Балестас - малкият Галапагос, март 2013 г.

Честно казано, по отношение съществуването на островите Балестас сме пълни невежи до момента на заравянето ни в нета за изчопляне на информация какво има за гледане в Перу. И понеже в Перу има сума ти нещо за гледане, тези неизвестни за нас острови си остават дълго време извън фокуса на вниманието ни. Според първоначално добитите сведения са прекалено малки, прекалено достъпни и прекалено експлоатирани от туризма, за да представляват интерес за нас.
Да, обаче пътят ни от Лима за Наска минава покрай тях и просто е грехота да не проверим какъв е случаят. Снабдяваме се с надлежния билет за Писко, който според пътеводителя е отправната точка за островите, и се понасяме по Панамериканската магистрала на юг от Лима. Автобусът е на Flores, една от по-евтините транспортни фирми, но пък много се стараят да ни забавляват – въртят филм след филм през целия път. Има някаква загадка в този номер с филмите – пропътували сме с автобуси из Южна Америка вече над 10 000 км, като при всеки маршрут с протяжност над 3 часа са ни пускали филми – и нито веднъж досега не са се повторили. Автобусните компании са различни, качеството на излъчването е различно, подборът – също, но няма случай да сме гледали втори път един и същи филм. Обикновено изборът на стюарда се свежда до екшън със супер герой (Брус Уилис/ Стивън Сегал/ Жан-Клод Ван Дам), който справедливо и хуманно пребива лошите сред много взривове, трясък на оръжие, писък на спирачки и разрушени сергии на невинни улични търговци. Тъй като звукът е поставен на max и не подлежи на регулиране, хората, по-чувствителни на шум, на слизане от автобуса вероятно получават набор успокоителни и усмирителна риза с цел превенция усмъртяването на стюарда. При някои селекции на филми направо ми иде да издиря телефон на местната Агенция за закрила на детето – от екрана пред ококорените очички на малките пътници се леят не само тонове кръв, но и всякакви други телесни течности от целия спектър на човешката физиология. Но това не притеснява никого – нито служителите на компанията, нито родителите на децата. Е, понякога милостиво ни се поднася романтична комедия или лирична история, но ако няма достатъчно гърмежи, явно не е толкова интересно.
Ние все пак успяваме да запазим известна доза здрав разум и да не се отдадем изцяло на насладата от излъчвания филм, а настойчиво да питаме стюарда за правилното място за слизане, за да се озовем в Писко. На четвъртото напомняне, че пътуваме за Писко, той отново енергично кимва и ни уведомява, че след 20 минути ще пристигнем. Малко по-късно автобусът спира, стюардът се провиква: „Крусе, Крусе!“, някакви хора слизат, други се качват, а ние заставаме нащрек да чакаме Писко. Десет минути по-късно и 10 км по-нататък стюардът изумено ни поглежда и ни уведомява, че предишната спирка е била мястото, на което е трябвало да слезем. Ама хайде, няма да ни придиря, ще ни свалят тук. Наоколо е пустинята Паракас, ама какво толкова. Тук се намесва един амбулантен търговец, който преди малко се е качил да продава пуканки на пътниците – той пък ни уверява, че знае откъде можем да се качим на автобус в обратната посока. Не ни остава друго, освен да му се доверим. Слизаме на някакво разширение на Панамериканата – от едната страна са се скупчили барачки с фъстъци и газирани напитки, от другата – входът на някакво предприятие. Нашият търговец ни инструктира да застанем до групата работници, които стоят покрай магистралата – като дойде автобусът, той ще ни каже – и отива да си говори с продавачите в барачките. По едно време от портите на предприятието излиза автобус, очевидно работнически превоз, към който се втурват всички чакащи. Ние отчаяно махаме към нашия самозван гид за потвърждение, че това е обещаният автобус, но той въобще не ни отразява. Спешно вземаме решение да се доверим на инстинкта си и се хвърляме в автобуса. Оказва се, че наистина вози работници до Писко и няма проблем да се върнем с него до пропуснатия град. Дори пари не ни искат.
За трети път този ден се доверяваме на нечии съвети и за трети път грешим – този път автобусът спира пак на същото „Крусе, Крусе!“ и на въпроса ни „Писко?“ един младеж отговаря с енергично кимане. Слизаме, за да не пропуснем отново спирката. Оказва се, че това е околовръстното шосе, а самият град е на 6 км по-нататък към морето. Автобусът с работниците вече е отбръмчал нататък и отново сме наникъде. Заинатяваме се и решаваме, че за този ден толкова помощ ни стига, оттук нататък ще разчитаме на себе си. Мятаме раниците на гърба и – леви, десни – ето ни в Писко. Вече се свечерява, така че бързичко се настаняваме в един хостел и проверяваме как стои въпросът с ходенето до островите. Оказва се, че тръгването на корабчетата и лодките не е от Писко, както ни уверява пътеводителят, а от Паракас, на 20-ина км по-далеч по брега. Агенциите предлагат комплексен превоз – бусче и лодка, но решаваме да оставим казуса за следващата сутрин.
Подреждаме се на следващата сутрин в 7 на площада и започваме пазарлъка. По едно време си стискаме ръцете с енергичен шофьор, който обслужва с автобуса си една от агенциите и договорката ни автоматично влиза в сила за представителката на агенцията, която придружава автобуса. Доставят ни надлежно на пристанището в Паракас, където жената от агенцията ни разпределя на някакви групи по неясни за нас критерии и ни връчва на гидовете, които ще ни придружават по време на пътуването. Нашият Густаво демонстрира добра информираност и забележителен ентусиазъм за човек, който всеки ден прави едно и също.
Лодките за туристите са нови, големи и снабдени с мощни двигатели и спасителни жилетки. Нашата тръгва пълна горе-долу наполовина – вместо 28 сме 18 души. Впоследствие това се оказва голямо предимство при мятането от единия борд към другия, за да не изпуснем някоя сцена от живота на обитателите на островите.

А те сякаш само нас чакат – още на изхода от пристанищния залив ни пресрещат няколко делфина: две майки с малките си и двама самотни мъжкари – дали са татковци, не си признаха. Започва се едно кръжене на делфините около лодката и на лодката около делфините – като танц. Майките и бебетата плуват в изумителен синхрон – сякаш малките са пришити към хълбока на майка си и правят същите гмуркания и изплувания като нея, без секунда забавяне или изпреварване. Гледката е толкова красива и затрогваща, че десетината минути взаимно обикаляне ни се виждат само миг, вдишване и издишване, след което поемаме нататък.

Националният парк Паракас е създаден през 1975 г. за запазване на екосистемата и културното наследство на региона. Площта му е 335 хиляди хектара на сушата и още 200 хиляди хектара във водите на Тихия океан. На територията му досега са открити над 100 различни паметници от различни епохи и цивилизации, а описаните животни, които го обитават, надхвърлят 200 различни вида. Тайната на това изумително разнообразие на живот тук е в основния климатообразуващ фактор за западното крайбрежие на Южна Америка – студеното Перуанско течение, изключително богато на планктон, с който се хранят рибите, мекотелите и ракообразните. От своя страна те пък са отлична възможност за храна за по-големите риби, птиците, делфините, китовете, тюлените и морските лъвове. Затова колониите от тези животни на островите са многобройни. И твърде шумни.
Още преди да чуем шума от обитателите на острова, усещаме миризмата – все едно влизаш в с години непочистван кокошарник. Милионите години обитаване на островите от птичата гмеж е оставило явни следи – тонове, десетки тонове гуано, птичи тор. Когато откриват ползата от него за плодородието на почвата , целият свят полудява да купува „чилска селитра“, в конкретния случай не е чилска, а перуанска. Добивът на гуано придобива чудовищни размери. Първите, решили да копаят на островите, откриват слой гуано, дебел между 20 и 70 м. Сега скалите са почти голи, само оцветени от птичите екскременти, но и добивът вече е прекратен.

Изоставена платформа за товарене на гуано

Густаво има опитно око и бърза реакция, така че успява да забележи интересните моменти от живота на островните обитатели и да насочи вниманието ни към тях: новоизлюпените чавчета на морски птици от неизвестен за нас вид, които приличат на малки топчици памук; корморан, кацнал нависоко и останал с разперени криле, за да ги суши на слънцето; рибарче в полет, което изскача от водата с рибка в човката...

Разбира се, най-много внимание измежду птиците предизвикват Хумболтовите пингвини – самите те дребнички, с ръст около 70 см, но много напети и забавни в елегантните си фракове под силното слънце. Тези дребосъци без проблем се гмуркат на 60 м под водата в преследване на рибата, но могат да достигнат и до 150 м дълбочина.

Колонията пингвини само подчертава странността на мястото – намираме се на около 20 градуса от екватора, а арктическите обитатели се чувстват тук у дома си. Вярно, че водата е малко топла за тях – достига до 18 градуса през лятото – но пък е богата на планктон и риба. Днешните дребнички Хумболтови пингвини обаче не са единствените представители на пингвинския род по тези земи: в Националния парк Паракас са открити останки от гигантски, около метър и половина висок пингвин на възраст 36 милиона години. Учените установили, че той е бил сиво-кафяв на цвят и му дали името Inkayacu paracasensis.
От едрите обитатели на острова днес са останали тюлените и морските лъвове. Колониите им са многочислени и шумни – на всеки от трите острова има поне по един „плаж“, окупиран от тромавите им на вид тела. Ние сме късметлии да попаднем тук през март – когато след 11-месечна бременност женските са родили и малките вече са достатъчно поотрасли, за да щъкат сред масивните възрастни. Новото поколение е толкова многобройно, топчесто и активно, че аналогията със състезаващи се за шанс сперматозоиди се натрапва от само себе си. Малките не стоят само около родителите си – събират се на големи групи, наглеждани от няколко възрастни, които току ги подкарват в една или друга посока, но като цяло трудно постигат успех: стройните редици бързо се разпадат и отново настава енергичен хаос. Детска градина, както и да го погледнеш.

Морските лъвове лежат малко по-обособено от тюлените. На слънцето ясно се виждат гривите на мъжките, дали повод за името на вида. При лъвовете доста по-ясно си личи разликата между мъжките и женските – мъжките са в пъти по-тежки и понякога се случва при съвъкупление да счупят гръбнака на женската или да я задушат. Какво е еволюционното предимство на тази голяма разлика между половете, така и не разбираме, но поне ясно можем да разграничим майките от татковците по външен вид.

Макар и да изглеждат тромави на сушата, и тюлените, и морските лъвове са много подвижни и енергични. Да се покатерят нагоре по стръмните скали не им е никакъв проблем – само и само да си намерят по-удобно местенце на припек. Животът им сигурно не е лек, защото някои от тях са покрити с белези и рани, а сигурно и помежду си имат сблъсъци. Странно е да наблюдаваш тези масивни животни да извиват елегантно глава към гърба – почти докато опрат тил в гръбнака си – или да се чешат мързеливо и продължително със задния плавник под брадичката.

Но най-вълнуващата гледка са майките, които учат малките да плуват. Колкото и да внимават капитаните на лодките да не безпокоят животните, все пак появата на външни хора изнервя майките-тюленки, които с тревожно тръбене приканват бебетата по-бързо да се изнасят от опасната зона. Малките им отговарят със скимтене и паническо шляпане и гмуркане в опитите си да настигнат мама. Лодките не се приближават твърде много до големите плажове, за да не предизвикат масова паника, но дори от разстояние усещането за съпреживяване с други живи същества е много силно.

Пътуването до Балестовите острови минава покрай още една забележителност на Националния парк Паракас, геоглифа „Свещника“ или „Кактуса“ - издълбан в скалите на полуостров Паракас 200-метров тризъбец. Учените твърдят, че е по-късен от намиращите се на стотина километра оттук геоглифи на Наска, макар че като цяло културата Паракас е по-ранна спрямо Наска културата – от 600 г. пр.Хр., докато Наска се вихри около 500 г. по-късно. Когато и да е направен обаче, „Свещникът“ си остава загадка – кой и защо го е дълбал и как е устоял на вековете. Предположенията, че е гигантски астрономически календар или навигационен знак, имат своите поддръжници, но все още никой не е защитил достатъчно убедително позицията си, така че останалите да му се доверят и загадката си остава.

По тези земи има достатъчно хляб за изследователи и фантазьори, а тъй като всеки от нас е по малко и едното, и другото, пустинните брегове на Перу ще продължават да ни привличат и занапред.