я примамва към собствения си двор. Крясъци и споменавания на майки и лели обаче не се чуват. В края на краищата, туристите се оказват разпределени според някакво постигнато равновесие, а ние се озоваваме на гости на младо семейство, което най-безочливо ни е измъкнало от съседите с по-атрактивно предложение. Младите сигурно имат причина да са толкова настойчиви – вече са построили две къщи за гости и нещо като ресторант, така че по всяка вероятност имат доста заеми да изплащат и трябва да се борят за всяка стотинка. Впрочем, такова вероятно е положението на повечето хора в селото – с просто око се вижда, че през последните години то е преживяло бурно разрастване и ако сме очаквали, че ще намерим съхранен непокътнат от хилядолетия бит, очевидно сме излъгани. Цивилизацията нахлува със страшна сила, засега все още се вижда как старите порядки и новите нужди се опитват да намерят равновесие, но изходът на битката е предопределен – само след 5-6 години и тук ще има едно съвсем туристическо място, в което останките от миналото ще бъдат само изкуствено поддържана атракция. Лодките от голямата суша докарват не само тухли за новите градежи и туристи да запълват местата в новопостроените хотелчета, но и унификацията на големия свят – стандарти за обзавеждане на стаите, топла вода, тоалетна хартия, джинси, пица, кока-кола... Като навсякъде по света... Засега все още миналото не се е предало напълно: на много места водата продължава да се кара с магарета, макар че в новите постройки вече има водопровод; храната се приготвя на място от домакинята, често пъти заметнала на гърба цедилка с годиначе, макар че магазините с вездесъщите бисквити и чипсове вече превземат територията; усмивката и доброжелателното „Буенас диас“ се разменят при всяка среща, макар и да са започнали да искат пари за всяка снимка... Абсурдът на цялата ситуация е, че точно хората, които искат да видят запазения бит и нрави всъщност са катализаторът на унифицирането на мястото – много от местните са изоставили традиционния си поминък да отглеждат зеленчуци и домашни животни и са се пренасочили към далеч по-доходното предоставяне на услуги на гостите на острова и продажба на сувенири. Което всъщност в края на краищата ще доведе до самоубийството на една традиция.
Това, което остава непреходно обаче са природните дадености – ширналото се бистро езеро, снежните върхове в далечината, стръмните склонове към заливите и ярките контрасти на ослепителното слънце, бездънното небе, зеленината на евкалиптовите горички и вземащите дъха гледки на всяка извивка на острова. Изправени сме пред избора да се отправим на бърз поход към останките на древното инкско светилище или да направим бавна разходка по крайбрежието и да се насладим на залеза. Изборът не е лесен – Исла дел Сол според инкската митология е мястото, където се е родило Слънцето и са си дали среща бледоликият брадат бог Виракоча и първият инка Манко Капак и неговата сестра-съпруга Окламама. Такова знаменателно място не е за изпускане. От друга страна, посещението на руините на още една отмряла традиция едва ли ще ни направи по-щастливи. И без това пред очите ни си отива един свят. В края на краищата избираме да останем насаме с природата. И не съжаляваме – отдавна не сме имали толкова неподправено, пречистващо и зареждащо преживяване без да ни се случва нищо особено. Понякога просто да се оставиш на течението е най-мъдрият избор, който правиш.
На сутринта се натоварваме на обратния курс за Копакабана и обираме всички горчиви плодове на настъпващата комерсиализация: лодката е препълнена, капитанът – груб и нахален, миризмата на бензин – задушаваща. С облекчение напускаме борда на злополучния плавателен съд като се постараваме да го изхвърлим от спомена за Исла дел Сол – наистина не заслужава място там.
Следващата ни спирка в изследването на Титикака е Пуно – изходната точка за плаващите острови на уросите. Поучени от опита, добит на Исла дел Сол, не тръгваме с голямата кошница, но все пак сме любопитни да надникнем в живота на наследниците на племето, избягало от жестокостите на инкските завоеватели на плаващи острови от тръстика в средата на най-големия залив на езерото. Вече сме на перуанска земя и порядките са малко по-различни – продават ни билет за вход на островите още на сушата, заедно с билета за лодката. Така поне предварително ти е ясно за какво става дума.
Чували сме за островите на уросите, чели сме, гледали сме снимки, но все пак успяват да ни изненадат с мащабите на начинанието – това си е цяло село, изградено върху острови от тръстика. Според домакина на островчето, на което акостираме, над 1500 души живеят в колибите от тръстика, насред езерото. Човекът е много любезен, опитва се да бъде максимално ясен – драска с нокът бели цифри по обветрената почерняла кожа на ръката си, повтаря всяко нещо по няколко пъти, дано да схванем обясненията на испански. Само минути преди това е изнесъл пред всички пътници на лодката лекция по всички правила на презентаторското изкуство – с увод, изложение и заключение, правилно поставени акценти, онагледяване, въпроси към публиката, шегички на подходящите места... Щом дори безсловесни същества като нас схващат смисъла на представяното, значи човекът е суперпрофесионалист. От него научаваме как се вадят корените на тотората – местната тръстика – заедно с почвата, на блокчета около 40 на 40 см, как се забиват колчета в средата на блокчетата и са завързват едно за друго с въжета, как така снадените блокчета се покриват с отсечените стебла на тръстиката и с течение на времето цялата конструкция се сраства и се превръща в един голям плаващ остров... С годините островът се напоява с вода и започва да потъва, тогава отново се настила с нови стебла на тотора. Този остров, на който гостуваме, е на повече от 15 години и е дебел над 3 м. Традиционно върху островите са строили конусовидни къщи от тръстика, но в последните години все повече се налагат бараки със стени от рогозки, защото стават по-бързо и по-лесно. Вижда се, че старите хора в селището си живеят там от години, но младите все повече са обвързани с търговията с града и с обслужването на туристите – изнасят им лекции, продават им сувенири, разхождат ги с лодки...
Лодките са другата голяма забележителност в бита на уросите – направено също от тотора, те са всъщност вдъхновението на Тур Хейердал да направи „Кон-Тики“ и да се отправи с него през океана. Така че между островите на уросите величествено се плъзгат копия на легендарната лодка – за съжаление повече като атракция, отколкото като реално използвани плавателни съдове. Съвременните жители на плаващото село предпочитат стъклопластиковите и дървените лодки с двигател. Все по-малко от тях остават и в тръстиковите колиби – по островите вече има ламаринени къщи. Цялото селище полека-лека придобива изкуствената автентичност на Етъра. Селото има начално училище, в което всеки ден идват учители от Пуно, но по-големите деца вече учат в града и какъв избор ще направят за по-нататъшния си живот, не се знае. Засега селото е все още живо, но дали ще остане такова или ще се превърне просто в поредната туристическа атракция, никой не може да каже.
Дори когато си купуваме билети от Ла Пас за Копакабана на Титикака, пак не ми се вярва, че отиваме точно там. Нещо дълбоко в мен е твърдо убедено, че става дума за шега или грешка и скоро всичко ще се изясни.
Излизането от Ла Пас трае час и половина - по часовник. Неделя е и всичко живо е изпълзяло по улиците да купува, продава, разменя, насрочва и осъществява срещи или просто да се помотае насам-натам и да се поблъска с хората. Задръстването е пълно, а безкрайно проточилите се предградия още повече засилват убеждението ми, че Титикака е фикция, рожба на въображението ми. Реалността е безкрайни редици от неизмазани тухлени сгради, пъстроцветни тълпи народ по улицата и нестихващ алъш-вериш.
Както обикновено обаче реалността се оказва по-богата от всяка фантазия. Постепенно ливадите и планинските върхове вземат надмощие над наблъсканите една в друга къщи и отново пътуваме по боливийското високопланинско плато. Денят е мрачен и когато за пръв път мерваме езерото, не изпитваме някакво особено вълнение – вода като вода, само че много на едно място: 8400 кв.км (приблизително колкото Тракийската низина) - 200 км дължина, 65 км ширина, 200 м дълбочина - дадености, които превръщат Титикака в най-голямото високопланинско езеро в света. А че е високопланинско, спор няма – не е необходимо дори да четем в справочника за надморската му височина от 3808 м, усещаме я директно с дробовете си.
Ние сме тръгнали към Копакабана. Няма грешка, бразилският плаж е получил името си от планинския град на брега на езерото. Градът е боливийски и се намира на силно вдаден в езерото полуостров, който започва от южния, перуанския бряг. Поради тази причина единственият начин да се стигне до града откъм Боливия, без да се преминава границата с Перу, е по вода. Само че никой не ни е предупредил за това, което ни очаква. Автобусът изведнъж изскача на някакво пристанище и получаваме заповед да се изнасяме в посока касите и да си купуваме билет за ферибота. Около 10-ината чужденци в автобуса обаче категорично отказват да приемат офертата. Започва лют спор кой какво е бил длъжен да разбере, прочете, уведоми и т.н. Накрая всички все пак слизат и си купуват прословуто билетче за ферибота на стойност 2 боливиано (40 ст.) Какъв е проблемът компаниите да си включат и това преминаване в цената на билета, не знам. Така биха си спестили доста разправии и ядове на самия ферибот.
И докато се разправяме за права, задължения и билети, неусетно се оказваме на борда на моторна лодка – и потегляме! По Титикака! Преминаването на езерото в най-тясната му част отнема не повече от 10 минути, така че докато се усетим, вече сме на отсрещния нос. Дори не успяваме да се насладим на преживяването, какво остава да направим вълнуващи снимки. Язък, че сме дошли чак дотук! Отново потегляме с автобуса, но сега вече пътят се вие покрай брега и гледката към езерото е превъзходна. Жалко, че е облачно и мрачно, но може би е нарочно, за да не ни връхлети цялата красота на езерото изведнъж. Дори и при тези условия не можем да отлепим поглед от хълмистия бряг, извиващ се в безбройни заливчета, редуващите си полянки и нивички по бреговете, евкалиптовите горички, между които проблясва водата на езерото. Склоновете на хълмовете се спускат стръмно надолу и поколения индианци са вадили камъни и терасирали терена на по две шепи големи площадки, по които да се задържи пръст и да порасне трева за изхранване на добитъка. Не знам на кое му викат китайски труд, но очевидно инкският с нищо не му отстъпва.
Копакабана е сгушена между два хълма, които опъват вратове да ударят чело в четирите хиляди метра, но май малко не им достига. Градчето има определено курортен вид – безброй хотелчета и хотели, натискащи се да излязат на първа линия, търговска улица с претъпкани магазини за сувенири, лодки и водни колела по брега. Много напомня атмосферата на малките гръцки курортни градчета, само му липсва просторен пясъчен плаж. И градуси – на въздуха и на водата. Въпреки това в неделния ден покрай езерото е оживено, семейства се разхождат, правят си пикник, возят се на лодките и водните колела, деца карат велосипеди и моторчета, десетките подредени едно след друго капанчета предлагат скара, риба, супа – едно и също меню на едни и същи цени. Въпреки откровено туристическата атмосфера, цари едно приятно оживление и приповдигнато настроение.
Известността на Копакабана идва не от капанчетата и водните колела, разбира се. В центъра на града се издига красива бяла църква с куполи, покрити с керамични плочки, която е важно място за поклонение за цяла Южна Америка. Според преданията, през 1580 г. индианският майстор-дърворезбар Тито Юпанки получил видение, в което му се явила Дева Мария. В чест на това събитие Тито Юпанки изработил статуя на Девата, която докарал с лодка на мястото, където днес се намира Копакабана. Статуята се оказала чудодейна и за неин дом през 1583 г. била построена църква. Оттогава това място станало особено свещено за вярващите в Новия свят. Църквата е наистина богато украсена, с много дърворезба и внимание към детайла – нещо не толкова характерно за храмовете по тези земи, които може и да са големи като размери, но им липсва натрупваното с годините великолепие. Пред входа на църквата е издигната статуя на Тито Юпанки – явление само по себе си знаменателно с признаването на приноса на художника за създаването на мита. По-късно оттук реликви били пренесени в Рио де Жанейро, което пък дало името на района около един от заливите и днес името Копакабана е по-популярно като название на плаж с особено привлекателно разголени момичета, отколкото като свещено място за поклонение. Игрите на историята и времето.
Ние уцелваме спокоен откъм поклоннически плам период и успяваме без притеснение да разгледаме църквата и дори да се качим в специално изградения за Девата параклис, където да се полюбуваме на цялата пищност, която местният вкус е наложил на облеклото и украсата й. Веднага след като излизаме от църквата, ставаме свидетели на другото силно вярване, свързано с храма в Копакабана – освещаването на автомобили за закрила от злополуки. Пред входа на църковния двор са се наредили очевидно измити и подготвени за случая автомобили – капаците на двигателите им са отворени, покривите, вратите, огледалата са окичени с наръчи цветя, а стопаните на возилата ги обикалят и ги ръсят с цветни листенца. Това се повтаря няколко пъти, след което около колите се разнасят трясъците на фойерверки – явно да разгонят злите сили. Поне пешеходците наоколо със сигурност са разгонени. След всичките усилия, хвърлени за пречистване и подсигуряване на автомобила срещу нещастия, шофьорът може вече да кара както си знае – гарантирано му е благополучно пристигане.
Покрай тези дандании май предпочитаме да се разхождаме някъде по-настрани от току-що пречистените автомобили и техните шофьори. Тръгваме да се изкачим на по-високия от хълмовете над града – към него също води поклонническа пътека, която е толкова стръмна, че ни се налага да правим почивки за вкарване на дишането в ред. Какво е изумлението ни, когато почти на края на пътеката настигаме човек с две патерици, който едва-едва мести крака, но упорито продължава да бори последните метри до храма на падинката преди последната стръмнина. Наистина човешката воля и дух нямат граници. След храма пътеката продължава още нагоре – но вече почти директно по стръмните камъни – за да стигне и самия връх. Там е построена редица от параклиси, около които местните търговци вече разпъват сергиите за деня. Но гледката към града е прекрасна – скупчен на брега на залива, с великолепната църква в центъра, оттук изчезва цялата му ориентираност към туризма и остава видима само връзката му с величественото езеро. Времето е мрачно, облаци са затиснали хоризонта, но въпреки това дъхът ти спира пред мащабите на водната шир. Първите капки дъжд ни подгонват надолу към града и започваме да се притесняваме дали плануваното пътуване към Исла дел Сол, Острова на Слънцето, ще се осъществи.
Дъждът е проливен, напоителен и точно разчетен да спре преди обявения час за тръгване на лодката. Натоварваме се с целия си багаж, защото сме намислили да нощуваме на острова – това е мястото, където според инкската митология се е родило Слънцето и ни се ще да посрещнем раждането на новия ден там. Пътуваме повече от два часа, докато се доберем до Юмани, селището в южния край на острова, което сме избрали за свой дом през тази нощ.
Първият ни сблъсък с местните нрави не е много обнадеждаващ – на кея ни пресрещат две лели в традиционните надиплени поли и бомбета, които започват да събират такса за стъпване на острова. Не че е лошо по принцип – мястото трябва да се поддържа и благоустроява, но отново сме в ситуацията като при ферибота: понеже никой не е предупреден за тази мярка, отново настава възмущение и препирни. Много по-просто би било в цената на билета да се включи и въпросната такса или пък когато ти продават билет, да те предупреждават за нея, но защо да е просто, като може да е сложно. Може би с времето това ще намери своето решение, но засега определено не радва посетителите.
Следват комични сценки под общото название „Прилапай туриста“ - местните се надпреварват да предлагат места за нощувка, като не се свенят да си измъкват клиентите един на друг изпод носа – дори когато някой вече е повел своята групичка, отнякъде изскача съсед-конкурент и започва да я примамва към собствения си двор. Крясъци и споменавания на майки и лели обаче не се чуват. В края на краищата, туристите се оказват разпределени според някакво постигнато равновесие, а ние се озоваваме на гости на младо семейство, което най-безочливо ни е измъкнало от съседите с по-атрактивно предложение. Младите сигурно имат причина да са толкова настойчиви – вече са построили две къщи за гости и нещо като ресторант, така че по всяка вероятност имат доста заеми да изплащат и трябва да се борят за всяка стотинка. Впрочем, такова вероятно е положението на повечето хора в селото – с просто око се вижда, че през последните години то е преживяло бурно разрастване и ако сме очаквали, че ще намерим съхранен непокътнат от хилядолетия бит, очевидно сме излъгани. Цивилизацията нахлува със страшна сила, засега все още се вижда как старите порядки и новите нужди се опитват да намерят равновесие, но изходът на битката е предопределен – само след 5-6 години и тук ще има едно съвсем туристическо място, в което останките от миналото ще бъдат само изкуствено поддържана атракция. Лодките от голямата суша докарват не само тухли за новите градежи и туристи да запълват местата в новопостроените хотелчета, но и унификацията на големия свят – стандарти за обзавеждане на стаите, топла вода, тоалетна хартия, джинси, пица, кока-кола... Като навсякъде по света... Засега все още миналото не се е предало напълно: на много места водата продължава да се кара с магарета, макар че в новите постройки вече има водопровод; храната се приготвя на място от домакинята, често пъти заметнала на гърба цедилка с годиначе, макар че магазините с вездесъщите бисквити и чипсове вече превземат територията; усмивката и доброжелателното „Буенас диас“ се разменят при всяка среща, макар и да са започнали да искат пари за всяка снимка... Абсурдът на цялата ситуация е, че точно хората, които искат да видят запазения бит и нрави всъщност са катализаторът на унифицирането на мястото – много от местните са изоставили традиционния си поминък да отглеждат зеленчуци и домашни животни и са се пренасочили към далеч по-доходното предоставяне на услуги на гостите на острова и продажба на сувенири. Което всъщност в края на краищата ще доведе до самоубийството на една традиция.
Това, което остава непреходно обаче са природните дадености – ширналото се бистро езеро, снежните върхове в далечината, стръмните склонове към заливите и ярките контрасти на ослепителното слънце, бездънното небе, зеленината на евкалиптовите горички и вземащите дъха гледки на всяка извивка на острова. Изправени сме пред избора да се отправим на бърз поход към останките на древното инкско светилище или да направим бавна разходка по крайбрежието и да се насладим на залеза. Изборът не е лесен – Исла дел Сол според инкската митология е мястото, където се е родило Слънцето и са си дали среща бледоликият брадат бог Виракоча и първият инка Манко Капак и неговата сестра-съпруга Окламама. Такова знаменателно място не е за изпускане. От друга страна, посещението на руините на още една отмряла традиция едва ли ще ни направи по-щастливи. И без това пред очите ни си отива един свят. В края на краищата избираме да останем насаме с природата. И не съжаляваме – отдавна не сме имали толкова неподправено, пречистващо и зареждащо преживяване без да ни се случва нищо особено. Понякога просто да се оставиш на течението е най-мъдрият избор, който правиш.
На сутринта се натоварваме на обратния курс за Копакабана и обираме всички горчиви плодове на настъпващата комерсиализация: лодката е препълнена, капитанът – груб и нахален, миризмата на бензин – задушаваща. С облекчение напускаме борда на злополучния плавателен съд като се постараваме да го изхвърлим от спомена за Исла дел Сол – наистина не заслужава място там.
Следващата ни спирка в изследването на Титикака е Пуно – изходната точка за плаващите острови на уросите. Поучени от опита, добит на Исла дел Сол, не тръгваме с голямата кошница, но все пак сме любопитни да надникнем в живота на наследниците на племето, избягало от жестокостите на инкските завоеватели на плаващи острови от тръстика в средата на най-големия залив на езерото. Вече сме на перуанска земя и порядките са малко по-различни – продават ни билет за вход на островите още на сушата, заедно с билета за лодката. Така поне предварително ти е ясно за какво става дума.
Чували сме за островите на уросите, чели сме, гледали сме снимки, но все пак успяват да ни изненадат с мащабите на начинанието – това си е цяло село, изградено върху острови от тръстика. Според домакина на островчето, на което акостираме, над 1500 души живеят в колибите от тръстика, насред езерото. Човекът е много любезен, опитва се да бъде максимално ясен – драска с нокът бели цифри по обветрената почерняла кожа на ръката си, повтаря всяко нещо по няколко пъти, дано да схванем обясненията на испански. Само минути преди това е изнесъл пред всички пътници на лодката лекция по всички правила на презентаторското изкуство – с увод, изложение и заключение, правилно поставени акценти, онагледяване, въпроси към публиката, шегички на подходящите места... Щом дори безсловесни същества като нас схващат смисъла на представяното, значи човекът е суперпрофесионалист. От него научаваме как се вадят корените на тотората – местната тръстика – заедно с почвата, на блокчета около 40 на 40 см, как се забиват колчета в средата на блокчетата и са завързват едно за друго с въжета, как така снадените блокчета се покриват с отсечените стебла на тръстиката и с течение на времето цялата конструкция се сраства и се превръща в един голям плаващ остров... С годините островът се напоява с вода и започва да потъва, тогава отново се настила с нови стебла на тотора. Този остров, на който гостуваме, е на повече от 15 години и е дебел над 3 м. Традиционно върху островите са строили конусовидни къщи от тръстика, но в последните години все повече се налагат бараки със стени от рогозки, защото стават по-бързо и по-лесно. Вижда се, че старите хора в селището си живеят там от години, но младите все повече са обвързани с търговията с града и с обслужването на туристите – изнасят им лекции, продават им сувенири, разхождат ги с лодки...
Лодките са другата голяма забележителност в бита на уросите – направено също от тотора, те са всъщност вдъхновението на Тур Хейердал да направи „Кон-Тики“ и да се отправи с него през океана. Така че между островите на уросите величествено се плъзгат копия на легендарната лодка – за съжаление повече като атракция, отколкото като реално използвани плавателни съдове. Съвременните жители на плаващото село предпочитат стъклопластиковите и дървените лодки с двигател. Все по-малко от тях остават и в тръстиковите колиби – по островите вече има ламаринени къщи. Цялото селище полека-лека придобива изкуствената автентичност на Етъра. Селото има начално училище, в което всеки ден идват учители от Пуно, но по-големите деца вече учат в града и какъв избор ще направят за по-нататъшния си живот, не се знае. Засега селото е все още живо, но дали ще остане такова или ще се превърне просто в поредната туристическа атракция, никой не може да каже.
Няма коментари:
Публикуване на коментар