„Да ходим или не?“ -
това се питам... докато полека-лека наближаваме Боливия. От една страна,
това е една от най-изолираните и екзотични държави на континента. От
друга – предварителните проучвания сочат, че за влизането ще ни искат
виза и имунизация срещу жълта треска – две неща, с които не сме се
сдобили своевременно. Припълзяват плахи слухове, че може и да минем
границата без тези формалности, но я се получи, я не. Дълго се чудим как
да подходим към разрешаване на казуса и накрая тръгваме по пътя на
най-малкото съпротивление – купуваме си билети за автобуса от Калама в
Чили до Уюни в Боливия и гледаме какво ще стане.
Веселбата започва още с пристигането на чилийско-боливийската граница. Чилийските власти ни поглеждат с пренебрежение, удрят ни по един печат в паспортите и ни пускат да се оправяме. Автобусът, който ни е докарал от Калама, ни натоварва от граничния пункт, изтърколява 4-5 км и спира насред пустошта – само празна бетонна площадка, обгорял скелет на някакви заслони на десетина метра от нея и търкаляните от вятъра найлонови торбички показват признаци за човешко присъствие. По заповед на шофьора се смъкваме от автобуса заедно с багажа си, а той пали двигателя и... изчезва! Оставаме си ей така, хвърлени в нищото, скупчени около чантите и торбите си бездомници. Накъдето и да погледнеш – обширна безжизнена равнина, заобиколена от снежни върхове, над нея – бездънно небе в космическото синьо, което можеш да видиш само от илюминатора на самолет. Равнината е прорязана от теснолинейка, която няма вид да е действала през последните 20 години и черен път, по който не се задава никакъв признак на живот. От спорадичния английски на някои от нашите спътници разбираме, че ще чакаме на това място, докато от Боливия дойде автобус, който да ни вземе. Колко ще чакаме? Никой не знае.
Използваме времето за фотосесия на тема „Безкрайност и безнадеждност“. По едно време нашият чилийски автобус отново се появява – оказва се, че е забравил част от пътниците на граничния пункт и се е върнал да ги прибере. Стоварва ги като добавка към вече обръгналата ни на чакане група и всички дружно вперваме поглед в посока Боливия.
Надеждите ни се оправдават – с гръм и трясък откъм североизток се задава автобус, натоварен с желаещи да се окажат откъм чилийската страна на границата. Следва примъкване на бохчи, торби и раници между двата автобуса и в края на краищата и двата се оказват пълни – да се надяваме с правилните хора в правилните автобуси. Кратък преход – и сме на боливийския граничен пункт. Използваме всичките си артистични умения да не покажем, че имаме някакви притеснения относно допустимостта на нашето проникване в Боливия, а е вероятно да сме отключили и хипнотизаторски талант, защото единственият наличен чиновник от гранична полиция поглежда паспортите ни и само иска потвърждение: „Bulgaria?“. Ние с ледена надменност кимваме, той удря печатите и хоп! - очакваната драма с визи и имунизации неочаквано не се случва.
Дали от облекчение, че не ни се е наложило да влизаме в разправии с властите или просто по обективни причини, но боливийската страна на планината ни се струва прекрасна. Почти през цялото време пътуваме през безлюдна високопланинска равнина, изпъпчена със заснежените конуси на затихнали вулкани като лицето на тийнейджър с остра форма на акне. Тук-там за разнообразие се появяват малки стопанства, концентрирани върху отглеждането на лами и кинуа (quinua, ударението на и). Снежните върхове те заблуждават, че си все още в ниското, но всъщност надморската височина надминава 3000 м. Пристигаме в Уюни по обед и установяваме, че се чувстваме изключително зле – с главоболие, гадене, отпадналост и апатия. Добре, че градчето разполага с огромен брой хотели, та бързо намираме леговище, в което да ближем раните си.
Уюни се намира на височина над 3600 м и нищо чудно, че отначало имаме силен пристъп на височинна болест. Отделяме си един ден за адаптация – просто се мотаем из градчето и вземаме необходимите мерки за облекчаване на проявите на неразположението: пиене на чай мате в несметни количества, дъвчене на листа от кока, дълги почивки и ядене на туна – плодове от кактус. Последното може и да не допринася пряко за облекчаване на симптомите на височинната болест, но е много приятно и освежаващо, с вкуса на нещо средно между пъпеш и грозде. Колкото до коката, тя е не само легална в Боливия, но е и нещо като национален символ. Президентът на Боливия е приел легализирането й по света за своя лична кауза и национален приоритет – традицията на дъвчене на кока за тонус и здраве идва от индианците кечуа и аймара, чийто представител е и самият президент. За разлика от кокаина, коката няма наркотичен ефект и не води до пристрастяване – действието й е по-скоро анестезиологично и регулиращо обмяната на веществата. Поне това са обясненията, които дават привържениците на легализирането на отглеждането и ползването на растението – а такива са повечето боливийци. За тях рестрикции по отношение на коката са все едно в България да те вкарат в затвора за пиене на чай от маточина.
Междувременно доста се забавляваме да опознаваме бита на местното население. Поради географските си особености Боливия е най-изолираната страна в Южна Америка и съответно най-малко засегнатата от бързата глобализация, превзела в голяма степен нейните съседи. Над 70 % от населението на страната е с индиански произход и говори освен испански, някой от местните езици – аймара, кечуа или гуарани. Във външния вид на хората по улиците преобладава индианското, а традиционните носии все още са широко разпространени, особено сред жените. Вярно, че най-младите вече почти не носят широките надиплени поли, напомнящи кринолин и традиционните за „чолитите“ бомбета, но все още ярките, направо крещящи цветове на шаловете и носилките за гръб са почти задължителни. Даваме си сметка, че сме истински късметлии да видим тези традиции, макар и в залеза им. Много е вероятно след 10 или 20 години такива носии да има само в скриновете на бабите, а улиците да са напълно превзети от поредната глобална мода, която прави целия свят еднакъв, предсказуем и достатъчно скучен. Навлизането на новите технологии превръща унифицирането на света в небивало скоростен процес, с който никоя насилствена асимилация не може да се сравни.
Ние обаче имаме късмета да заварим все още съществуващите разлики. Боливия е страна, пълна с противоречия и контрасти: тук са най-високите и най-ниските температури на континента, най-големите природни богатства и най-голямата бедност, най-нерушимият консерватизъм и най-силните движения за социална промяна. Стандартът на живот много напомня за индийския – все същото ниво на почти натурално стопанство, търговия основно на базисни стоки наред с абсолютно излишни бисквито-снаксо-чипсови изделия, хигиена с голяма степен на условност. В Уюни, първото градче, в което спираме, водата очевидно е голяма ценност – редките улични чешми не само имат строго регулиран достъп, но и се заключват с катинар за през нощта, за да не се ползват от който дойде. В хотела ни има строга забрана да се перат дрехи под душовете, а вода в самите душове се пуска само при изрична заявка.
В едно от капанчета, където спираме да похапнем гозба от месо от лама и царевица, стопанката е миньонче, което носи обувки между 33-ти и 34-ти номер и отглежда 3-4-годишно хлапе – малкият старателно бърше пейките с почти съвсем чисти кухненски кърпи, помага на мама. Любезната домакиня полага специални грижи за нас, като решава да избърше съдинките, в които сипва храната – последна мярка за подсилена хигиена при отсъствие на течаща вода. Поради липса на други помощни средства, тя грабва една от кърпите от ръцете на невръстния си помощник и старателно забърсва съдовете с нея. Това обаче са бели кахъри, защото стопанката има и други ангажименти – в гостилничката убива време и младеж с едва наболи мустаци, между него и стопанката разцъфтява нещо като любов и те не пропускат да я демонстрират с неподправена страст – докато ние похапваме от вкусната гозба, те се гъделичкат и пощипват без никакво притеснение, че цялото заведение, барабар с кухнята и пейките за клиентите не надхвърля размера на матрак персон и половина. Настроението и кикотът им са заразни и ние едва преглъщаме, опитвайки се да сподавим смеха си. Все пак любовните закачки се оказват по-добрият избор на активности. Последвалото неистово гонене на мухите, придружено с изтупване на праха и паяжините от всички ъгли на барачката право над съдинките с храната ни, е много по-малко забавно. Но хората трябва да поддържат стандарт при грижата за хигиената, няма компромис.
Надвечер решаваме да се разходим до гробището за влакове, рекламирано от пътеводителя като най-големия музей на железопътна техника под открито небе. Докато вървим през градчето, нещата все още са търпими, но двата километра през полето се оказват всъщност преход през отвратително сметище, в което милионите търкалящи се найлонови пликчета са най-малката гадост. Смрадта на леш и всякакви разлагащи се органични отпадъци се оказава достатъчно привлекателна за глутници кучета от всякакъв калибър – от огромни дого аржентино, до едва тепащи пекинези. Най-странното е, че докато част от тях отговарят на очакванията и приличат на отдавна непочиствани бърсалки, други имат вид на откровено породисти и скъпи екземпляри – аристократи, неизвестно как попаднали в глухите коловози на живота.
Музеят се оказва просто струпване на стари локомотиви и вагони, оставени на произвола на времето и грабителските набези. Отначало ни изглежда като поредния опит за измама, който прибавяме към започнатия от нас списък с боливийски хитрости от категорията „сиромах човек – жив дявол“. (В него вече се мъдри една много мила и симпатична баба, пробутала ни кутия с уж 100 пакетчета чай мате, които при по-близък поглед се оказват малко повече от 70.) Когато обаче научаваме, че тези полуизгнили парни локомотиви са всъщност едни добросъвестни работяги, в продължение на десетилетия извозвали среброто на Потоси високо в Андите до пристанището Антофагаста на Тихия океан, откъдето то е поемало пътя си по целия свят, започваме да се отнасяме към тях с нужното уважение.
Гарата в Уюни обаче не успява да ни спечели въпреки чистия си и спретнат вид. На закепенченото прозорче на гишето за билети виси твърде комплицирано разписание, което ни известява за сложния ритъм на работа на гишето: по всяка вероятност с нарочна заповед назначават чиновник, който да продава билети, само когато се предполага, че ще дойде влак. На противоположния край на гарата пък виси миниатюрен лист с разписанието на влаковете – цели 4 за седмица! - който също ни известява, че пристигането на поредната композиция зависи от много фактори, сред които вероятно и съвпадението на деня от седмицата с четността/нечетността на датата, лунния цикъл и съотношението на зодията и аксцедента на машиниста с броя на чакащите пътници. Длъгнест към 50-годишен англичанин със зашеметен вид се опитва неуспешно да направи всички необходими изчисления, за да разгадае закодираното послание на разписанието, но явно не отчита основното правило – ако не си роден в Уюни, няма смисъл да се напъваш да разбулиш загадката - все едно ще се объркаш. Човекът ни се оплаква, че от туристическата агенция, която организирала пътуването му из Боливия, го подвели – резервацията му за хотел се оказала невалидна, а билетът за влак – неизползваем. Нещастникът изглежда напълно объркан и безпомощен, изпаднал от сигурността на подредените планове и оставен на собствените си опит и решения. Изведнъж заявява, че дори не знае къде точно се намира, защо е тук и какво има да прави на това място, врътва се и изчезва в неясна посока.
Дори не успяваме да му разкажем за Салар де Уюни – най-голямата солена равнина на Земята, която се намира на 20 км от градчето. Един свят от слънце и сол. Пласт банален натриев хлорид с дебелина няколко метра покрива площ, колкото 1/10 от България. Всъщност, не. Като химична формула може и да е банален, като присъствие в кухнята под формата на готварска сол – също, но като единствен градивен елемент на цял един свят е уникална, нереална и незабравима гледка. Искрящото, ослепително бяло, разпростряно докъдето ти стига погледът, те кара да се чудиш дали не си се оказал по силата на някакво чудо в Антарктика. Точно усещането за чудо е доминиращо в това преживяване. Бялото те препраща към познатата представа за сняг, но яркото слънце и летните облаци те подсещат, че това е само опит на съзнанието да се хване за нещо познато. Дори и да не искаш, губиш представа за разстоянията и пропорциите, защото погледът ти няма за какво да се закачи, няма какво с какво да сравняваш. Всяка фигура след няколко крачки се смалява и стопява след безкрайната искряща в бяло равнина. Липсата на ориентири, според които да осъзнаваш пропорциите, внася весело объркване и мнозина се увличат да правят забавни снимки без фотомонтаж, в които само благодарение на различното си място спрямо снимащия, хората изглеждат, сякаш един е седнал в шепата на друг, младеж се свива от страх под подметката на девойка, крехко момиче носи на гръб удобно разположил се шишко.
Салар означава солена равнина, солник, солище. Във високото плато Алтиплано в Андите има немалко солени езера и равнини, които са покрити със сол, но Салар де Уюни е най-голямото подобно образование не само в Южна Америка, но и в света. В продължение на милиони години редките, но изобилни дъждове са смъквали соли от околните хълмове, слънцето е изпарявало водата, а солта се е наслагвала, докато достигне съвременните чудовищни мащаби. През различните години интензивността на тези процеси е била различна и сега, ако се извади парче сол от по-долните пластове, се виждат отделните пластове, като годишните кръгове по ствола на дърво. Това особено ясно се вижда в блокчетата сол, от които са построени няколкото „солени хотела“ на това място. Всичко (или почти всичко) в тези сгради е от сол: стените са от солени блокчета, споени с много гъст разтвор от сол; масите и столовете са издялани също от блокове сол. Поне, ако храната ти е безсолна, можеш да я избършеш в масата и да решиш проблема. Не че виждаме някой да го прави, но си е възможност.
Салар де Уюни е място, което е обявено за защитен природен обект, стопанската дейност в него е забранена. Въпреки това има една малка част, от която хората от съседното селце Колчани добиват и продават сол. Посетителите са молени настойчиво да не оставят боклук, но въпреки това на две-три места виждаме захвърлени пластмасови бутилки. Наистина трябва да си рядък идиот, за да ти хрумне идеята да захвърлиш боклука си насред безкрайната искряща белота.
Саларът далеч не е еднакъв навсякъде – има места, където солта е почти суха и там всеки кристал пречупва и препраща светлината по свой начин; има райони, в които е по-ниско и солта е влажна и лепкава, там сякаш светлината потъва в повърхностния слой и започва да свети изотдолу. Има и цели области, където солта е покрита със слой вода – отровно солена, наистина – и там при безветрие се разкриват най-фантастичните гледки. Гъстата и тежка от солта вода лежи като огромно кристално огледало под непоносимо синьото небе с фантастично бели облаци и го отразява абсолютно точно – в такива моменти не можеш да разбереш къде свършва небето и къде започва земята. Хората, които газят из плитката кристална вода, изглеждат, сякаш ходят по облаците. Един полъх на вятъра – и илюзията се разпада – отново сме здраво стъпили на земята. Време е да измием от себе си слънцето и солта на тази фантастична пустиня и да се връщаме към реалността.
Веселбата започва още с пристигането на чилийско-боливийската граница. Чилийските власти ни поглеждат с пренебрежение, удрят ни по един печат в паспортите и ни пускат да се оправяме. Автобусът, който ни е докарал от Калама, ни натоварва от граничния пункт, изтърколява 4-5 км и спира насред пустошта – само празна бетонна площадка, обгорял скелет на някакви заслони на десетина метра от нея и търкаляните от вятъра найлонови торбички показват признаци за човешко присъствие. По заповед на шофьора се смъкваме от автобуса заедно с багажа си, а той пали двигателя и... изчезва! Оставаме си ей така, хвърлени в нищото, скупчени около чантите и торбите си бездомници. Накъдето и да погледнеш – обширна безжизнена равнина, заобиколена от снежни върхове, над нея – бездънно небе в космическото синьо, което можеш да видиш само от илюминатора на самолет. Равнината е прорязана от теснолинейка, която няма вид да е действала през последните 20 години и черен път, по който не се задава никакъв признак на живот. От спорадичния английски на някои от нашите спътници разбираме, че ще чакаме на това място, докато от Боливия дойде автобус, който да ни вземе. Колко ще чакаме? Никой не знае.
Използваме времето за фотосесия на тема „Безкрайност и безнадеждност“. По едно време нашият чилийски автобус отново се появява – оказва се, че е забравил част от пътниците на граничния пункт и се е върнал да ги прибере. Стоварва ги като добавка към вече обръгналата ни на чакане група и всички дружно вперваме поглед в посока Боливия.
Надеждите ни се оправдават – с гръм и трясък откъм североизток се задава автобус, натоварен с желаещи да се окажат откъм чилийската страна на границата. Следва примъкване на бохчи, торби и раници между двата автобуса и в края на краищата и двата се оказват пълни – да се надяваме с правилните хора в правилните автобуси. Кратък преход – и сме на боливийския граничен пункт. Използваме всичките си артистични умения да не покажем, че имаме някакви притеснения относно допустимостта на нашето проникване в Боливия, а е вероятно да сме отключили и хипнотизаторски талант, защото единственият наличен чиновник от гранична полиция поглежда паспортите ни и само иска потвърждение: „Bulgaria?“. Ние с ледена надменност кимваме, той удря печатите и хоп! - очакваната драма с визи и имунизации неочаквано не се случва.
Дали от облекчение, че не ни се е наложило да влизаме в разправии с властите или просто по обективни причини, но боливийската страна на планината ни се струва прекрасна. Почти през цялото време пътуваме през безлюдна високопланинска равнина, изпъпчена със заснежените конуси на затихнали вулкани като лицето на тийнейджър с остра форма на акне. Тук-там за разнообразие се появяват малки стопанства, концентрирани върху отглеждането на лами и кинуа (quinua, ударението на и). Снежните върхове те заблуждават, че си все още в ниското, но всъщност надморската височина надминава 3000 м. Пристигаме в Уюни по обед и установяваме, че се чувстваме изключително зле – с главоболие, гадене, отпадналост и апатия. Добре, че градчето разполага с огромен брой хотели, та бързо намираме леговище, в което да ближем раните си.
Уюни се намира на височина над 3600 м и нищо чудно, че отначало имаме силен пристъп на височинна болест. Отделяме си един ден за адаптация – просто се мотаем из градчето и вземаме необходимите мерки за облекчаване на проявите на неразположението: пиене на чай мате в несметни количества, дъвчене на листа от кока, дълги почивки и ядене на туна – плодове от кактус. Последното може и да не допринася пряко за облекчаване на симптомите на височинната болест, но е много приятно и освежаващо, с вкуса на нещо средно между пъпеш и грозде. Колкото до коката, тя е не само легална в Боливия, но е и нещо като национален символ. Президентът на Боливия е приел легализирането й по света за своя лична кауза и национален приоритет – традицията на дъвчене на кока за тонус и здраве идва от индианците кечуа и аймара, чийто представител е и самият президент. За разлика от кокаина, коката няма наркотичен ефект и не води до пристрастяване – действието й е по-скоро анестезиологично и регулиращо обмяната на веществата. Поне това са обясненията, които дават привържениците на легализирането на отглеждането и ползването на растението – а такива са повечето боливийци. За тях рестрикции по отношение на коката са все едно в България да те вкарат в затвора за пиене на чай от маточина.
Междувременно доста се забавляваме да опознаваме бита на местното население. Поради географските си особености Боливия е най-изолираната страна в Южна Америка и съответно най-малко засегнатата от бързата глобализация, превзела в голяма степен нейните съседи. Над 70 % от населението на страната е с индиански произход и говори освен испански, някой от местните езици – аймара, кечуа или гуарани. Във външния вид на хората по улиците преобладава индианското, а традиционните носии все още са широко разпространени, особено сред жените. Вярно, че най-младите вече почти не носят широките надиплени поли, напомнящи кринолин и традиционните за „чолитите“ бомбета, но все още ярките, направо крещящи цветове на шаловете и носилките за гръб са почти задължителни. Даваме си сметка, че сме истински късметлии да видим тези традиции, макар и в залеза им. Много е вероятно след 10 или 20 години такива носии да има само в скриновете на бабите, а улиците да са напълно превзети от поредната глобална мода, която прави целия свят еднакъв, предсказуем и достатъчно скучен. Навлизането на новите технологии превръща унифицирането на света в небивало скоростен процес, с който никоя насилствена асимилация не може да се сравни.
Ние обаче имаме късмета да заварим все още съществуващите разлики. Боливия е страна, пълна с противоречия и контрасти: тук са най-високите и най-ниските температури на континента, най-големите природни богатства и най-голямата бедност, най-нерушимият консерватизъм и най-силните движения за социална промяна. Стандартът на живот много напомня за индийския – все същото ниво на почти натурално стопанство, търговия основно на базисни стоки наред с абсолютно излишни бисквито-снаксо-чипсови изделия, хигиена с голяма степен на условност. В Уюни, първото градче, в което спираме, водата очевидно е голяма ценност – редките улични чешми не само имат строго регулиран достъп, но и се заключват с катинар за през нощта, за да не се ползват от който дойде. В хотела ни има строга забрана да се перат дрехи под душовете, а вода в самите душове се пуска само при изрична заявка.
В едно от капанчета, където спираме да похапнем гозба от месо от лама и царевица, стопанката е миньонче, което носи обувки между 33-ти и 34-ти номер и отглежда 3-4-годишно хлапе – малкият старателно бърше пейките с почти съвсем чисти кухненски кърпи, помага на мама. Любезната домакиня полага специални грижи за нас, като решава да избърше съдинките, в които сипва храната – последна мярка за подсилена хигиена при отсъствие на течаща вода. Поради липса на други помощни средства, тя грабва една от кърпите от ръцете на невръстния си помощник и старателно забърсва съдовете с нея. Това обаче са бели кахъри, защото стопанката има и други ангажименти – в гостилничката убива време и младеж с едва наболи мустаци, между него и стопанката разцъфтява нещо като любов и те не пропускат да я демонстрират с неподправена страст – докато ние похапваме от вкусната гозба, те се гъделичкат и пощипват без никакво притеснение, че цялото заведение, барабар с кухнята и пейките за клиентите не надхвърля размера на матрак персон и половина. Настроението и кикотът им са заразни и ние едва преглъщаме, опитвайки се да сподавим смеха си. Все пак любовните закачки се оказват по-добрият избор на активности. Последвалото неистово гонене на мухите, придружено с изтупване на праха и паяжините от всички ъгли на барачката право над съдинките с храната ни, е много по-малко забавно. Но хората трябва да поддържат стандарт при грижата за хигиената, няма компромис.
Надвечер решаваме да се разходим до гробището за влакове, рекламирано от пътеводителя като най-големия музей на железопътна техника под открито небе. Докато вървим през градчето, нещата все още са търпими, но двата километра през полето се оказват всъщност преход през отвратително сметище, в което милионите търкалящи се найлонови пликчета са най-малката гадост. Смрадта на леш и всякакви разлагащи се органични отпадъци се оказава достатъчно привлекателна за глутници кучета от всякакъв калибър – от огромни дого аржентино, до едва тепащи пекинези. Най-странното е, че докато част от тях отговарят на очакванията и приличат на отдавна непочиствани бърсалки, други имат вид на откровено породисти и скъпи екземпляри – аристократи, неизвестно как попаднали в глухите коловози на живота.
Музеят се оказва просто струпване на стари локомотиви и вагони, оставени на произвола на времето и грабителските набези. Отначало ни изглежда като поредния опит за измама, който прибавяме към започнатия от нас списък с боливийски хитрости от категорията „сиромах човек – жив дявол“. (В него вече се мъдри една много мила и симпатична баба, пробутала ни кутия с уж 100 пакетчета чай мате, които при по-близък поглед се оказват малко повече от 70.) Когато обаче научаваме, че тези полуизгнили парни локомотиви са всъщност едни добросъвестни работяги, в продължение на десетилетия извозвали среброто на Потоси високо в Андите до пристанището Антофагаста на Тихия океан, откъдето то е поемало пътя си по целия свят, започваме да се отнасяме към тях с нужното уважение.
Гарата в Уюни обаче не успява да ни спечели въпреки чистия си и спретнат вид. На закепенченото прозорче на гишето за билети виси твърде комплицирано разписание, което ни известява за сложния ритъм на работа на гишето: по всяка вероятност с нарочна заповед назначават чиновник, който да продава билети, само когато се предполага, че ще дойде влак. На противоположния край на гарата пък виси миниатюрен лист с разписанието на влаковете – цели 4 за седмица! - който също ни известява, че пристигането на поредната композиция зависи от много фактори, сред които вероятно и съвпадението на деня от седмицата с четността/нечетността на датата, лунния цикъл и съотношението на зодията и аксцедента на машиниста с броя на чакащите пътници. Длъгнест към 50-годишен англичанин със зашеметен вид се опитва неуспешно да направи всички необходими изчисления, за да разгадае закодираното послание на разписанието, но явно не отчита основното правило – ако не си роден в Уюни, няма смисъл да се напъваш да разбулиш загадката - все едно ще се объркаш. Човекът ни се оплаква, че от туристическата агенция, която организирала пътуването му из Боливия, го подвели – резервацията му за хотел се оказала невалидна, а билетът за влак – неизползваем. Нещастникът изглежда напълно объркан и безпомощен, изпаднал от сигурността на подредените планове и оставен на собствените си опит и решения. Изведнъж заявява, че дори не знае къде точно се намира, защо е тук и какво има да прави на това място, врътва се и изчезва в неясна посока.
Дори не успяваме да му разкажем за Салар де Уюни – най-голямата солена равнина на Земята, която се намира на 20 км от градчето. Един свят от слънце и сол. Пласт банален натриев хлорид с дебелина няколко метра покрива площ, колкото 1/10 от България. Всъщност, не. Като химична формула може и да е банален, като присъствие в кухнята под формата на готварска сол – също, но като единствен градивен елемент на цял един свят е уникална, нереална и незабравима гледка. Искрящото, ослепително бяло, разпростряно докъдето ти стига погледът, те кара да се чудиш дали не си се оказал по силата на някакво чудо в Антарктика. Точно усещането за чудо е доминиращо в това преживяване. Бялото те препраща към познатата представа за сняг, но яркото слънце и летните облаци те подсещат, че това е само опит на съзнанието да се хване за нещо познато. Дори и да не искаш, губиш представа за разстоянията и пропорциите, защото погледът ти няма за какво да се закачи, няма какво с какво да сравняваш. Всяка фигура след няколко крачки се смалява и стопява след безкрайната искряща в бяло равнина. Липсата на ориентири, според които да осъзнаваш пропорциите, внася весело объркване и мнозина се увличат да правят забавни снимки без фотомонтаж, в които само благодарение на различното си място спрямо снимащия, хората изглеждат, сякаш един е седнал в шепата на друг, младеж се свива от страх под подметката на девойка, крехко момиче носи на гръб удобно разположил се шишко.
Салар означава солена равнина, солник, солище. Във високото плато Алтиплано в Андите има немалко солени езера и равнини, които са покрити със сол, но Салар де Уюни е най-голямото подобно образование не само в Южна Америка, но и в света. В продължение на милиони години редките, но изобилни дъждове са смъквали соли от околните хълмове, слънцето е изпарявало водата, а солта се е наслагвала, докато достигне съвременните чудовищни мащаби. През различните години интензивността на тези процеси е била различна и сега, ако се извади парче сол от по-долните пластове, се виждат отделните пластове, като годишните кръгове по ствола на дърво. Това особено ясно се вижда в блокчетата сол, от които са построени няколкото „солени хотела“ на това място. Всичко (или почти всичко) в тези сгради е от сол: стените са от солени блокчета, споени с много гъст разтвор от сол; масите и столовете са издялани също от блокове сол. Поне, ако храната ти е безсолна, можеш да я избършеш в масата и да решиш проблема. Не че виждаме някой да го прави, но си е възможност.
Салар де Уюни е място, което е обявено за защитен природен обект, стопанската дейност в него е забранена. Въпреки това има една малка част, от която хората от съседното селце Колчани добиват и продават сол. Посетителите са молени настойчиво да не оставят боклук, но въпреки това на две-три места виждаме захвърлени пластмасови бутилки. Наистина трябва да си рядък идиот, за да ти хрумне идеята да захвърлиш боклука си насред безкрайната искряща белота.
Саларът далеч не е еднакъв навсякъде – има места, където солта е почти суха и там всеки кристал пречупва и препраща светлината по свой начин; има райони, в които е по-ниско и солта е влажна и лепкава, там сякаш светлината потъва в повърхностния слой и започва да свети изотдолу. Има и цели области, където солта е покрита със слой вода – отровно солена, наистина – и там при безветрие се разкриват най-фантастичните гледки. Гъстата и тежка от солта вода лежи като огромно кристално огледало под непоносимо синьото небе с фантастично бели облаци и го отразява абсолютно точно – в такива моменти не можеш да разбереш къде свършва небето и къде започва земята. Хората, които газят из плитката кристална вода, изглеждат, сякаш ходят по облаците. Един полъх на вятъра – и илюзията се разпада – отново сме здраво стъпили на земята. Време е да измием от себе си слънцето и солта на тази фантастична пустиня и да се връщаме към реалността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар