Бадула, януари 2012 г.

На дневна светлина Бадула се оказва задръстено градче в планината, но пък е добра изходна точка за посещение на най-високия водопад на Цейлон – Дунхинда. Сутринта предприемаме 5-километров преход през планината, за да видим с какво се хвалят шриланкийците в областта на водопадостроенето. Разходката е много приятна, макар че голяма част от нея минава по шосето и сме принудени да търпим преминаващите коли, автобуси и рикши – особено досадни са последните, защото на всеки трябва да се обясняваш, че не, не искаш рикша и да, знаеш колко далеч е водопадът. След около 4 километра и половина стигаме до мястото, където тръгва самата пътека за Дунхинда. Там са издигнали специална каменна арка, която маркира входа към планината. Пътеката е облагородена, почистена, на места укрепена, на места с поставени метални парапети и излети бетонни стълби, така че макар и да е стръмна в отделни участъци, не е трудна за преодоляване. Изглежда, че местните имат разрешение да развиват бизнес по трасето – на всеки 100-200 метра над самата пътека е постоен навес от подръчни материали, който се ползва за поставяне на сергии, продажба на всякакви съвършено излишни неща, разгръщане на услуги по изхранването на преминаващите или приготвяне на място на фреш с подръчни средства. Така в лавиране между всякакви изкушения стигаш до водопада. Дунхинда не впечатлява с височината си от 68 м, но напорът на водата е доста голям и скокът е ефектен. Долу водата е издълбала красива каменна чаша, заобиколена от зелени поляни. Хълмовете наоколо са покрити с гъста гора и когато си спомниш, че всичко това е в сърцето на джунглата на остров в Индийския океан,  става още по-вълнуващо.
От Бадула се отправяме на юг. Стига ни толкова скитане из вътрешността, време е да пообиколим крайбрежието. От пътуването из джунгли, планини, долини и клисури нямаме някакви поражения, освен че съм цялата изкълвана от комарите в Бадула. Но това се преживява. Докато се измъкнем от планината, автобусът се клатушка едва-едва, но щом стъпваме на равното, шофьорът настъпва газта с всичка сила. Веднага се усеща разликата в температурата – вчера се налагаше да вадим пуловерите, днес от жегата ни спасява само вятърът от движението на автобуса. Дохвърчаваме до Хамбантота, където автобусът се претъпква до краен предел и се заклатушкваме по брега към Тангале. Имаме намерение да нощуваме там, но колкото повече приближаваме, толкова повече тълпата в прохода на автобуса се сгъстява. Имаме сериозни притеснения, че физически ще е невъзможно да си свалим раниците от тесните места за багаж над седалките и да се промъкнем от средата на автобуса, където седим, до вратите. Обсъждаме варианти какво да правим, ако все пак не успеем да слезем в Тангале. Единственото, което ни идва наум, е да останем в автобуса до последната спирка, Матара, с надеждата, че няма да ни изхвърлят по пътя - може пък да не ни забележат. За съжаление вероятността да останем скрити е минимална –  може би никой няма да обърне внимание на факта, че сме единствените европейци в автобуса и никой няма да забележи, че стърчим от половин до една глава над всеки друг пътник, но яркожълтата шапка на главата на Бате Славе не ни оставя никакъв шанс да се престорим на храстчета. Когато съвсем наближаваме Тангале, цялата тълпа започва да се вълнува заедно с нас, да се разстъпва по магически начин и да отваря място за нашия панически бяг на стадо побеснели слонове. Автобусът ни изплюва на автогарата и надменно се врътва в мрака. Отново сме на брега на океана.