След старателно
обикаляне на гишетата на Родовиария (Автогарата на Рио), си намираме
билети в посока водопадите Игуасу на половин цена от тези, които сме
издирили през интернет. При това ще пътуваме с аржентинската компания Crucero del Norte, което
означава, че ще се озовем директно откъм аржентинската страна на
водопадите, която според предварителната информация е и по-атрактивната,
а и няма да ни се налага да си организираме прехвърлянето дотам.
Предоволни от намереното решение и следвайки инструкциите на касиерката,
на следващия ден се явяваме един час преди тръгването на автобуса на
автогарата, за се чекираме и сядаме да чакаме старта.
Родовиария се оказва огромна, добре организирана и чиста автогара, през която преминават безчислени пълчища пътници. Автобусният превоз в Бразилия е предпочитаната форма на придвижване и очевидно е в подем. Районът около автогарата е мръсен, занемарен и недружелюбен, но в самата Родовиария е светло и приветливо, доколкото може да е приветлива една автогара. Докато чакаме, на спокойствие наблюдаваме дефилето на разнообразни представители на човешкия род и установяваме, че такова нещо като типичен бразилец няма – от много светли, слаби и високи, до плътно черни, ниски и набити, през всички нюанси на шоколада и кафето с мляко и всички размери от педя човек до двуметрови гиганти. Наблюденията ни за митовете около прослувото бразилско дупе също се потвърждават – докато според слуховете то трябва да е стегнато и високо, така че да можеш да си оставиш чашата с кафе върху него без да я разлееш, реалността показва изобилие от задни части, на които можеш да сервираш скромен обяд за немноголюдна фамилия и да ти остане място за солницата и салфетките. Прави ни впечатление и съмнително високият брой хора с липсващи крайници или белези – при това не става дума за просяци, а хора, които делово са се запътили по някакви свои задачи. Изглежда, че спокойствието, на което се радвахме в по-централните части на града, е доста подвеждащо.
Автобусът, с който ни предстои да пътуваме 22 часа, е на два етажа и е предвиден да създаде максимум удобства на пътниците. Всеки разполага със седалка, която е поне с 20 см по-широка от стандартните, отпуска се максимално назад почти до хоризонтално положение и има подложка за краката, така че да се изпънеш спокойно. Още с качването ни раздават одеала и възглавници и добре че го правят – климатикът е надут до степен, че сме принудени да се увиваме като пашкули, за да се спасим от окапване на носовете ни от измръзване. Добре, че веднъж на 4-5 часа спираме за почивка, та малко да се сгреем.
Почивките се правят на специални автогари, извън населените места, където автобусите зареждат гориво, а пътниците ползват безплатно добре поддържани бани и тоалетни и могат да се нахранят в огромни ресторанти на самообслужване, които работят пак на принципа „на кило“ - има си фиксирана цена на килограм храна и си плащаш за количеството, което си натрупал в чинията, независимо дали това са пържоли или марули. В различните ресторанти цената на килограм е различна, досега сме попадали на вариации от 25 до 40 реала, т.е. от 18 до 28 лв. за килограм. На места като бонус ти дават безплатно кафе, но дали е редовна практика, не знам. При безумната скъпотия в Бразилия този вариант за изхранване се оказва един от най-евтините. Самите бразилци го ползват редовно, дори в неделя ги гледахме да си вземат храна за вкъщи, вместо да готвят.
На излизане от Рио де Жанейро ни става ясно защо градът има толкова лоша слава. Десетки километри пътуваме през безкрайно грозни, струпани криво-ляво, порутени постройки, из които щъкат човешки същества с твърде съсипан вид – млади хора, с изпопадали зъби, унищожени от наркотиците, момичета, бременни още след първия си цикъл, хищни погледи на гладна глутница, която няма какво да губи. Сигурно не всички са такива, но това са тези, които се набиват на очи, изпълзелите на улицата, за да си осигурят още един ден живот. За разлика от Индия, където мизерията е кротка и се опитва да оцелява чрез просия, тук жаждата за живот е агресивна и жестока. Започваме да се чувстваме по-сигурни и спокойни едва когато напускаме големия град и се оказваме сред зелените хълмове.
Като казвам „зелени“ и „хълмове“, имам предвид точно това – зелени, каквито въобще не съм могла да си представя и хълмове, докъдето окото ти стига. При това в някакъв странен безпорядък: при нас възвишенията малко или много са организирани около някакви водосбори – дерета, реки, езера, а тук сякаш няма никакъв смисъл в нахвърлянето им до хоризонта. При това всичко, ама съвсем всичко е покрито ниска зелена трева – няма стърчащ камък, няма разлом, няма сипей. Сякаш някой е взел огромно зелено одеало и го е смачкал на пода – каквото се е получило, това е.
Нямаме възможност много да се чудим на пейзажа, защото дъждът, от който бягаме от Рио, ни застига. И направо ни удавя. Едва сега разбирам какво значи тропически дъжд. Прозорецът на автобуса е покрит с плътна пелена от вода, дори се чудя дали пък не сме стигнали преждевременно до водопадите, че и да сме застанали под тях. Не се вижда нищо, абсолютно нищо. Как се справят чистачките пред шофьора, идея си нямам. Скоростта ни обаче не намалява, явно, че или има добри чистачки, или кара по слух. При това положение не ни остава друго, освен да си кажем наздраве с по една бира и кротко да заспим.
Родовиария се оказва огромна, добре организирана и чиста автогара, през която преминават безчислени пълчища пътници. Автобусният превоз в Бразилия е предпочитаната форма на придвижване и очевидно е в подем. Районът около автогарата е мръсен, занемарен и недружелюбен, но в самата Родовиария е светло и приветливо, доколкото може да е приветлива една автогара. Докато чакаме, на спокойствие наблюдаваме дефилето на разнообразни представители на човешкия род и установяваме, че такова нещо като типичен бразилец няма – от много светли, слаби и високи, до плътно черни, ниски и набити, през всички нюанси на шоколада и кафето с мляко и всички размери от педя човек до двуметрови гиганти. Наблюденията ни за митовете около прослувото бразилско дупе също се потвърждават – докато според слуховете то трябва да е стегнато и високо, така че да можеш да си оставиш чашата с кафе върху него без да я разлееш, реалността показва изобилие от задни части, на които можеш да сервираш скромен обяд за немноголюдна фамилия и да ти остане място за солницата и салфетките. Прави ни впечатление и съмнително високият брой хора с липсващи крайници или белези – при това не става дума за просяци, а хора, които делово са се запътили по някакви свои задачи. Изглежда, че спокойствието, на което се радвахме в по-централните части на града, е доста подвеждащо.
Автобусът, с който ни предстои да пътуваме 22 часа, е на два етажа и е предвиден да създаде максимум удобства на пътниците. Всеки разполага със седалка, която е поне с 20 см по-широка от стандартните, отпуска се максимално назад почти до хоризонтално положение и има подложка за краката, така че да се изпънеш спокойно. Още с качването ни раздават одеала и възглавници и добре че го правят – климатикът е надут до степен, че сме принудени да се увиваме като пашкули, за да се спасим от окапване на носовете ни от измръзване. Добре, че веднъж на 4-5 часа спираме за почивка, та малко да се сгреем.
Почивките се правят на специални автогари, извън населените места, където автобусите зареждат гориво, а пътниците ползват безплатно добре поддържани бани и тоалетни и могат да се нахранят в огромни ресторанти на самообслужване, които работят пак на принципа „на кило“ - има си фиксирана цена на килограм храна и си плащаш за количеството, което си натрупал в чинията, независимо дали това са пържоли или марули. В различните ресторанти цената на килограм е различна, досега сме попадали на вариации от 25 до 40 реала, т.е. от 18 до 28 лв. за килограм. На места като бонус ти дават безплатно кафе, но дали е редовна практика, не знам. При безумната скъпотия в Бразилия този вариант за изхранване се оказва един от най-евтините. Самите бразилци го ползват редовно, дори в неделя ги гледахме да си вземат храна за вкъщи, вместо да готвят.
На излизане от Рио де Жанейро ни става ясно защо градът има толкова лоша слава. Десетки километри пътуваме през безкрайно грозни, струпани криво-ляво, порутени постройки, из които щъкат човешки същества с твърде съсипан вид – млади хора, с изпопадали зъби, унищожени от наркотиците, момичета, бременни още след първия си цикъл, хищни погледи на гладна глутница, която няма какво да губи. Сигурно не всички са такива, но това са тези, които се набиват на очи, изпълзелите на улицата, за да си осигурят още един ден живот. За разлика от Индия, където мизерията е кротка и се опитва да оцелява чрез просия, тук жаждата за живот е агресивна и жестока. Започваме да се чувстваме по-сигурни и спокойни едва когато напускаме големия град и се оказваме сред зелените хълмове.
Като казвам „зелени“ и „хълмове“, имам предвид точно това – зелени, каквито въобще не съм могла да си представя и хълмове, докъдето окото ти стига. При това в някакъв странен безпорядък: при нас възвишенията малко или много са организирани около някакви водосбори – дерета, реки, езера, а тук сякаш няма никакъв смисъл в нахвърлянето им до хоризонта. При това всичко, ама съвсем всичко е покрито ниска зелена трева – няма стърчащ камък, няма разлом, няма сипей. Сякаш някой е взел огромно зелено одеало и го е смачкал на пода – каквото се е получило, това е.
Нямаме възможност много да се чудим на пейзажа, защото дъждът, от който бягаме от Рио, ни застига. И направо ни удавя. Едва сега разбирам какво значи тропически дъжд. Прозорецът на автобуса е покрит с плътна пелена от вода, дори се чудя дали пък не сме стигнали преждевременно до водопадите, че и да сме застанали под тях. Не се вижда нищо, абсолютно нищо. Как се справят чистачките пред шофьора, идея си нямам. Скоростта ни обаче не намалява, явно, че или има добри чистачки, или кара по слух. При това положение не ни остава друго, освен да си кажем наздраве с по една бира и кротко да заспим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар