Пътуването на дълги
разстояния с автобус носи своите предимства. Имаме 18 часа с наслада да
се отдадем на всичките си болежки, натрупани за една седмица
скиталчество – слънчевите изгаряния, обривите от топлинната алергия,
възпалените гърла, кашлицата мускулната треска... Боледуваме кротко и с
удоволствие, защото за никъде не бързаме. Този път сме с автобус semi-cama, което
ще рече полуспален. Седалките са с нормална ширина, възглавници и
одеала не дават и на помощ във битката с местното пристрастие към
набримчените климатици идват верните спални чували. За сметка на това
пък домакините ни радват с прекрасно кафе и пресни кроасанчета. Мъките
на пътешествието.
Посред нощ спираме насред полето и в автобуса нахлува жандармерия. Бързо заемат позиции на всички ключови точки и започват систематична проверка на документите и багажа. На нас ни се пада една яка кака, която гледа строго и цъка неодобрително, но все пак минаваме само с побутване на раниците, за разлика от повечето други торби, които са буквално изтърбушени. Никой обаче не показва и следа от нервност – изглежда, че това е обичайна практика. Жандармеристите се изнасят със същата скорост, с която са влетели и продължаваме пътуването.
В Северна Аржентина доминират два цвята – яркозелено и наситено канеленочервено. Там, където хората са разкъсали плътта на джунглата, за да прокарат пътища, се разкрива червена почва, която предизвикателно контрастира с околната зеленина. Изглежда, че е лека, не се слепва и лесно се разпрашава, защото всичко, което не минава периодично през забърсване, е покрито с фин червеникав филм. Честите дъждове допринасят за доброто му залепване и всички мантинели, основи на къщи, дори стени имат същия канелен оттенък като почвата наоколо.
За сметка на това пък там, където се мие, се мие сериозно. Повечето тротоари пред магазини, ресторанти и хотели, включително и местата за качване по автобусите в автогарите, са покрити с керамични плочки, които се мият по няколко пъти на ден, и то със сапунена вода. Като гледам тържественото достойнство, с което достолепни сеньори извършват тази дейност, подозирам, че има специална професия с висок обществен престиж, за която дори намерих подходящо име – сапунейрос. Първо се лисва сапунената вода, след това се разнася старателно с големи твърди четки с дълги дръжки до всяко ъгълче, а после се забърсва с популярните и у нас преди навлизането на модерните мопове парцали на дървени дръжки. Всичко това се върши бавно, добросъвестно и по възможност в компанията на още няколко представители на тази достойна професия. При цялото ми уважение към тях обаче, на няколко пъти ги подозирам в опити да осигурят препитание на местния ортопед, тъй като резултатът от тяхната дейност е доста хлъзгав.
Изглежда все пак, че е въпрос на обществен престиж да имаш пред дома или заведението си подобна площадка, която редовно да миеш. Пътуваме часове наред през малки градчета и ферми и навсякъде, където има сравнително прилични постройки, отпред се мие и лъска. Но много от къщите са твърде бедни и неугледни, за да си позволят подобна демонстрация на стандарт. Повечето са неизмазани едноетажни тухлени постройки, някои могат да се нарекат бунгала, но една голяма част са си откровени бараки. По-голямата част от тези мизерни жилища са струпани на групички от по 3-4 насред гората, в близост до плантациите. Почти всички са повдигнати над земята на около две педи – вероятно срещу наводняване и като предпазна мярка срещу насекоми и гризачи. Крият олюпените си дъски със следи от стара боя встрани от пътя след дърветата и в утъпканата канелена пръст около тях играят сюрии дечица. По страничните пътища се търкалят безподобни трошки – някои изглеждат сякаш са сглобени набързо от подръчни парчета ламарина, шперплат и брезент, но има някаква магия, която им вдъхва живот и продължават да вършат работа и след официално обявената си кончина. Карат ги чичковци с обрулен, но непоколебим вид, също по своему привидно безсмъртни .
Аржентинците, за разлика от бразилците, са доста по-еднородни на външен вид. Откровено ни липсват смайващите туловища, които ни зашеметяват в Рио де Жанейро. Не че всички са моделски тип, но определено има повече дисциплина по отношение на плътта. Преобладават европеидните черти, а малкото разпознаваеми индианци са очевидно на дъното на обществото – дрипави, клечащи по улиците с целите си семейства или маскарадно накичени с пера – продават шарени гривнички и герданчета с привкус на подправена автентичност. Цялото им присъствие излъчва толкова безнадеждност...
На сутринта се събуждаме насред съвсем различен пейзаж – джунглата е отстъпила някъде назад и докъдето ни стига погледът, се разстила пампата. Не е толкова еднообразна, колкото сме си я представяли – храсти и дървета се редуват със степна растителност, сред която пасе прословутото аржентинско говеждо. Тук-таме се появяват блата и езера, в които се отразява синьото небе със закачливи бели облачета. В лъчите на изгряващото слънце се очертава силуетът на гаучо на кон – като се изключи романтичният ореол, просто един самотен пастир насред безкрайната шир. Какво пък, не пречи да му поръсим малко романтика, поне за вкус. Последни пасторални щрихи преди 13-милионния Буенос Айрес.
Посред нощ спираме насред полето и в автобуса нахлува жандармерия. Бързо заемат позиции на всички ключови точки и започват систематична проверка на документите и багажа. На нас ни се пада една яка кака, която гледа строго и цъка неодобрително, но все пак минаваме само с побутване на раниците, за разлика от повечето други торби, които са буквално изтърбушени. Никой обаче не показва и следа от нервност – изглежда, че това е обичайна практика. Жандармеристите се изнасят със същата скорост, с която са влетели и продължаваме пътуването.
В Северна Аржентина доминират два цвята – яркозелено и наситено канеленочервено. Там, където хората са разкъсали плътта на джунглата, за да прокарат пътища, се разкрива червена почва, която предизвикателно контрастира с околната зеленина. Изглежда, че е лека, не се слепва и лесно се разпрашава, защото всичко, което не минава периодично през забърсване, е покрито с фин червеникав филм. Честите дъждове допринасят за доброто му залепване и всички мантинели, основи на къщи, дори стени имат същия канелен оттенък като почвата наоколо.
За сметка на това пък там, където се мие, се мие сериозно. Повечето тротоари пред магазини, ресторанти и хотели, включително и местата за качване по автобусите в автогарите, са покрити с керамични плочки, които се мият по няколко пъти на ден, и то със сапунена вода. Като гледам тържественото достойнство, с което достолепни сеньори извършват тази дейност, подозирам, че има специална професия с висок обществен престиж, за която дори намерих подходящо име – сапунейрос. Първо се лисва сапунената вода, след това се разнася старателно с големи твърди четки с дълги дръжки до всяко ъгълче, а после се забърсва с популярните и у нас преди навлизането на модерните мопове парцали на дървени дръжки. Всичко това се върши бавно, добросъвестно и по възможност в компанията на още няколко представители на тази достойна професия. При цялото ми уважение към тях обаче, на няколко пъти ги подозирам в опити да осигурят препитание на местния ортопед, тъй като резултатът от тяхната дейност е доста хлъзгав.
Изглежда все пак, че е въпрос на обществен престиж да имаш пред дома или заведението си подобна площадка, която редовно да миеш. Пътуваме часове наред през малки градчета и ферми и навсякъде, където има сравнително прилични постройки, отпред се мие и лъска. Но много от къщите са твърде бедни и неугледни, за да си позволят подобна демонстрация на стандарт. Повечето са неизмазани едноетажни тухлени постройки, някои могат да се нарекат бунгала, но една голяма част са си откровени бараки. По-голямата част от тези мизерни жилища са струпани на групички от по 3-4 насред гората, в близост до плантациите. Почти всички са повдигнати над земята на около две педи – вероятно срещу наводняване и като предпазна мярка срещу насекоми и гризачи. Крият олюпените си дъски със следи от стара боя встрани от пътя след дърветата и в утъпканата канелена пръст около тях играят сюрии дечица. По страничните пътища се търкалят безподобни трошки – някои изглеждат сякаш са сглобени набързо от подръчни парчета ламарина, шперплат и брезент, но има някаква магия, която им вдъхва живот и продължават да вършат работа и след официално обявената си кончина. Карат ги чичковци с обрулен, но непоколебим вид, също по своему привидно безсмъртни .
Аржентинците, за разлика от бразилците, са доста по-еднородни на външен вид. Откровено ни липсват смайващите туловища, които ни зашеметяват в Рио де Жанейро. Не че всички са моделски тип, но определено има повече дисциплина по отношение на плътта. Преобладават европеидните черти, а малкото разпознаваеми индианци са очевидно на дъното на обществото – дрипави, клечащи по улиците с целите си семейства или маскарадно накичени с пера – продават шарени гривнички и герданчета с привкус на подправена автентичност. Цялото им присъствие излъчва толкова безнадеждност...
На сутринта се събуждаме насред съвсем различен пейзаж – джунглата е отстъпила някъде назад и докъдето ни стига погледът, се разстила пампата. Не е толкова еднообразна, колкото сме си я представяли – храсти и дървета се редуват със степна растителност, сред която пасе прословутото аржентинско говеждо. Тук-таме се появяват блата и езера, в които се отразява синьото небе със закачливи бели облачета. В лъчите на изгряващото слънце се очертава силуетът на гаучо на кон – като се изключи романтичният ореол, просто един самотен пастир насред безкрайната шир. Какво пък, не пречи да му поръсим малко романтика, поне за вкус. Последни пасторални щрихи преди 13-милионния Буенос Айрес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар