Дарамшала, март 2012 г.

Посещението в Дарамшала остана за нас неизпълнена мечта от предишното пътуване в Индия. Тогава един неочакван циклон влоши рязко времето и пътищата бяха засипани с непредвиден сняг – абе, „зимата ги изненада“ - а времето, с което разполагахме, не позволяваше да изчакаме по-благоприятно развитие на събитията. Затова този път не си правим сериозни планове, но все си имаме едно наум, че има едно място, което ни чака. Още повече, че пътешествието ни тази година започна от Шри Ланка, където будизмът е силно представен, така че завършването на скитането там, където Далай Лама е намерил убежище, идва някак съвсем естествено. А и избирането на Дарамшала за най-северна точка на нашето пътуване завършва катеренето по глобуса от 6-ия до 32-ия паралел – една трета от Северното полукълбо.
Когато автобусът започва да катери витките на пътя нагоре в Хималаите, все още не можем да повярваме, че сме на път да случим и тази идея. След прашните полупустинни равнини на Раджастан и Пунджаб зелените хълмове ни се виждат като спасителен остров. Гледката от селищата край пътя не е много различна от долу в равнината – все същите малки дюкянчета, гостилнички, натурии, боклуци, работещи хора и клечащи безделници, купища боклуци и прах – но над тях започват да се извисяват гори от пинии и се откриват снежните върхове. Изкачването не е толкова стръмно, колкото за Шимла, но разликата в надморската височина скоро започва да се усеща – сметя се растителността по хълмовете и край пътя започват да се появават стада планински маймуни.
Дарамшала не измамва очакванията ни – виси на склона като картина на стената. Стръмните стълби нагоре от автогарата ни отвеждат в тесни улички, застроени с притиснати една в друга сгради. Понякога не можеш да разбереш кое е дворче, кое – проход между сградите, а пресечките често се оказват стълбища, отвеждащи в други нива на града. Въпреки очакванията ни, жителите на Дарамшала преобладаващо са индийци, а не тибетци – все пак това си е индийско градче. Има доста магазини, насочени предимно към гостите на града – сувенири, изделия на местните занаяти, няколко по-големи (спрямо обичайните дюкянчета) магазина за маркови стоки. Странно е обаче, че в понеделник повечето от тях не работят – на поста си са само дежурните продавачи на чай, зеленчуци и гостилничарите.
Озадачени сме, че в Дарамшала не се усеща натрапчиво присъствие на будизма, дори се чудим дали сме на правилното място – все пак тук бе трябвало да е резиденцията на Далай Лама, нещо като Меката или Ватикана на будистите. Скоро разбираме, че резиденцията се намира на 8 километра нагоре в планината, в друго селище,  McLeod Ganj. Отклоняваме настойчивите предложения на местните туристически предприемачи да ни закарат до там с кола и се качваме на междуградския автобус. Очакваме, че ще е пълен с тълпи поклонници, но в действителност се оказва, че пътниците са хора, които пътуват по ежедневните си дела из селата и кварталите на из планината и поклонничеството малко ги вълнува.
McLeod Ganj прилича на Дарамшала, но е доста по-малко и по-туристически ориентирано селище. Двете му успоредни главни улици преминават от двете страни на пъстрия будистки храм в центъра на селището и са  препълнени с магазинчета за сувенири и тибетски стоки – от ръчно плетени жилетки и чорапи, през бронзови фигурки, до купи и звънчета за будистките ритуали. Будизмът тук е навсякъде – в храмовете, в магазините, по улиците. На всяка крачка по улицата, във всако второ кафе се натъкваш на монаси на всякаква възраст във виненочервени раса. Повечето са с монголоидните черти на тибетци, но има и немалко от други народи. Приликата на някои по-възрастни монаси с Далай Лама предизвиква оживление и шеги, но истината е, че самият Далай Лама живее в резидеция на хълма, достъпът до която за неканени гости като нас, е ограничен. Можем само да се разходим наоколо, да обиколим резидецията покрай оградата и да се убедим, че поне външно се отличава със скромност и липса на претенциозност. Охраната е бдителна, но любезна – отговаря на въпросите ни с усмивка, но е безкомпромисна по отношение на правилата.
Хълмът на резиденцията е подпрян от каменна стена, покрай която минава и пътят. Всеки ръб на стената е зает от пъстро нашарени с надписи каменни плочи с различни размери – от големината на една длан, до поне един квадратен метър площ. Текстът на плочите ни затруднява поради непознатата писменост, но на някои места виждаме и надписи на английски „Free Tibet” и се досещаме какви желания са въплътили хората в издълбаването и оцветяването на плочките. Откакто Китай превзема Тибет, мечтата на многобройните тибетски бежанци за връщане в родината не умира.
Пътят покрай резиденцията ни отвежда до още един будистки храм – този път, разположен извън града, на склона, обърнат към долината. Самият храм не е голям, но цялата поляна около него пъстрее от хилядите разноцветни знаменца, наредени по дължината на опънатите от върха на светилището въжета. Отново се натъкваме на обичая да се наричат желания като се оставят каменни плочки на пирамида: на поляната се извисяват няколко различини по големина пирамиди, които затрогват със своята временност и чувствителност към околната среда – нито присъствието им, нито разрушаването им уврежда природата. Разбира се, не пропускаме случая да добавим и нашето камъче към купчината. Ритуалът, както повечето от будистките ритуали, е лишен от пищност и показност, той си остава индивидуалният акт на твоето лично приобщаване към световния дух. Будизмът е най-неагресивната в това отношение религия, никой нищо не те задължава да правиш – нито да се събуваш, за да влезеш в храма, нито да обличаш специално облекло, нито да изпълняваш задължителни ритуали. Всичко е оставено на вътрешното ти усещане. От друга страна, ако чувстваш нужда да извършиш някой ритуал, никой не ти пречи. В резултат от натрупания опит от общуване с различни религиозни общности ние сме малко предпазливи в предприемането на някакви действия в светите места, но тук никой не ни се меси. Дори въртенето на големия молитвен барабан е достъпно за всеки, който има желание да го направи. Наистина има нещо трогателно в усещането да изпратиш молитва като завъртиш барабана – и то се повтаря не само при големия, но и при стотиците малки, наредени в редици по стените на храма. Дори за външни хора като нас е въодушевяващо преживяване.
Цялата атмосфера на приемане и разбиране, характерна за будизма, се усеща не само в селището, но и наоколо. Слизаме към Дарамшала пеша, за да имаме възможност да се насладим на гледките на снежни пикове, скалисти склонове, гористи хълмове и поляни, които  се променят на всеки завой, наслагват се в спиращи дъха картини и будят възхищение и респект към планината. Навсякъде наоколо е пълно с военни поделения – статутът на Далай Лама предполага засилени мерки за сигурност – но хората на постовете са любезни и усмихнати, готови да те упътят и да ти пожелаят приятен ден. Единственото ни притеснение са стадата маймуни, които се носят по клоните на дърветата покрай пътя, изскачат от засада и не си сигурен дали ще го ударят на просия или на кражби. Все пак слизаме до Дарамшала без инциденти.

Амритсар, март 2012 г.

В Амритсар можеш да видиш сикхите в най-пълния им блясък. Тези сдържани хора обикновено присъстват ненатрапчиво на публичните места в Индия, но лесно могат да бъдат разпознати по характерното облекло на мъжете. Тъй като религията им не позволява да се подстригват, мъжете-сикхи носят косата си на кок на челото, като го завиват в голяма стегната чалма. За разлика от раджастанските чалми, които са пъстри и пищни, сикхските са семпли, стегнати, издадени над челото и тила и задължително покриват напълно ушите. Прибирането на косата и покриването й започва от най-ранна възраст – още щом момчето се сдобие с достатъчно дълъг перчем, че да се завърти кок, започва да носи отличителния белег на своято принадлежност. За разлика от мъжките чалми обаче момчетата носят само много тънка кърпа, която стегнато покрива гламата им и подчертава кока. За сметка на това момичета и жените ходят с непокрити глави, кърпа слагат задължително единствено в храма.
Храмът в Амритсар е една от големите забележителности на Индия. Той е разположен в средата на езеро, оградено от ослепително бял комплекс от постройки. Известен като „Златния храм“, отговаря напълно на името си – изцяло позлатен отвън, блестящ на ярката слънчева светлина, в котраст със синята вода на езерото и белите сгради наоколо. Въпреки че не впечатлява с размерите си, цялостното въздействие е много силно.
Достъпът в комплекса е напълно свободен за всеки желаещ, стига да спазва определени правила. И за мъжете, и за жените се изисква да са боси, с покрити рамене, колене и глави – ако не разполагаш със собствена кърпа, получаваш от охраната, при това дори любезно ти помагат да я завържеш по правилния начин. Охраната са едри, достолепни сикхи с дълги бради и огромни копия в ръце. Като ги гледаш, не може да не се сетиш, че точно сикхската охрана извърши атентата срещу Индира Ганди в отговор на репресиите срещу сикхите в Златния храм. Неволно започваш да се вслушваш по-внимателно в инструкциите им. Но те са съвсем кротки и миролюбиво настроени, дори не ти забраняват да снимаш в комплекса, с изключение на вътрешността на Златния храм. Охраната, както и останалите служители, са доброволци – принадлежността към сикхската общност, предполага полагане на труд в полза на общността, така че някои от хората раздават храна и вода, други мият съдовете, трети следят за реда, а някои участват в службата в храма.
Сикхите нямат други богове, освен Свещената книга, която е положена в централната част на Златния храм и се изважда само за тържествени богослужения. В тази книга се съдържат всички инструкции за благочестив живот и четенето й и пеенето на текстове от нея е всъщност основния ритуал в сикхската религия. Сикхите нямат свещенослужители, част от доброволното служене на общността е и задължението да се редуват да четат публично текстове от нея. Така всеки за известно време се превръща в глас на бога и център на общността.
След като сме прочели достатъчно много за свирепия нрав на сикхите, атентатите на сикхските сепаратисти, категоричността и жертвоготовността, с която сикхите отстояват своята религия и общност, за нас е голяма изненада да установим, че посещението на Златния  храм е едно приятно, ведро и спокойно занимание. Посетителите са много, опашката за влизане в храма е плътна, но няма блъскане и нервност. Повечето хора носят за жертвоприношение нещо като грис-халва, която е приготвяна и продавана от вездесъщите доброволци, а такива като нас, които влизат само за да разгледат, минават безпроблемно по успореден коридор. Вътре в храма може да влезеш навсякъде – и в централната част, където се извършва службата, и на балконите отгоре, където седят вярващи с книжки в ръце и си четат на глас, наум или просто медитират. Можеш да излезеш и на покрива, където също са се разположили хора с книжки в ръцете и търсят връзка с духовния свят. Единственото ограничение е да не се снима и за това следят също доброволци-разпоредители. Работата им не е лесна, човешкият поток е огромен, всеки иска не просто да премине през храма, а и да остане известно време в общуване с бога, така че те трябва да съчетават строгостта на служителя със разбирането на вярващия. При всичко това няма блъсканица, задръстване или нервност, някакси всичко се намества на необходимото място, потокът върви, молещите се се молят, четящите четат и всичко се случва в една собствена вътрешна хармония.

Биканер, март 2012 г.

Биканер е една възможност да надникнеш в бита на махараджите. Крепостта и разположения в нея дворец са превърнати в една от най-богатите музейни експозиции в Индия, в които можеш да разгледаш мебели, предмети от ежедневието, оръжия, транспортни средства, свързани с живота на най-легендарната прослойка на обществото тук. Усещането е доста противоречиво – от една страна, архитектурата носи характерните белези на ориенталска пищност и излишъци, от друга – мащабите и размерите са изненадващо скромни. Сблъсъкът вероятно идва от митовете, които носим в съзнанието си за богатството на махараджите, за неописуемия разкош, в който живеят. Всъщност, реалността се оказва малко по-различна от приказките.
Дворецът в Биканер отговаря на представите ни за дворец – има повече стаи, отколкото можеш да запомниш и добре, че съвременните стопани на икспозицията са ги номерирали малко грубичко с блажна боя, та да се ориентираш за каква бройка става дума: от 196-та преминаваш към 235-та и оттам – към 316-та... Не открихме каква е точната бройка, но разбрахме, че безброй стаи не е преувеличение – просто някои от тях са огромни зали, други – просто стаи, а повечето са стайчета и направо килерчета. Частта за харема е пък направо абсурдна – нещо като лястовичи гнезда, наредени около голяма тераса на покрива. Явно съпругите на махараджата не са разполагали с много лично пространство, животът накуп ги е предпазвал от съблазънта да имат собствеи идеи за оползотворяване на времето или пък някакво подобие на личен живот.
Иначе дворецът си е дворец – с мраморни и варовикови облицовки, уникални каменни инкрустации, множество позлатени орнаменти и много, много огледала. Дали махараджата е бил толкова суетен, че не е търпял да се обърне, без да види изображението си или това е било признак на богатство и разкош, не разбираме. Интересно ни е обаче да видим трона на владетеля – нещо като голяма лежанка, на която той величествено е полагал телеса. И още нещо е твърде озадачаващо в архитектурата на палата – твърде тесните коридори, проходи, балкончета – сякаш направени за недохранени хора. На места едва се промушваме между колоните, а да се разминат двама души, си е направо проблем. Как точно е протичал дворцовият живот в тези условия, е още една загадка. Но атмосферата на тайнственост, шушукане по ъглите и прикритост се усеща и сега, въпреки присъствието на туристически множества.
Нашествието на туристи е другото ни разочарование в крепостта в Биканер. Оказва се, че за месец скитане по диви и непопулярни места сме отвикнали от туристическата тълпа. Върволиците хора с фотоапарати, водени под строй и дирижирани: „А сега погледнете наляво! А сега погледнете надясно“ - ни изпращат в една друга реалност, с която тепърва трябва да свикваме отново. Допълнителен фактор е и разглезването на местните от вниманието на многобройните посетители – отношението им няма нищо общо с непосредствената любезност и отзивчивост на хората по други места, а надутостта и надменността им са твърде отблъскващи. Както и опитите да се заобикалят правилата и да се припечелва от дребни мошеничества на гърба на посетителите: още на касата ни дават два билета с откъснати контроли, като ни уверяват, че това си е съвсем в реда на нещата. Добре, че контактът ни с тази весела дружинка е кратковременен.
Музеят разполага с многобройни експонати, но голяма част от тях са еднотипни. Има няколко зали, посветени на оръжията и особено на всевъзможни средства, с които на наръгаш, разпориш, изкормиш и разпарчетосаш ближния. Ужасяващо е какви неща са си причинявали хората един на друг. По-малко експонати има в залите, посветени на бита – но пък е особено интересно да се види как през 19 век махариджите усърдно са се опитвали да наподобяват бита на английската аристокрация. Донесените от Европа или направени на място бюра, столове, мастилници, преспапиета, канапета се редуват с килими и паравани с индийски пъстрота и ориенталска пищност. Транспортният парк на махараджата също е забележителен – от носилка за четирима носачи, през седло за камила и цяла беседка за гърба на слон, до шейни и двуместен самолет. Колко е пътувал раджата, не знам, но пък е имал възможност да избира между различните варианти.
Особено затрогващи са снимките от края на 19 и началото на 20 век – шествия със слонове по централната улица на Биканер, парад на военните сили, среща на 44-те махараджи на Индия... Като си представим с каква техника е боравил незнайният фотограф, неволно изпитваме уважение към умението му да хване момента и настроението и да го пренесе през вековете до нас.

Пустинята Тар, февруари 2012 г.

На колко си години?
На 7.
Женен ли си?
Ако този диалог ви се струва абсурден, значи никога не сте били в пустинята Тар в Раджастан. Тук продължава да се прилага древният обичай за сключване на бракове между деца. Момчета на по 7 и момичета на по 5 години се вричат едно на друго по време на пищна церемония за радост на многобройните си роднини. Браковете може да се сключват и групово – няколко семейства, обикновено роднински, обединяват празненствата си, за да си разделят разходите. Хубавото все пак е, че току-що оженените деца не заживяват веднага заедно – изчакват в собствените си семейства, докато станат на по 20-22 години и едва тогава реално консумират брака.
Всичко това ни разказва нашият домакин Дханна, докато с гордост ни показва снимките от сватбата на най-големия си син. Момчето сега е на 12, а е женено вече от две години. И булката, и младоженецът продължават да ходят на училище, всеки в родното си село. За дъщеря си обаче Дханна казва, че няма да я жени рано – тя му е едничка, неговото слънчице, бонбончето му и може да почака. Проблем имат бащите на повече дъщери, те трябва да ги изженят по старшинство и докато не са намерили мъж за по-големите, по-малките трябва да чакат, дори и да имат подходящи кандидати. Затова женските татковци бързат да намерят съпрузи за дъщерите си възможно най-рано. За сметка на това, семейната къща се предава по наследство на най-малкия син. Големите един по един се изнасят да градят собствен дом, а най-малкият остава да се грижи за родителите си и за къщата. Дханна е бил най-малкият в семейството и сега ни развежда из двора на родния си дом, за да видим къде са живели като деца. И наистина има какво да ни покаже – първата им къща, в която са расли трима братя и две сестри, е кръгла колиба с каменни стени и покрив от съчки, в която в момента едва се побират три легла за гостите. Сега семейството на Дханна живее в 20-годишна каменна къща с патио и разположени околовръст стаи. Целият живот на фамилията протича на пода – там се готви, там се мие, там се спи – но все пак има обособени помещения за кухня, спалня за четирите деца, спалня за родителите и спалня за двете баби. Почти всичко за ядене си произвеждат сами. Когато ни канят на трапезата, едно от децата подгонва коза към къщата, за да издоят мляко за чая.
Дханна е относително богат човек в селото си. Освен къщата, той има и ферма, в която отглежда „миллет“ (предполагам, че става дума за сорго, но не съм сигурна), освен това притежава 3 крави, 10 кози и 4 камили. Точно камилите са причината да сме тук. Освен фермер, Дханна е и водач на камили и с неговите животни ще направим малко пътешествие в пустинята. Преди това обаче се радваме на гостоприемството му и преживяваме 24 часа като част от племето му. Защото на практика, въпреки че не го наричат така, жителите на селото са едно племе – всички произлизат от един и същи прадядо, всички носят една и съща фамилия и говорят един от 120-те езика на Индия, маурари, разпространен само в този район.
Дханна ни разказва как се справя с реколтата, как мусоните превръщат тази пустинна земя в зелено море, как трябва да пътува час и половина с камила, за да отиде до града на пазар или на лекар, как всичките му деца са родени в тази къща без лекарска помощ, как камилата е много по-добро средство от мотора в тези пясъци... Твърди, че дори да има много, много пари, не би се преместил в големия град заради мръсотията, блъсканицата, теснотията. Тук той си е господар и властелин на хълмовете наоколо. Никога през живота си не е ходил по-далеч от областния град, не чете вестници, няма радио, за телевизия вкъщи не ще и да чуе, защото тя прави децата „крейзи“. Въпреки това обаче би искал синовете му да се изучат и да станат я лекари, я инженери, я държавни служители.
Момчетата засега ходят в селското училище – две тъмни стаи без чинове, в които се седи на пода и се пише на коляно. Учителката изглежда мила жена, но не знае и дума английски, така че си разменяме само усмивки. Всички деца от 5 до 10 години учат заедно. На стената висят две табла – с английската азбука и писмеността на хинди и на дъската са написани числа до 100. Децата са като всички деца – шумни, любопитни, пълни с енергия и ентусиазъм. Явно нямат много посещения от външни хора – едно момиченце идва и протяга напукана от вятъра и слънцето ръчичка да пипне косата ми, сякаш да провери дали е истинска. Когато искам да им направя снимка, по-големите момчета безцеремонно избутват по-малките деца отзад и всичките ми опити да заснема и дребосъците само им дават нов повод да скачат и гримасничат пред обектива. Когато няма външни дразнители обаче, големи и малки играят задружно, не се чуват крясъци, няма сбивания или войни. И в къщата на Дханна децата чуват баща си от половин дума – няма пазарлъци или инатене.
Децата участват пълноценно в живота на семейството – когато играят, играят, но когато трябва нещо да се свърши, са напълно отговорни. Родителите им сякаш не се замислят особено колко да ги товарят, колко да ги жалят – когато нещо трябва да се свърши, всеки се включва според силите и възможностите си. Децата са много пъргави и сръчни и почти винаги са наясно кое и кога трябва да се свърши. Когато тръгваме за пътуването с камили през пустинята, Дханна взема за помощник 7-годишния си син Кана. Малкият поема камилата на Станислав – за секунда се покатерва на задното седло и оттук нататък управлението е в неговите ръце. Баща му от време на време му дава някакви инструкции и Кана с цъкания, подръпване на юздите и подвиквания се справя с огромното животно. Е, вярно, че по едно време се разсейва и камилата му захапва моята отзад, така че изваднъж се понесяме в галоп, но ситуацията е овладяна мигновено – Дханна спира моята камила с юздите, с малко по-остър тон казва на малкия да внимава и оттук насетне момчето е нащрек и нямаме проблеми.
Язденето на камила се оказва едновременно приятно и трудно изживяване. Като начало – не получаваш никакви инструкции. Показват ти къде да седнеш, къде да сложиш краката си – и толкоз. Оттук нататък започваш да търсиш собствения си ритъм, за да влезеш в синхрон с камилската стъпка. А тя е твърде зависима от терена и скоростта на камилата, неравномерна, хем плавно полюшваща се, хем подрусваща, особено по надолнището. Опитваш се да се полюляваш в такт с камилската походка, да прехвърляш тежестта си от бедрата към стъпалата в стремената и обратно, да се държиш с ръце за седлото и същевременно да снимаш, да внимаваш в пътя, но и да не изпускаш от очи притичващите наоколо антилопи и пустинни елени, прелитащите и прибягващи пауни, изскачащите от дупките си пустинни лалугери или следите от змии по пясъка. Докато слънцето е високо, усещаш изгарящата жега по кожата си и не можеш да повярваш, че вечерта ще тръпнеш от студ, докато се прибираш с камилата по тъмно към лагера. През нощта температурата пада до 8-10 градуса, но Дханна се е погрижил за нас и за нощувката ни е осигурил дебели юргани от камилска вълна в допълнение към спалните чували.
Земята около Осиан не е напълно пустинна – големите пясъчни дюни се редуват с трънливи долини и обрасли с редки дървета хълмове. Тук хората са свързани много тясно с природата. Разказват ни история за един от местните раджи, който заповядал да се изсекат дърветата в едно от селата наоколо. Когато войниците дошли да изпълнят заповедта, жените от селото прегърнали дърветата и казали, че по-скоро ще умрат, отколкото да ги дадат за сеч. Заповедта на раджата обаче била безапелационна и в сблъсъка били изклани над 300 жени. Хората ни уверяват, че това е напълно реална история и тя показва колко важно е за тях всичко наоколо. По време на дъждовния сезон от юли до октомври тук успяват да отгледат някои селскостопански култури и да съберат вода, за да могат да живеят през останалата част на годината. Това е причината областта да е населена, макар и рядко. Основно се гледат камили – и като впрегатен добитък, и като източник на мляко и вълна. Според местните хора камилата живее 33 години, мъжките стават за впрягане и яздене, а женските служат само за разплод. На местния пазар, преизчислено в нашенски пари, една камила върви между 1000 и 1500 лева. За съпоставка, каменната къща на Дханна струва около 10 000, а зестрата на едно момиче е около 3000 лв. Козите също са предпочитано домашно животно, но тук не ги ядат, използват само млякото и вълната. За нас особено интересни са пауните, които се разхождат наоколо на стада, като пуйките у нас. Местните се отнасят към тях точно като към пуйки – ядат месото им и събират яйцата им.
По тези краища жените са заети предимно с домакинска работа, а мъжете се грижат за селскостопанската продукция. Животът на хората тук не е лесен – храната е оскъдна, работата никога не свършва, затова и няма да видиш дебели мъже или жени наоколо. Всеки ресурс е безценен – докато яздим през дюните, някой забелязва в пясъка паднал молив,  целият керван спира, най-малкият скача от камилата и тича да прибере молива. Тук няма нищо, което да е придобито лесно, затова особено се трогвам, когато майката на Дханна с жестове ме кани да си лакирам ноктите с нейния лак. Цветът е тъмнолилав, лакът е полузасъхнал в шишенцето, четката е останала с два косъма, но не мога да й откажа, защото знам, че споделя с мен най-ценното, което има. Хората тук излъчват някакъв особен вид спокойствие, увереност и достойнство. Азул, жената на Дханна, има очарователна широка усмивка, която не слиза от лицето й през целия ден. Мъжът й е непрекъснато зает по двора, тя – вкъщи, но час по час си подвикват нещо весело и се смеят на глас. Като хора, които се чувстват на мястото си и харесват живота си.

Джодхпур, февруари 2012 г.

В Джодхпур Средновековието никога не си е тръгвало – само малко се е посместило, колкото да направи място за модерните времена, с които си съжителства мирно и добросъседски. По улиците напълно равноправно се движат двуколки с коне, каруци с камили и модерни автомобили, дрипави просячета живеят на тротоара пред лъскавите молове, магазините за мобилни телефони и компютри са стена до стена с мълки занаятчийски работилнички, в които час след час, месец след месец  се повтарят уменията на деди и прадеди.
Високо над града се издига крепостта Мегхангарх – не, не се издига, надвисва над града. Крепостта е разположена на висока скала и стените и изглеждат като естествено продължение на стръмния камък. Рядко може да се види такова категорично доминиране на нещо, построено от човека, над цялата околност.
Пътят до крепостта е стръмен и преминава през старите квартали на Джодхпур. Животът тук си кипи, както преди 50, 100 или 200 години. Самата крепост заема огромна площ на върха на хълма и няколко стени, през които се преминава, за да се достигне до сърцевината. Дори отвътре стените на сградите са толкова високи, че изведнъж осмисляш значението на израза „капата да ти падне“ - наистина няма начин да видиш горния край на дворците, без да придържаш шапката си с ръце. Дворците са направени от филигранно издялан камък, който преминава от плетеница в плетеница, за да оформи ниши, прозорци, паравани, тераси... На много места огромните зали нямат таван и покрив – направени са само да прикриват дворцовия живот от външния поглед, не и да пречат на естествените светлина и сянка да се редуват в течението на деня.
Може би най-силното впечатление от крепостта идва обаче не от необикновените й размери, нито от безбройните палати. Най-яркият спомен от нея е от едно неголямо пано до входа, на което са отпечатани женски ръце. Сами по себе си те не биха направили впечатление на никого, ако зад тях не стоеше историята им – това е остатък обичая „сати“, традицията след смъртта на махараджата на кладата му живи да се изгарят всичките му съпруги. Когато ги повели за изпълнение на обичая, всяка от съпругите оставила отпечатък от дланта си до входа на двореца – знак, че е съществувала, че е преминала през тази врата преди да изчезне в огъня...
Погледнат откъм крепостта, Джодхпур е един син град. Не знам как са се договорили жителите му, дали има някакви законови разпоредби, дали има стимули или санкции, но огромна част от къщите са боядисани в различни оттенъци на синьото. Повечето постройки в старата част на града са от камък – тук той е по-евтин материал, отколкото тухлата или бетона – но въпреки това са измазани и боядисани в синьо. Зеленина много няма – да не забравяме, че се намираме на 50-ина километра от пустинята Тар – но градът изглежда сравнително спретнат. Раджастанците се отличават доста по външен вид от останолото население на Индия – много от мъжете са високи, слаби, кокалести, малко камилести, а жените дали поради ген, дали поради преобладаващата тук култура на хранене, не се разплуват до безформени туловища веднага след първото раждане, а запазват стегната и кръшна фигура до късна възраст. Почти не можеш да видиш раджастанка беч черен грим около очите, а саритата им са в най-невероятни цветове и невъзможни комбинации от цветове. В по-южните части на страната на очи се набива изисканият вкус при съчетаването на цветовете и мотивите на саритата – много хармонично, с неочаквани понякота комбинации, които се оказват твърде ефектни и премерени. Тук сякаш основният мотив е крещящият цвят и пълното безразличие към съчетаемостта на различните нюанси. Въпреки това гледката на група раджастански жени представлява радост за окото и внася свежест и острота на възприятията.
Джодхпур е един жив и все още не много пострадал от туристическата индустрия град. Тук занаятите не са загубили първичния си смисъл и не са само атракция. В миниатюрните работилнички по тесните улички се боядисват тъкани, шият се дрехи, лее се сребро, ръчно се изковават бижута, вари се и се заквасва мляко. И битът на хората е истински, не за показ. Дори туристическите места носят някакъв уют и усещане за домашност. Хотелът, в който се настаняваме, всъщност е голяма къща, на горния етаж на която живее семейството на собственика, а долната част е правърната в истинска хавела – хан за приютяване на кервани, изписан с картини от пода до тавана. Усещането за дом е навсякъде – от дребните фигурки, които украсяват всеки ъгъл, през рафтовете с книги, оставени на разположение на гостите, безбройните постелчици по маси, столове, лавици – все ръчна изработка. И най-важното – чувството, че някой се грижи да е чисто, уютно и приятно – като у дома. Ресторантът, в който влизаме за обяд, също ни смайва с подобно усещане за уют – стари, добре поддържани мебели, дески играчки на рафтовете, рисунки на стените... Е, вярно, че сервитьорите оползотворяват времето, докато чакат поръчката ни, полегнали на диванчетата до съседната маса, но и това си е част от домашната атмосфера.

Маунт Абу, февруари 2012 г.

По пътя за Маунт Абу си намираме ново другарче – младо момче от Германия, събрало пари и тръгнало да обикаля Индия за месец и половина. Срещаме го на автогарата в Абу Роуд, точно преди да се качим заедно в най-изпотрошения и мръсен автобус, в който сме се возили някога. Дори за нас, придобилите известен опит и имунитет, гледката на изкормените седалки и почернелите от мръсотия стени и прозорци, е малко в повече, а за горкото момче е направо шокираща – това е първият ден от пътуването му и всичко все още му прави огромно впечатление. При тези обстоятелства ние му се виждаме като ангели-спасители и групата ни бързичко се преформатира от двама на трима човека. Изведнъж се оказва, че опитът, който сме трупали за оцеляване в тези обстоятелства, дребните хитринки, които сме открили за справяне с различните трудности, се оказват безценни за някого. Ние поглеждаме на себе си по-уважително, а новият ни приятел е щастлив да се чувства обгрижен и закрилян. На всичкото отгоре се оказва, че младежът има какво да ни разкаже за собствения си опит в изминаването на Ел Камино – 900-километров пешеходен преход, който имаме желание да направим и ние. Ползите са взаимни и симбиозата процъфтява.
Така в разширен състав се отправяме да изследваме Маунт Абу. Това е поклоннически център на джайнизма, който се намира на 1250 м надморска височина на границата между Раджастан и Гуджарат. Пътят се вие по стръмния склон, очертава любимите ни осморки, на които сме свикнали в Алпите или Пелопонес, но тук стръмнините са разнообразени от палми и малки зеленясали езерца. Усещането за необичайно място е много силно.
Маунт Абу е голям курорт с много и предимно скъпи хотели. Джайнизмът се слави като една от най-миролюбивите религии на света, на последователите му не е разрешено да убиват никакво животно по никаква причина, така че те не се хващат със селскостопанска работа, за да не наранят някой червей или буболечка, а се занимават предимно с бижутерство и банкерство. Макар и да са относително малобройна група в Индия, сред тях са едни от най-богатите хора на страната. За джайнистите строежът на храмове е сред най-богоугодните дейности, така че те отделят сериозна част от доходите си за изграждане на по-големи или по-малки светилища. Обикновено не са особено пищни или големи като размери, но ги разполагат на върха на хълм или планина и строят безкрайни стълби за изкачването до храма. Въпреки това самият път към тях е истинско изпитание. За да се стигне до храмовете в Гирнар, се изкачват 10 000 стъпала – предизвикателство си е. Някои поклонници изкачват стълбището като лягат на всяко стъпало и за тях това е начинът да докажат посвещаването си на идеята. Други обаче, като усещат, че нямат сили за такова изпитание, си наемат носачи да ги изнесат догоре. Цената се определя в зависимост от теглото на клиента – и за да няма три-пет, си минаваш през кантара. Може би е за предпочитане да си катериш стъпалата.
Храмът, заради който основно идват поклонниците в Маунт Абу, е Дилвара Темпъл. До него се стига по приятен 4-километров път от курорта – изпитанието със стъпалата е пропуснато. Идеята, че този път може да се измине пеша, се вижда твърде радикална на индийците – те предпочитат да се возят, независимо на какво: рикша, автобус, джип, лека кола, влак, самолет... В храма посетители се допускат от 12 до 6, сутрешните часове са само за джайнисти, а през нощта в джайнистиките храмове не остава никой, дори служителите, защото тогава това е територия само на боговете. Джайнистият пантеон включва 12 тиртанкари – висши същества, които последователно поемат грижата за света. Най-популярните сред тях са Адинат и Махавира. Тиртанкарите се изобразяват твърде еднообразно – с почти еднакви статуи, които в Дилвара на всичкото отгоре са затворени зад решетки. Сигурно не е особено забавно да си джайнистки бог при тези условия.
При цялата скромност на изображенията на тиртанкарите, Дилвара е едно зашеметяващо място. Работата е там, че всяка педя от стените, колоните, таваните, перилата на основните храмове в комплекса е покрита с филигранна каменна везба – при това не става дума за изображения в мека скала, а за мраморни плетеници. По-големи и по-малки статуи и барелефи изпърват цялото пространство и искрят с онази мраморна белота, която те кара да си мислиш, че вътре в камъка има скрита светлина, която го озарява и му придава топло излъчване. Животни, растения, хора, геометрични мотиви, каменни дантели – всичко е изработено с невероятна прецизност и изпипано до най-дребния детайл. Сякаш е работено с пластилин, не с мрамор. Известно недоумение буди огромното количество полуголи или напълно голи женски фигури – всъщност, това са преобладаващият тип изображения – при положение, че в храма не се допускат нито мъже, нито жени с голи рамене или колене. Малко странна логика. Освен това в храма е абсолютно забранено да се яде, пие, плюе, да се внасят течности и храна, както и каквито и да било изделия от кожа. Да не забравяме, че джайнистите са противници на насилието и дрането на животни с идеята да се използва кожата им е нещо, което не могат да приемат.Всичко това преглъщаме лесно, но забраната да се внасят фотоапарати е нещото, което ни възмущава. Пред храма за ръкава те дърпат разни търговци, които ти предлагат много изгодно да си купиш сбирка от картички със снимки на основните забележителности вътре. Откъде, питам се аз, са се взели тези картички, ако толкова строго е забранено да се снсима вътре? Или става дума единствено за възможности за печалба? Така или иначе си оставаме без снимки, но пък с поредната доза недоумение пред противоречивите разпоредби на още една религия.

Ахмедабад, Патан, февруари 2012 г.

Ахмедабад е най-големият град на Гуджарат и макар че столицата сега се намира в Гандинагар, Ахмедабад продължава да е истинското сърце на щата. Прилича на всеки голям индийски град – пренаселен, с невъзможно движение, камари боклуци и лъскави сгради едно до друго. Собствен облик му придава реката, която тече през него – тя е доста пълноводна, а през последните години управата на града взема сериозни мерки за укрепване и облагородяване на бреговете й: леят се бетонни брегове, насипват се укрепителни диги, разчистват се гетата и на тяхно място се строят зони за отдих. Какво става с хората от гетата, къде отиват те, дали има програми за решаване на техния жилищен проблем – за нас си остава тайна. Факт е, че постепенно смрадливата ивица покрай реката се превръща в съвременна зона за прекарване на свободното време. На брега на реката е постоена и панорамна кула, която дава още един акцент на лицето на града.
Ахмедабад е известен и традициите си в състезанията с хвърчила. Всяка година се организира голям фестивал на хвърчилата, който изпълва ежедневието на града поне за месец. Пускат се хиляди хвърчила, водят се въздушни битки и като всички битки и те вземат жертви – не само скъсаните хвърчила, но и щетите от покритите със стъклен прах нишки: изпорязани длани и наранени птици. След фестивала градът задълго остава окичен с останките на победените хвърчила – дърветата сякаш са натежали от плод, покрити с дрипите на свалените найлонови хвърчила, които бавно се разпадат на слънчева светлина.
Ахмедабад е и мястото, където се намира Сабармати – ашрамът на Ганди. Част от постройките край реката са запазени и до днес и са превърнати в музей, който разказва за пътя на най-популярния син на Индия. Гуджарат е родният му щат и образът на Ганди тук се среща почти на всяка крачка – можеш да го видиш не само в безбройни паметници и изображения, но и лицето на всеки втори възрастен мъж по улицата – облечени са точно както знаем Ганди от снимките, в бели торбести панталони, широка бяла риза и с бяла шапчица тип „пилотка“ на главата. Това е характерното мъжко облекло за Гуджарат и Ганди очевидно се е придърлжал към традициите от детството си до края на живота си.
Не се застояваме дълго в Ахмадабад, защото големите градове винаги пораждат големи проблеми – в тях и настаняването, и придвижването, и общуването с хората е по-трудно.
Избрали сме си за посока Патан – сравнително малък град, който е прочут с най-големия стъпаловиден кладенец на Индия, Рани-Ки-Вав. „Вав“ или „баоли“ се наричат каменните кладенци, едната страна на които е превърната в дълга стълба, постепенно развила се като място за отдих, за криене от обедния пек и за социален живот на селището. Рани-Ки-Вав е строен през 11 век от Рани Удаямати, съпруга на крал Бхимадева от династията Чалукия. Кладенецът има диаметър почти 15 метра и е дълбок 67 метра. Стълбата, която води до него, е широка 20 метра и се спуска към водата като постепенно се скрива под построените за сянка аркади. Цялото съоръжение изглежда като част от амфитеатър, като на мястото на сцената е водата на кладенеца. Пътят към нея не само е покрит от няколко етажа площадки, застанали на филигранно изработени колони, но и всяка възможна повърхност от стените е украсена с барелефи и статуи, изобразяващи сцени от индийската митология. Впечатлението е, че всичко наоколо е живо, игриво и бъбриво. Внушението се подсилва от присъствието на тълпите индийски туристи, които сякаш нарочно се скупчват в сенките за шумни обсъждания – както са го правили по пладне преди 10 века техните предци. Усещането за непрекъснатост на традицията обаже е лъжовно – кладенецът е бил изоставен и затрупан от времето. Едва в средата на 20 век е открит отново – и мога да си представя изумлението и вълнението на археолозите, котаго при всяка следваща плаха копка са се откривали нови и нови подробности от стотиците детайлно изработени барелефи. Въпреки че следват принципите на индийския канон, фигурите се отличават с известна индивидуалност и определено носят в себе живот и настроение. Нямаме информация колко време е отнело изработването им, но въздействието им се е запазило до наши дни.

Джалгаон, Кадодра, Сурат или ода за индийските хотели, февруари 2012 г.

Хотелите в дълбоката индийска провинция си имат специален ден за чистене – денят преди официалното откриване. И толкоз. След това възгледите на индийския хотелиер за чистотата се свеждат до „То така си беше“ с известни варицаии на „Като се напласти достатъчно, само ще падне“. Проблемът не е в липсата на критерии за чистота. Проблемът е в липсата на представа за мръсотия. Като гледаш отвън – хотел като хотел – направен от бетон, стъкло и алуминий, дори мраморът не е жален за подови покрития и стълби, за облицовки на фоайета и коридори. Хвърлени са пари, време, качествени материали, за да се направи нещо хубаво. И – дотам. Ама че можело да се измете коридора... Защо? Трябвало да се мие банята след всеки клиент... Хайде, де! Да перем чаршафи? Само при крайна нужда! За крайна нужда се смята не дори появата на следващ клиент, а само изричното му настояване чаршафите да бъдат сменени. Ако клиентът се окаже по-непретенциозен или притеснителен, ще спи в същите чаршафи – я колко хора спаха преди него и никой още не не умрял. Пък и да е умрял някой, клиентът откъде ще знае.
Отношението към ремонтните дейности на територията на хотела повтаря точ в точ отношението към хигиената – никакви такива. Тъкмо се проверява на място кое изделие е качествено, а кое – не. Ако нещо се развали, остава си развалено – за срам на производителите си. В стаята свети само една крушка, а и тя едва мъждука? Е, какво толкова, все пак се вижда къде е вратата, а къде леглото, нали така? Вентилаторът се върти единствено с бясна скорост и издава звуци като пикиращ хеликоптер? Чудесно, тъкмо няма да ви е жега! Телевизорът не работи? Ама какво искате вие, не виждате ли, че е на 20 години! Ама клиентите понякога са наистина невъзможни! То не са капризи, не е чудо! Що за приумица – да искат ключ от стаята си! Не виждат ли, че с едно дръпване вратата се затваря!? А после с едно завъртане на дръжката се отваря. Ама то можело така всеки да им влезе в стаята... Да, бе, на кого му е притрябвало да им влиза в тъпата стая – и без това са в най-скапаната от целия хотел! Ама не, та не – ключ, та ключ! Е, добре, намери се пустият му ключ, няма и половин час търсене. Сега пък зор за дистанционното. То, вярно, че копчетата на телевизора са изтръгнати, ама да не са изчезнали от само себе си – някой друг клиент ги е изпотрошил. Сега пък тези искали да намалят звука, че и да сменят канала – а ти им търси дистанционното. Да бяха мислили преди да ни станат клиенти! Добре, де, и дистанционното се намери – братовчедът го донесе от вкъщи, че там си го ползвал, нали и той има такъв телевизор. Ама тези клиенти явно са от трудния вид и не се отказват лесно. Я още преди да са се развикали отново, да им сменим крушките в банята и стаята. Какво, вече си били легнали? Ами ще станат, колко му е? Не искали сега да им се сменят крушките? Че и от тормоз щели да се оплачат? Ех, вярно казват хората, няма ненаказано добро.
Цените в хотелите също са обект на твърде свободни тълкувания. Малко са местата, където са фиксирани и изнесени на табло във фоайето. Обикновено това са по-големи хотели, собствениците на които не са заети пряко в управлението им. Пряка връзка между цената и качеството трудно може да се открие – за едни и същи пари може да си намериш съвсем прилично и спретнато място, а може да спиш и в абсолютна бърлога. На някои места имаш чувството, че тези, които ти правят предложението за цената, назовават съвършено произволни числа: единият ти казва 1000, другият – 500, а като се врътнеш да си тръгнеш, ти дават стаята за 300.
В хотелите работят изключително само мъже. Много от тях буквално живеят там – спят на диванчето до входа или в офиса с чаршафите, хранят се седнали на пода на коридора или офиса, посвършат едно-друго и най-вече пазят. Има си и ясна йерархия – едни посрещат на рецепцията, други тичат по стаите, трети прибират парите. Понякога е твърде комично да наблюдаваш как единият взема парите, предава ги на втория, той ги носи на третия, който от своя страна отключва чекмеджето, прибира банкнотата, вади рестото и въпреки че е на крачка от теб, не ти го дава, а го препраща по обратния път – през двамата помощници.  Въобще не е странно, че производителността в Индия е толкова ниска. Всяка работа за един човек се върши поне от трима. Но пък осигурява поминък и на тримата, макар и минимален. Затова пък никой на служба не се напъва особено да се квалифицира – колкото, толкова.  Често никой от персонала на говори друг език освен местния, така че се налага да прибягват до помощта на преводачи-доброволци. Те от своя страна започват разговора с уточнението на кой език предпочиташ да общуваш с тях – на английски или на хинди. Явно в очите им двата езика са еднакво използваеми като международно средство за комуникация. И ако е достатъчно шумно, за да не чуят ясно отговора ти, лесно приемат, че си се съгласил да си говорите на хинди, въобще не им се вижда странно европеец да използва този език равностойно с английския.
Има една друга категория млади хора, които искат да общуват с чужденците – това са предимно студенти, които упорито са учили английски и използват всяка възможност да го практикуват. Те се приближават към теб на улицата, любезно те приветстват с „Добре дошъл“ в Индия и са готови да отговорят на всичките ти въпроси и от своя страна да ти зададат милион собствени питания. Някои от тях са искрено добронамерени – днес в Сурат едно такова момче ни поема от автобуса, завежда ни на гарата, купува ни билети, защото иначе като чужденци трябва да минем през сложна бюрократична процедура, съпровожда ни до платформата, от която ще тръгне влакът и на предложението ни да пием заедно чай любезно отказва и изчезва в тълпата. Вярно, че в стремежа си да ни услужи, ни подрежда с билети от „джангъл“ категорията, та се налага после да доплащаме на кондуктора, за да можем все пак да влезем във вагон, от който не се налага да висим на една ръка и един крак, но все пак желанието му да ни обгрижи е забележително. Вечерта пък в Патан, докато безуспешно търсим отворено интернет-кафе, попадаме на млад доктор-хомеопат, който ни води до затворения си вече офис, отключва го специално заради нас, включва интернета, вика от съседното помещение един по-голям спец, който да ни даде достъп и ни предоставя компютъра си за толкова време, колкото поискаме. Е, ние гледаме да не злоупотребяваме – пращаме съобщение, че сме живи и здрави и се опитваме да платим на доктора за отделеното време. Той обаче е категоричен, че го прави само от добри чувства, дори ни пита дали ще останем за още ден-два в града, за да отидем на гости в дома му. Накрая си разменяме координати и се разделяме с взаимно добри чувства. Младежът е добронамерен, но и окат – при тази жестока конкуренция за всеки ресурс, в която живее, се е научил да не пропуска никоя възможност да разшири контактите си, че не се знае от коя трънка ще изскочи заекът.

Аджанта, февруари 2012 г.

Аджанта е по-стара от Елора и това й личи. Целият комплекс е разположен на един завой на реката, по-компактен е, манастирите са доста по-малки и по-скромни, а бройката им е по-малка – едва 29. Липсват размахът и смелостта на строителите на Елора – онова почти безразсъдно навлизане във всички нива на скалата, преплитането на външно и вътрешно, лабиринтите от преливащи едно в друго помещения. В Аджанта манастирите имат почти една и съща структура – открита веранда с колони, основна зала, заобиколена от пилари, няколко странични килии и основно светилище. Повечето храмове имат само една тясна врата, през която да влиза светлината и затова тънат в мрак. Първите пещери датират от 1 век от н.е., последните – от шести-седми. Има и няколко недовършени манастира, в които могат да се проследят процесите на навлизане в скалата: прокопаването на няколко основни канала, задаването на ниво на пода, оставянето на масиви за колони. Дали защото предшества Елора, дали защото всичките й манастири са будистки, а те отстъпват по пищност на украсата на хиндуистките и джайнистките – но Аджанта може да се възприема като бледо подобие на другия комплекс... Ако не бяха стенописите.
А те са поразителни.
В мрака на пещерите светлината на фенерчето изведнъж изтръгва от тъмнината живи, реалистични и непосредствени изображения на лица, тела, градски сцени и природни картини. Сякаш от дълбините на времето изскачат гъвкава красавица или силен младеж, надникват в настоящето и отново потъват в миналото, отнасяйки със себе загадката за историята, която се е опитал да разкаже преди почти 2000 години незнаен художник. Какви мисли са го вълнували, докато на светлината на свещи е смесвал боите и е пресъздавал яркия и пъстър живот навън? Защо в обителта на будистките монаси, дълбаещи скалата в търсене на уединение, са се появили тези пълни с живот и страст картини, които спират дъха и на преситения от изображения съвременник? Едва ли ще получим напълно достоверен отговор на тези въпроси. Остава ни само да се доверим на сетивата си и да се опитаме да отнесем със себе си колкото може повече спомени за приказния свят на Аджанта.
Голяма част от стенописите са повредени от времето и влагата в пещерите. Там, където са останали достатъчно ясни следи, реставраторите работят с пълна сила. И Елора, и Аджанта са обявени от ЮНЕСКО за част от световното историческо наследство и работата по съхранението им е поставена наистина на широка нога. Интересно е, че и на двете места успяват да я вършат, без да затварят комплексите за посетители. И потокът не спира – семейства, туристически групи, цели класове ученици от всякаква възраст – от най-малките буболечета, дето те е страх да не ги настъпиш и смачкаш по невнимание до дангалаци с наболи мустаци. Аджанта се намира навътре в каньона на реката и до нея се стига със специален автобус, който те взема от новопострения до шосето комплекс за обслужване на туристи. Организацията е строга: първо си купуваш билет, за да влезеш в туристическия комплекс, където те наскачат всякакви продавачи, готвачи, гидове и мошеници от разнообразен калибър; после си купуваш билет за локалния автобус, който те превозва на 4 км до входа на манастирите; там вече си купуваш входен билет и започваш да изкачваш стъпалата към комплекса. Те са направени много хубаво – с цветя и зеленина наоколо и малко паркче в основата – но са стръмнички, така че ако не искаш да се мориш, можеш да си наемеш носачи. Четирима здравеняци са на твое разположение – ще те тръшнат на дървен стол с възглавници на седалката и гърба, ще награбят двата дълги пръта, за които е завързан столът и в бодър тръс ще те понесат да разглеждаш манастирите. Няма опасност да ги изгубиш в тълпата – носят задължителни оранжеви жилетки, което ги отличава от заетите в охраната (облечени в каки), хората от поддръжката (в сини униформи) и персоналът, зает да те следи дали си събуваш обувките, когато влизаш в храма (мъже в бели ризи и жени с аквамаринени сарита). Както се вижда, сума ти народ си изкарва хляба покрай туристическите забележителности. Освен изброените дотук, има цяла плеяда продавачи на пътеводители, албуми, наръчници и най-важното – картички за обекта. Наистина не проумявам как е възможно да си докарваш доход от продажба на картички, на които трудно можеш да различиш точно кой обект представят, при положение, че и най-дрипавият посетител щрака собствени снимки ако не с фотоапарат, то поне с мобилен телефон. Индийците са наистина факири.
В Аджанта се подвизава още една група търговци – продавачите на полускъпоценни камъни. Тези хора демострират висока класа на илюзионистични способности: измъкват аметисти, корали, кристали, ахати откъде ли не, натикват ти ги в ръцете, замайват ти главата с предложения – кое от кое по-изгодни – правят на секундата големи отстъпки и пакетни продажби, дават ти нечувани бонуси и не мирясват, докато не си купиш шепа лъскави камъчета. Или не се качиш на автобуса в панически бяг, спасявайки се от тях. То, вярно, че в скалите на Аджанта има ахати и аметисти, но какъв ли ще да е този неизчерпаем добив, не знам.

Елора, февруари 2012 г.

Кое е това нещо, от което колкото повече вземаш, толкова по-голямо става? Ако случайно си спомняте тази гатанка от детството си, вероятно си спомняте и отговора - „дупката“. Вероятно до този отговор са стигнали и строителите на Елора – комплекса от скални манастири на 30 километра от Аурангабад. И толкова старателно са се захванали да направят нещото по-голямо, че са надминали и най-смелата фантазия. Поне аз не се сещам за много неща, които да са ми правили толкова голямо впечатление – а не мога да се оплача от липса на впечатления.
Строежите в Елора са започнали вероятно през 6 век, когато майстори-каменоделци започнали да ползват издълбаните от тях пещери за добив на камък като място за живеене. Скоро след това будистки монаси, търсещи уединение, оценили възможностите, които дава разломът в меката скала и издълбали първите манастири – големи преддверия с разположени по стените им килии. Постепенно идеята започнала да се вижда примамлива и на представители на други религии и през 8-9 век се разгърнало мащабно строителство на манастири на почитатели на Шива и Вишну. Изглежда, че мирното съжителстване на различните религии все пак е пораждало конкуренция, защото манастирите ставали все по-големи и по-сложни – на по няколко етажа, с множество странични галерии, преходи от един в друг, лабиринти от стълбища и коридори. Простичката украса на първите обители постепенно се заменяла от все по-сложни фигури, докато се стигне до пълното покриване на стените, пода, тавана, колоните, входовете и стърлбищата с барелефи и скулптури, изобразяващи едва ли не целия неизброим индийски пантеон в типичната индийска стилистика. Главата ти се замайва от пищността и сложността на композициите, от размаха на архитектурните решения, от инженерната смелост, съчетана с много точен разчет. Опитваш се да си представиш колко човешки усилия, фантазия, колективна енергия трябват, за да се издълбаят в скалите 34-те манастира, някои от които разполагат със зали, неостъпващи на централния неф на „Александър Невски“. Малко са постиженията на човешкия дух, въплътени в материя, които могат да се съизмерят с Елора.
Но каквото и да говорим, всички думи остават безсилни, когато влезеш в двата най-сложни и съвършени манастира – централния, посветен на Шива и последния в редицата, посветен на Махавира. И двата имат сходна структура: ако си представите форма за кекс, централната издатина на която е каменен храм, украсен със скулптури и барелефи отвън и отвътре, а стените са прорязани от множество зали, коридори и стълбища, можете да добиете бегла представа за разположението на различните помещения в комплексите. Като се има предвид, че всичко това не е иззидано нито от камък, нито от тухла, още по-малко пък е лято от бетон, а е постигнато чрез отнемане на парченца скала – люспа по люспа, удар след удар – наистина съзнанието отказва да го приеме. И в двата манастира до централния храм от едната страна се издига каменна колона, а от другата – напълно реалистична фигура на слон. И пак напомням, че не са дялани някъде си и донесени тук, за да красят мястото, а са част от същата скала, от която са издялани и централните храмове, и страничните зали, и галериите. И всяка повърхност е покрита с ювелирната работа на скулптурите. Особено в джайнисткия храм всяка фигура, всеки детайл е толкова изпипан, че не можеш да повярваш, че от изработването му са минали 11-12 века.
Целият комплекс е в удивително добро състояние. Това се дължи от една страна на добрите климатични условия, относително постоянните температури и липсата на замръзване на вода в пукнатините. Ние сме в Елора по време на сухия сезон, но ясно се вижда откъде минава водата по време на прииждането на реките. Един от най-големите манастири на практика се намира под речно корито – вижда се козирката, от която водата се срива надолу като водопад и продължава пътя си в дерето под манастира. Ясно си представяме водната завеса, която скрива входа и централната зала по време на дъждовния сезон. Изживяването вероятно е изключително вълнуващо.
Манастирите са вписани ненатрапчиво в околното пространство – единствено входовете им са отворени към долината и пътят, който ги свързва, чертае тънка бразда по лицето на каменната стена. Вижда се стремежът както на древните обитатели, така и на съвременните стопани да се живее в хармония с природата. На много места по скалите и дърветата висят огромни кошери на диви пчели, а ролята на просяци, обикновено изпълнявана от маймуните, тук е поета от малките ивичести катерички, които се приближават до туристите и настойчиво си искат почерпка. Една дори леко загризва пръста на ръката ми, да провери дали пък все пак не става за ядене. В много от по-тъмните зали и коридори живеят прилепи и настойчивото им църкане те придружава при обиколката, както и миризмата на гуано, впрочем. Въпреки това не се случва да нагазиш ви прилепски изпражнения.
Чистотата на комплекса се набива на очи. И без да си особено наблюдателен, забелязваш, че непрекъснато се мете и се събират боклуци. В един от храмовете дори попадаме на група чистачи, които метат каменния под с четки, с каквито обикновено се събират трохи от масата – клечат на групи и бавно и систематично събират нападалия прах. Други пък обират праха и паяжините от колоните и скулпторите. Никой не бърза, но все пак напредват лека-полека. Друго хитро решение на управата на комплекса е, че на територията му не се продава нищо за ядене и пиене и по този начин се избягва тоталното омазване и зариване с боклуци, характерно за останалата част на страната. Не че хората не си носят някоя и друга вафла или поничка и не си хвърлят мазната хартийка където дойде, но все пак мащабите са обозрими и последствията могат да бъдат овладяни. А при този поток от посетители, който преминава през Елора, трудно би било да се справят с боклуците в обикновените им мащаби.
Но само поддържането не е достатъчно – тук кипи ежедневен реставраторски труд: без да затварят комплекса, малко по малко реставраторите възстановяват отчупени части, изгладени от вятъра повърхности, злонамерено повредени барелефи. Вековете не са минавали съвсем безпроблемно за Елора – стопаните на манастирите са се сменяли и всеки се е чувствал в правото си да променя, замазва, надгражда или пробива където и каквото намери за добре. При все това пораженията са изумително малко. Преливането на различните религии, взаимното проникване и влияние се е отразило и в отношението към наследените изображения. А и традицията по тези места е толкова консервативна, че няма много смели и революционни естетически търсения, отричащи старото и насилствено налагащи нови модели. Времето наистина е спряло за Елора, тя е замръзнала във вечността, сигурна в своята неповторимост и красота и само преминаващите през нея посетители са нещо променливо, несигурно, нестабилно.
Посетителите тук са предимно индийци – млади хора, цели класове ученици, възрастни двойки, големи семейства. Цената за входен билет за граждани на Индия е 10 рупии, за чужденци – 250 рупии. Но не това е причината тук да има малко чужденци – за да стигнеш до Елора, трябва да изтърпиш ред неудобства, тя се намира твърде далеч от основните пътища и домогването до нея иска специално усилие. Но както и с голямата любов, едва когато си дал нещо от себе си, можеш истински да оцениш красотата и значимостта на това, към което си се стремил. И който веднъж е бил тук, със сигурност може да каже, че дори само това да е видял от Индия, пътуването си е струвало.

Мапуса, Пуна, Аурангабад, февруари 2012 г.

След една седмица пълно разпускане в Арамбол, влизането в скитнически ритъм е проблем. Знаем го от миналата година и затова вземаме мерки да се хвърлим в дълбокото – и да няма връщане назад. Купуваме си билети за нощния автобус от Мапуса за Пуна, правим последна дълга разходка по плажа, пием последни два чая в любимото заведение на завоя и поемаме отново на път. Този път сме си оставили за Мапуса поне два часа, така че се разхождаме спокойно и установяваме, че тя е доста приятен град с подчертано португалско наследство, но и с някои нововъведения, като паркове и детски площадки. В един от малките новопростроени паркове дори намираме свободна пейка да поседнем – въпреки че гъмжи от народ, повечето предпочитат да седят на земята. Но паркът е чист, тревата подстригана, личи си грижата, поливането, събирането на боклука. Вярно, че всички отпадъци са струпани непосредствено до входа, но все пак поне вътре е приятно.
Пътуването с нощен автобус има доста предимства – отхвърлят се големи разстояния, а като си вземеш „sleeper“, можеш и да се понаспиш, стига да случиш на спътници. Този път атракцията се оказва млада рускиня, която до полунощ високо и напевно обяснява на спътника си как учи английски: „Ой, I like this! I have, так сказать,  audioteacher and videoteacher“. И така дълго и подробно. По едно време се усеща: „I go to sleep because tomorrow I'll be бууууу“. Но е толкова непосредствена, че не можеш да й се сърдиш.
Автобусът ни изсипва в Пуна в 6 сутринта. Още е съвсем тъмно, но по улиците вече гъмжи от народ. Интересно е да проследиш как се събужда градът – край автогарата са натъркаляни десетки спящи на тротоара, всеки завит през глава, като трупове в моргата; храмовете на най-различни изповедания започват да събират вярващите за сутрешната служба; цяла кавалкада дървени колички тръгва от „депото“ да разнася сакати просяци по работните им места; учениците сънено запълзяват към училищата; чаяджиите изнасят първите порции чай и закуски по сергийките си... Само час по-късно градът е неузнаваем – бодър, динамичен, пренаселен, влязъл в собствения си ритъм.
Пуна е един от големите и хубави градове на Индия, дори редовно е сред десетте най-добри места за живеене в страната. Климатът му е благоприятен, защото се намира на Деканското плато и не страда от непоносими жеги. Вижда се, че се развива бързо – редом с бордеите никнат нови жилищни и офис сгради, широки булеварди го пресичат във всички посоки, а в района на Koregaon park има много истински богаташки имения, с големи собствени паркове, високи огради, колониални дворци и непреклонна охрана.
Ние се оказваме в богаташкия квартал в търсене на Центъра за медитация на Ошо. Не можем да пропуснем тази забележителност на града. Оказва се, че това е доста голямо имение,  прорязано от две улички, затворено от всички страни за външния поглед. Там, докъдето пускат посетители, които не са записани за програмите на центъра, се вижда красив парк с езерце, редица сгради, облицовани с черен мрамор, много зеленина, разхождащи се пауни, както и посетители и служители на центъра, облечени в задължителните виолетови роби. Интересуваме се какви са условията, за да се включим в програмите и подробно и любезно ни обясняват процедурите, таксите и възможностите. Дават ни и програма за седмицата – различни видове занятия от 6.30 сутринта до 9.30 вечерта, като всеки ден се повтарят Випасана медитация, Мълчалива медитация, Кундалини медитация, Laughing DrumsLaughter Meditation, OSHO Audio talk. Дори и след смъртта на Ошо огромната корпорация продължава да работи твърде добре, да осигурява време, пространство и техники на тези, които имат нужда, да се обърнат към себе си. Какви са резултатите за участниците в програмите, не се наемам да съдя, но явно като бизнес работи добре. Отвсякъде струи внушението на голяма, богата и стабилна фирма, която си разбира от работата. Таксите поне на пръв поглед не са много високи – около 30 лв. на ден, но като се има предвид, че допълнително заплащаш храна, квартира, дрехи и т.н., като цяло сумата излиза доста по-различна. Явно центърът не е предназначен за финансово изнемогващи клиенти. Иначе ни обясняват, че можем да се включваме в каквито занятия си поискаме, по наш избор – ако искаме във всичко, ако искаме – в нищо. На въпроса ми защо тестът за СПИН е задължителен, ми обясняват, че тук има хиляди хора от стотици страни, така че не е безопасно да общуват. Аз продължавам да настоявам, че ежедневното общуване с ХИВ-позитивни не носи риск, освен ако не влизаш в сексуални контакти с тях, а любезният чичко, който се е заел с моето просвещение, леко изнервено ми разяснява, че тук хората практикуват каквото намерят за добре и ако решат да навлязат в сексуални практики за медитация, организаторите могат да осигурят единствено тази превантивна мярка.
Любопитството ни към Ошо не е толкова голямо, че да посветим на навлизането в потайностите на центъра му повече дни, така че се отправяме към следващата точка от скитническата ни програма – Аурангабад. Имаме повече от 200 км дотам и очакваме, че ще ни отнемат целия ден. За наша изненада обаче се оказва, че почти целият път от Пуна до Аурангабад е направен на магистрала или поне на това, което индийците разбират под магистрала – две до три платна във всяка посока. Това качва средната скорост на придвижване от обичайните 25-30 км/ч до цели 40. Автобусът също е полулуксозна класа – вместо по три, седалките са по две – голяма рядкост по тези ширини. Спътниците ни изглеждат по-взети в ръце хора – няма го непрестанното шумолене на хортии, ядене, хвърляне, плюене през прозореца. На една от спирките се качва 14-15-годишно на вид момиче с толкова малко бебе, че почти съм убедена, че го е родила току-що, докато е чакала автобуса. Кондукторът й помага да се настани, нещо също твърде неочаквано.  Абе, комфорт отвсякъде.
Иначе краищата, през които пътуваме, са толкова диви, че предизвикваме истински фурор с появата си. То не че и ние не сме положили усилия да изглеждаме достатъчно екзотично за местните разбирания, но схващаме, че по тези места не идват много чужденци, когато към Станислав се приближава един възторжен младеж и радостно го пита: „Japan?“. Отговорът – едно ухилено „Анджък“ - явно го убеждава в правилността на предположанието. Тук и английският е твърде рядък и твърде произволно употребяван език: изисква се известно усилие да схванеш, че „пай“ всъщност е „файв“, след това лесно се ориентираш какво означава „пипти-пай“. Жестовете съще не помагат особено – ние показваме 5 с пет разтворени пръста, а тук 5 се показва с неколкократно притискане на петте пръста един към друг, все едно, че береш памук, например.
Аурангабад е доста разпилян град, който е наследник на миналото величие на империята на Великите моголи, но днес не блести с нищо. Останките от крепостта се използват за опорни стени на бедняшките гета, старините имат твърде изоставен вид, но все пак градът е относително чист. Има си и тротоари, но те са използват предимно за настаняване на сергиите на уличните продавачи и излежаване на местните безделници, а пешеходците си вървят по уличното платно. Явно всички се чувстват уютно така – пешеходците се провират между рикшите, мотоциклетистите – между колите, потоците движение се преплитат и разплитат по само тяхна си логика, но като цяло работата върви.
Освен като изходна точка за посещение на скалните шедьоври в Елора и Аджанта, Аурангабад е известен и като града на „Тадж Махал на Декан“. Тук се намира гробницата Биби-Ка-Макбара, която според преданията също е паметник на любимата жена на шаха (друг шах, де, онзи с Тадж Махал не е имал няколко любими жени). Като конструкция, разположение, оформление на околните пространства Биби-Ка-Макбара много напомня Тадж Махал, но е по-малка и не толкова бляскава – освен мрамор са използвани варовик и гипсови орнаменти. Въпреки това се оказва едно прекрасно място за изпращане на Деня на Свети Валентин. Вино нямаме, само уиски, така че не можем да отбележим Трифон Зарезан подобаващо, но поне можем да си помечтаем как ще компенсираме това, когато се приберем.

Арамбол, февруари 2012 г.

Още със слизането от автобуса Арамбол ни кара да се усмихнем – вместо привичната тълпа по улиците на индийските градове ни посреща пъстро множество от чудаци, сякаш специално надошли тук, за да напривят живота по-шарен. По пътя се разминаваме с хора, облечени като за карнавал – разноцветни торбести панталони, шантави блузи, бръснати наполовина глави, коси на плитки, раста, гребени, голи рамене и кореми, почти невидими поли, татуировки... Не можеш веднага да разбереш кой е мъж, кой – жена... Обеци, гривни, гердани, всякакви дрънкулки с всякакви размери, от всякакви материали... Навсякъде пърпорят скутерчета, на които се возят млади гаджета, побелели хипита, майки с бебета... По сергиите от двете страни на пътя се продава цялата тази карнавална потреба – и това придава на селището още по-измислен вид. Цари атмосфера на непринуденост, освободеност, разкрепостеност. И в същото време липсва натрапчива сексуалност. Сякаш всеки е решил да бъде себе си и да не му пука как изглежда в очите на околните. На плажа кой медитира, кой се разхожда, кой прави йогистки упражнения... Майки кърмят, млади бащи разнасят хлапета, строят замъци от пясък или возят наследника в самар на гърба си, докато профучават на мотопед през тълпата. Руси бебета се търкалят в прахоляка пред магазинчетата, по-тъмнокожи дечица хващат занаята на търговията отрано. Млади славянки със занесен поглед докосват ритуално гърба на преминаващата крава, а след това – челото си. Младежи се разхождат с вид, който сякаш казва: „Хайде, момичета, обърнете внимание – направих си раста и татуировка, купих си плетена шапка и панталони „Али баба“, дори вече не съм червен като рак, а имам хубав тен – какво чакате?“. Ако приседнеш за момент на плажа – а това не е плаж, а плажище, цяло летище за рояк Джъмбо джетове – веднага те накацват продавачи на шалове и дрънкулки, чистачи на уши, разносвачи на сладолед и печена царевица. Отвсякъде те бомбардират предложения за тибетски масаж, курсове по аюрведическо хранене или тантра йога, уроци по танци, полет с парапланер или усвояване на кайтинг. Има за всекиго по нещо. В пъстрата тълпа трудно можеш да различиш кой какъв е, откъде е дошъл и какво го води насам.
Ние също си уплътняваме добре времето – започваме със сутрешна обиколка по сергиите и докато не разплачем поне двама продавачи заради цената, която сме спазарили с тях за глупостите, дето ги купуваме, не се успокояваме. След това правим старателна ревизия  на кръчмите – да закусим, после да обядваме, после да вечеряме, междувременно да попием я чай, я бира. И добросъвестно си изпълняваме задължението да се разхождаме по плажа. За лежане нямаме нерви, но два часа ходене в едната посока ти дават достатъчно материал за наблюдения.
Вечерният ритуал по изпращане на слънцето събира цялото това пъстро множество на плажа.  Започва импровизиран купон, който е хем място за себереализация – да покажеш какво можеш – хем и място на своебразно търсене на работа. Немалко от хората тук могат да си позволят да останат по-дълго време благодарение на умението да продават способностите си – кой свири, кой жонглира, кой дава уроци по танци или йога, кой продава ръчно изработени бижута.
Вечерта купонът продължава и по улиците, и в заведенията. В едно от ресторантчетата тече жива музика в изпълнение на любители от гостите. Най-напред в продължение на час слушаме почти професионалните изпълнения на англоезична двойка, коята успява да накара публиката да припява и пляска с ръце заедно с тях. След това на сцената излиза млад строен японец с дрехи и прическа на самурай, който се представя като „Samurai Djodjo from Tokyo, Japan“, прави с китарата едно-две движения от арсенала на бойните изкуства и ни обяснява, че сега ще изпее „ХотеР КаРифорния“ и нещо от репертоара на „ЕрикУ КРептън“. Гласът му е приятен, и макар и да се усеща силен японски акцент не само в произношението на звуковете, но и в самото накъсване на фразата, песните звучат съвсем на място в топлата вечер. По едно време някой се опитва да настрои микрофона на китарата по-добре, което предизвиква гнева на певеца – той изведнъж почервенява, тропва с крак заплашително и изкрещява на два пъти „Не пипай!“. Реакцията му е толкова непремерена и неочаквана, че всички се стъписват, но след минута той отново пее, а публиката пак е в настроение.

Панаджи, февруари 2012 г.

От Хубли до Панаджи са около 200 километра, но пътят си трае един ден. Вече сме го минавали миналата година и ни се струва, че спомените нещо ни подвеждат – не може да е толкова дълго. Но нямаме друг избор, освен да проверим отново на собствен гръб дали е така. Отначало започва обнадеждаващо – веднага след излизането от града се включваме в магистрала, но малко по-късно свърваме по тясно шосе, което преминава в откровено черен път. Или по-точно червен, защото пръстта, от която е направена настилката му, е повече червена, отколкото кафява. Оттук нататък следват безкрайни километри по сушавите земи на северната част на Карнатака. Сменя се не само пейзажа – и хората, които населяват тези места вече не са дребните черни наследници на дравидите, а по-високи и слаби мъже и жени, изсушени от вятъра и слънцето. Пъстроцветните гопури на Южна Индия издребняват и се разреждат, все по-често се срещат джамии с различна големина, а на един хълм се белее и джайнистки храм. Малко преди границата с Гоа влизаме в резерват. Гората много прилича на нашенските дъбови гори по Странджанско – също така суха, с не много високи и дебели дървета, с малко трева и храсти между тях. Щом изкачваме височината обаче и минаваме на склона към морето, растителността изведнъж се сменя с тропическа – буйна, наситено зелена, оплетена в лиани, затаила тайнствен полумрак. Влагата и топлината откъм океана си казват думата. Хубавото е, че целият район е защитена територия и освен шосето, което преминава през нея, няма следи от човешка дейност. Съответно няма камари боклуци, навалица и скитащи крави.
Пътят надолу е стръмен, с много завои. Младото семейство на задната седалка откровено се измъчва – годиначето хленчи в ръцете на баща си, докато майката тихо и кротко повръща през прозореца. Може би и други пътници не се чувстват добре, защото дъвченето на паан и плюенето на червени струи на пътя се засилва. Мисля си, че Индия ще се присъедини към цивилизования свят едва когато се раздели с навика да плюе наляво и надясно. Добре, че не съм местен диктатор, защото сигурно бих издавала смъртни присъди за храчене и плюене по улиците. Което пък би решило проблема с пренаселеността на местно ниво. Но това са си само мои умопостроения.
Докато си мисля разни такива мисли, се влачим покрай колоната от тежки камиони, които превозват червеникава пръст – явно материал за преработване в металургичното предприятие наблизо. Цялата околност е покрита с дебел слой червеникав прах – къщи, хора, дървета, коли... Само току-що цъфналите цветови на няколко дървета греят с нереална свежести чистота сред прашната околност – като детски очи на мускурлива муцунка. Как живеят хора в този прахоляк, какви болести мъкнат – не ми се мисли.
Гоа е един от последните индийски щати, получил независимост – престава да бъде португалска колония едва през 1961 г.  Следите от португалското присъствие са навсякъде – и в белите колониални църкви, и в архитектурата на Панаджи, и в надписите по улиците и имената на градовете и местата наоколо. Вашку да Гама акостира на този бряг като адмирал на армада – а по това време е едва 26-годишен. В онези времена не са имали възможност да порастват бавно и да отлагат зрелостта за едно неясно бъдеще. Младият адмирал е оценил стратегическото място на залива и вливащата се в морето река и възможността тук да се развие удобно и сигурно пристанище. От португалците остава градът Панаджи и фортът на отсрещния бряг, а един от градовете по крайбрежието се казва Васко да Гама, макар че местните, в стремежа си за икономично използване на езика, го наричат свойски „Васко“.
Като цяло щатът се отличава с повече чистота, по-близки до европейските порядки и е известен с прекрасните си плажове, на които прекарват много време хора от цял свят – някои идват за кратка почивка, други избягват зимата по родните си места, а трети просто са се заселили тук и са предпочели този бряг пред всяко друго място на света. Навсякъде се виждат европейци (някои може и да са американци), облеклото е много по-свободно, отколкото във вътрешността на страната, макар че прекалено буквалното разбиране на освободеността от някои европейки води до хипнотизиране на местната младеж от някое голо рамо, дълбоко деколте и изрязани панталонки. Впрочем, хипнозата си има собствена история тук – в центъра на Панаджи има драматичен паметник, изобразяващ хипнотизатор, довел млада жена до състояние на транс – скулпторът е отразил успешно проведения в средата на 19 век на този бряг сеанс на хипноза. Всяко място с традициите си.
При цялата си курортност Панаджи измира около 9 часа вечерта – магазините и заведенията затварят, да намериш интернет се оказва равносилно на откриване на златна мина. Само многобройните магазини за алкохол остават отворени до последно. Хората си знаят нуждите.

Хубли, февруари 2012 г.

Още един ден, прекаран на път. Северната част на Карнатака  е доста по-бедна, по-изгоряла от слънцето и по-натоварена от трафик на тежки машини. Начесто се виждат открити рудници, ТЕЦ-ове, металургични предприятия и всечко това се обслужва от големи камиони, които пълнят пътищата с прах и нервност.
Неделя е, очакванията ни са за по-спокойно пътуване, но не само ние имаме планове за почивния ден. В Хоспет автобусът ни се оказва блокиран на автогарата в продължение на повече от час – градът е превзет от многохилядна мюсюлманска демонстрация. В шествието участват само мъже и момчета – кой пеша, кой на мотоциклет (или по-точно по 3-4-има на един мотоциклет), кой на трактор, теглещ платформа с огромен макет на джамия. Никой наоколо не говори английски, така че не успяваме да разберем какви са исканията на демонстрантите и има ли въобще искания или това си е религиозно шествие по случай някой празник. При всички положения тълпата си е тълпа – през цялото време се усеща скритото напрежение и готовност да пламнат безредици, ако някой хвърли искра. Полицията е навсякъде, въоръжена с дълги и дебели бамбукови пръти, но очевидно и тя внимава да не предизвика безредици с поведението си. По едно време се отваря пролука в шествието и всички автобуси, блокирани до този момент на автогарата, побързват да се измъкнат.
Само 20-ина километра по-нататък отново се натъкваме на тълпа. Този път обаче поводът е по-ясен – предстои мач по крикет и младо и старо се е събрало за да си купи билети и да се окаже своевременно на мястото на събитието. Опашката се е извила непосредствено до шосето, по което се носят коли, автобуси и тежки камиони – само крачка извън линията може да коства живота на заблеялия се запалянко. Полицията взема енергични мерки това да не се случи – няколко здравеняци в униформа откровено налагат с бамбуковите си палки всеки, изкривил линията на опашката. Гледката си е направо абсурдна – гъсто наблъскани мъже, очертали с телата си права разграничителна линия между тълпата и шосето. Мисля си, че подобно нещо може да се види само в Индия.
Въпреки всички изненади на неделния ден, все пак стигаме до Хубли – града, който сме си набелязали като последен пункт, преди да се отдадем на почивката в Гоа. Спомените ни от предишното идване са бегли, но приятни. Този път имаме повече време за разгреждане и градът не ни разочарова – има цели две централни улици с чисти и просторни тротоари и няколко зелени градинки, които макар и малки на площ, внасят въздух и простор в иначе по индийски сгъстения град. Дори са намерили място за паметници на местни герои и са издигнали нещо различно от обичайните фигури сякаш направени от папие-маше. Освен забележителната колониална сграда на градската комунална служба, откриваме и впечатляваща часовникова кула на входа на хиндуисткия храм в центъра. Градът е много жив и приветлив, има и заведения с местна кухня, но с европейски стандарти за хигиена, хотелът също изненадва със свежест и чистота. Разбира се, това се отнася за няколко улици в центъра, иначе в страничните пресечки си е по индийски занемарен. Магазините също имат претенция за по-съвременен подход – не са просто малки дюкянчета с камари стока. Докато обикаляме из града, си говорим, че колкото и да е хубав, си остава генералният проблем на отношенията с Индия – тя е като сън, от който не можеш да изнесеш нищо материално, нищо, което да ти свърши работа в реалния живот – само емоция, спомени и размисли.

Белари, февруари 2012 г.

Избираме Белари като посока твърде случайно – насочили сме се към Гоа и това е една от възможните междинни спирки. Известно време живеем в заблуда, че отиваме на съвсем друго място с подобно име – ставаме жертва на съчетанието от слабите ни познания по индийска география, недостатъчно подробната карта, с която разполагаме и прекалено отзивчивите служители на автогарата, които в желанието си да ни помогнат ни дават отговори по-скоро задоволителни за нас (по тяхна преценка), отколкото отговарящи на действителността. Добре, че сме скитници, а не туристи и не се опитваме да изпълняваме програма, а просто да попадаме на интересни места. От гледна точка на туриста Белари е безполезен обект – няма световноизвестни забележителности, не е разпознаваемо място, с посещението на което да се похвалиш и дори не можеш да си направиш снимка, с която да впечатлиш потомците. Но от гледна точка на скитника се оказва истинско попадение – място, което може да се нарече с пълно основание „тъмна Индия“.
Самото пътуване трае почти цял ден, но не успяваме да се отегчим. Карнатака е твърде голям щат, за да ни дотегне с еднообразие. Отначало се промъкваме през силно индустриализирани зони – районът на Бангалор е промишлен и технологичен център и всичките тези предприятия се блъскат с лакти в стремежа си да се разположат във възможно най-голяма близост до пътя. Движението е претоварено, всеки се промушва и в най-малката пролука, за спазването на правила в общоприетия смисъл не може и става дума. Излизането от града става по магистрала, но това не пречи да е изключително бавно. Най-после се оказваме на достатъчно разстояние от Бангалор, за да можем да видим и друг бит – разхвърляни из нивите къщички, оризови полета, кокосови горички... Веднага си личи къде водата е в изобилие, а къде е кът – избуяла царевица се редува със слънчогледи, налели пити колкото капачка на бирена бутилка, зелени градини се сменят от полупустинни полета... Къщичките в селата са бедни, кирпичени, с покриви от палмови листа – по-скоро землянки, отколкото истински къщи – но повечето са измазани и боядисани, дворовете са преметени и няма камари боклуци покрай пътя. За сметка на това пък, влезеш ли дори в малко градче, достатъчно е да има пазар, за да ти се напълни окото с търкалящи се навсякъде отпадъци от всякакъв характер – и най-вече гниещи остатъци от храни и изхвърлени опаковки. Индия е под гнета на полиетиленовите пликчета и лъскавите опаковки: където и да погледнеш, те се веят, носят, търкалят, трупат и придават на всяко място вид на поделение на глобалното сметище.
Колкото повече пътуваме на север, толкова повече пейзажът придобива червеникави оттенъци. Зеленината намалява, появяват се територии, които човек би причислил по-скоро към пустинята, отколкото към земеделските площи. Равнината отстъпва място на хълмове, които изненадват с неочаквания си профил – стръмнините им са подчертани, огромни камъни лежат по склоновете, сякаш нахвърляни от разиграли се гиганти. Тъй като през зимата температурите не падат под нулата, водата по склоновете не замръзва, съответно камъните не ерозират толкова лесно и си стоят по местата векове наред, вместо по европейски да се самонатрошат и да се превърнат в сипеи. Попадаме и на съвършено извънземни пейзажи – насред червеникавата пръст на нивите се търкалят камъни с размер на еднофамилна къща (ама на някоя с по-многолюдна челяд). В далечината току изплува някой металургичен комбинат – не много голям, колкото да задоволи нуждите на околните села и паланки, но за сметка на това се вижда, че работи, та пушек се вдига. Буквално.
Най-после се изсипваме в Белари. Докато обикаляме в търсене на хотел, ни се налага да си повтаряме мантрата за разликата между пътешественика и туриста. Градът е толкова дълбока провинция, че дори няма нещо, което да напомня за европейските стандарти за хотел. В края на краищата намираме стая в един хан, който ни предлага четири стени, врата, която се заключва и помещение с течаща вода, условно наречено баня. Но в този час на деня и на това сме доволни: има къде да оставим раниците и да потърсим нещо за хапване.
Да, но градът не е предвидил да посреща такива като нас. Обикаляме цял час по основните улици и установяваме, че от и двете страни магазините се редуват със завидна последователност: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак: за дрехи, за обувки, за чанти, за бижута. И пак, и пак – до безкрай. И нищо за хапване. Градът изглежда много беден, занемарен, зле осветен, но пълен с народ, който щъка по улиците, блъска се в тълпата и се чувства длъжен да те попита как си, откъде си и да те увери, че най-хубавите хора, които посещават този град, са от „Бенгария“. Хората са твърде бедно облечени, доста от тях не са и особено чисти, но магазините не се оплакват от липса на клиенти – особено многолюдно е в магазините за бижута, където цели фамилии, барабар с лелите, братовчедите, бабите и току-що проходилите дечица се разполагат на дюшеците на пода, оглеждат предлаганата стока и оживено обсъждат предимствата и недостатъците на този или онзи накит. Какво и колко купуват, не можем да разберем, но със сигурност имат вълнуващо семейно изживяване за цялата вечер.
Ние все пак сме си късметлии и попадаме на семейно дюкянче, което ни нахранва с най-вкусния лют паниран карфиол на света. Докато се наслаждаваме на вечерята, сервирана върху една табуретка пред дюкянчето, по улицата пред нас преминава тържествено шествие с музика – започват тържествата по случай поредната сватба и процесията се отправя към дома на булката. Малко по-късно се натъкваме на теглене на храмовата колесница – хиндуиски ритуал на служене на боговете, при който мъжете и момчетата теглят с въжета тежка дървена колесница, на която брамините извършват свещенодействия. Тълпата не е особено многолюдна, защото Белари е предимно мюсюлмански град, но пък старанието и отдадеността на действието са очевидни. Чели сме за този ритуал, при който особено екзалтирани поклонници се хвърлят под колелата на колесницата, за да загинат и да попаднат направо при боговете, но за щастие този път няма чак такива изстъпления. Цялото шествие преминава без особен драматизъм, дори в известна степен делово, но за нас си е вълнуващо преживяване. Особено пък като се има предвид, че не е планирано.
На другия ден без да искаме попадаме и на ритуал на мюсюлманската общност в града. Докато правим сутрешна обиколка на улиците, се натъкваме на малка тълпа, която почти ни дърпа за ръцете, за да се присъединим към раздаването на храна за бедните пред джамията. Наистина, на улицата са наредени дълги маси, на които се хранят няколко десетки души, а също толкова тичат наоколо и се грижат всеки да получи ориз и съответните сосове. Едва успяваме да отклоним настойчивите покани да седнем да закусим с нуждаещите се, дори сме леко притеснени да не предизвикаме домакините с отказа си, но всичко приключва с мир и взаимни усмивки.
Последният ни опит да се направим на туристи и да се качим на форта над града се осуетява още в зародиш – оказва се, че това е военен обект и достъпът до него е заБранен. Така се разделяме с Белари – едно място, на което нямахме намерение да ходим, но което ни предложи незабравими изживявания. Скитничеството не е чак толкова лошо нещо.

Тиручирапалли, Тируванамалай, Бангалор, февруари 2012 г.

Мисля си, че второто посещение на комплекса Шри Рангам в Тиручирапалли би трябвало да е по-малко вълнуващо от миналогодишната първа среща с величествените храмове на Юга – и в известен смисъл се оказвам права. Наистина липсва елементът на смайването, което предизвиква видът на извисяващата се над струпаните като сирачета в основата й дюкянчета 77-метрова гопурама на входа на храмовия комплекс. За сметка на това ярките фигури, покрили кулата в цялата й височина, ти изглеждат като стари познати, застинали в невероятни пози от изненада при неочакваната среща. Опитът от предишните посещения си казва думата – и в Тиручирапалли, и в Тируванамалай се чувстваме почти експерти по устройството на храмовете –  свойски шляпаме с боси крака през различните дворове, кимаме за приветствие на фигурите на бика Нанди – олицетворение на Шива в най-голямата му мощ, разпознаваме различните герои в каменните барелефи, наблюдаваме едва ли не като собственици поведението на храмовите слонове: как сръчно вземат с хобота си подадената от поклонник паричка и как небрежно го потупват за благодарност по главата. Влизаме в най-вътрешната част на храмовете – там, където това е допустимо за не-хиндуисти и дори се сдобиваме с бяла черта за благословия на челото. Животът в храмовете продължава да си тече такъв, какъвто го видяхме миналата година и какъвто е бил в продължение на хилядолетия: песнопения, възлияния, поклони, благословии... Почти на всеки ъгъл седи проповедник с оранжеви дрехи и сплъстена коса и брада, който срещу скромна сума поучава, наставлява или благославя поклонниците. Този път сме случили по-спокоен период, тълпите са много по-малко, напрежението и нервността на служителите в храмовете – също, така че имаме възможност спокойно и бавно да се разходим и в двата комплекса – впечатляващия с размерите си в Тиручирапалли и по-скромния, но много хармоничен в Тируванамалай - и да почувстваме възхишение от събраната и материализирана човешка енергия, способна да сътвори нещо толкова грандиозно и в същото време толкова мило в своята наивност.
Изборът на тези два храма за начало на обиколката ни из Индия се оказва много добър. От една страна, изведнъж се потапяме дълбоко в атмосферата на приказност, мистичност, дълбока вяра и примитивни религиозни практики, така характерна за Индия. От друга страна това, че мястото не ни е съвсем непознато, ни дава спокойствието и сигурността, които ни приземяват. Два дни в поклонническата гмеж са ни достатъчни за отскок и се отправяме на път.
Тамил Наду е щатът, в който мъжете носят поли около кръста и пешкири на врата, а жените  украсяват косите си с гирлянди от живи цветя или бръснат главите си. Това е земята, която ни омагьосва с невероятната си способност да живее през 21-ви век така, както си е живяла в 16-ти. Кирпичени колиби с покриви от палмови листа се редуват с оризища, сред които превиват гръб жени в бедни дрехи и полуголи мъже. Югът изобилства на слънце, но там, където водата е недостатъчна, реколтата направо не си заслужава труда, който се хвърля за отглеждането й. Може би и затова хората толкова силно се уповават на външна помощ и закрила – рисуват с оризово брашно мандали пред вратите на домовете и оборите, боядисват в различни цветове рогата на добитъка и ги кичат с какви ли не звънчета, овесват по себе си всякакви дрънкулки – от мърляви червени конци на китките, през евтини бижута по ушите, врата и пръстите на ръцете и краката до тежки висулки по носовете и задължителното белязване на челата. Освен, че е прочут с грандиозните образци на дравидската храмова архитектура, из цялата територия на щата се издигат малки, но по панаирджийски ярко украсени храмове с пъстроцветни гипсови фигури, изобразяващи различни герои от необозримия индуистки пантеон. Навсякъде се носят благовония от прикадяванията на светилища, домове и магазини. По телевизията върви специален канал, по който 24 часа се излъчват възлияния – едни почернели от времето статуи се мажат с масло, поливат се с мляко, опушват се с благовония и се кичат с цветя. Явно има достатъчно много хора, на които това носи успокоение и сигурност – ритуалите осигуряват стабилността и хармонията на света. Сред тълпите по улиците нерядко можеш да срещнеш скитащ проповедник или садху – на една от автогарите виждаме един такъв, целият покрит с жълта боя на прах, с изплезен език, пронизан от стрела, как минава от автобус на автобус и събира пожертвувания. За съжаление отминаваме твърде бързо, за да го разгледаме по-добре.
Автобусът, който ни носи към Бангалор, е доста чист, доста просторен и доста експресен  - не  спира почти никъде по пътя. Успяваме да разгледаме твърде малко неща по пътя, но специално в чест на дядото отбелязваме няколко ниви с памук – висок е почти 2 м и точно в момента тече беритбата му – на ръка, разбира се. По-късно ще видим и други ниви с памукови насаждения – доста по-дребни, докъм коляното, редички и хилави. Не успяваме да направим читава снимка, защото трябва да снимаме по-скоро с микроскоп, отколкото с фотоапарат. Не ни става ясно коя по ред е тази реколта, но не изглежда особено изобилна, кутийките са дребни, нарядко и гледката е доста по-различна от памуковите ниви по чирпанските простори.
В Бангалор се оказваме в ранния следобед. Опасенията ни са, че в този огромен и пренаселен град ще имаме преживяване, подобно на миналогодишното в Мумбай – много ходене,  дълго търсене на стая и цял ден, прекаран в борба с алчността и нахалството на местните собственици на хотели. Двата града са съизмерими като население, а и тук е Силиконовата долина на Индия и има много придошли външни хора, които търсят препитание и жилище в 20-милионния град. Само влизането ни до центъра на града трае час и половина, а на следващия ден ни отнема два часа да се измъкнем от мегаполиса.
Обаче явно безбройните богове, управляващи живота тук, са на наша страна и още в първите минути на престоя си в града си намираме много симпатична стая в самия център. Оползотворяваме времето до стъмване в разходка из централните улици и разглеждане на някои от основните забележителности – величествените сгради на правителството на щата Карнатака в центъра, някои от факултетите на Университета на Бангалор и Cubbon park. Най-голямо оживление цари в парка – освен, че млади хора играят различни игри, се виждат и по-възрастни, които на големи групи разпалено обсъждат някакви вълнуващи теми, а по едно време попадаме и на сборището на местната хомо-дружинка. Но каквито и да са темите, събрали хората в парка, всички се държат благопристойно, не повишават тон и не се отнасят агресивно към случайни минувачи.
На улиците е малко по-нервно – движението е свръхнатоварено и добре, че местната управа е взела принципното решение да направи голям брой улици еднопосочни, та все пак колите, рикшите, автобусите, мотоциклетите, велосипедите, каруците че и пешеходците успяват да се промъкнат през тапите в града.
Бангалор се оказва много по-дружелюбен, отколкото очакваме. Макар и да знаем, че е известен като най-зеления и чист град в Индия, все пак сме изненадани от наличието на  нехарактерната за Индия зеленина по улиците и в парковете. Има тротоари или поне идея за тях – и немалко от тези съоръжения са свободни от паркирани превозни средства или разпънати сергии, така че дори може да се минава по тях. А на една пешеходна пътека наблюдаваме как шофьор на автомобил спира да пропусне пешеходци – това очевидно ги изненадва, но все пак се възползват от случая. Градът е много оживен, динамичен, пълен с млади хора и поне в централната част – с яркоосветени магазини и заведения. Разбира се, всичко си е индийско – и облеклото по улиците, и стоките в магазините, и начина на хранене в заведенията, но е относително по-чисто, поне съотнесено с камарите боклуци в религиозните центрове и се усеща енергията на съвременния свят, за разлика от безвремието, в което е потопен Югът. Динамиката на развитие на града е смайваща – в протежение на десетки километри се изгражда надземно метро, което буквално виси във въздуха, опирайки се само на безконечни редици огромни колони, извисяващи се над модерните огромни нови сгради на богатите индийци и сгушените до тях коптори на гетата. Градът сякаш има стотици лица – всичко е разбъркано в една безкрайно редуваща се мозайка от бедност и богатство, разкош и мизерия, бъдеще и минало. Въпреки това, усещането, което оставя, е за живот, надежда, развитие и бъдеще.