Биканер е една възможност да надникнеш в бита на
махараджите. Крепостта и разположения в нея дворец са превърнати в една
от най-богатите музейни експозиции в Индия, в които можеш да разгледаш
мебели, предмети от ежедневието, оръжия, транспортни средства,
свързани с живота на най-легендарната прослойка на обществото тук.
Усещането е доста противоречиво – от една страна, архитектурата носи
характерните белези на ориенталска пищност и излишъци, от друга –
мащабите и размерите са изненадващо скромни. Сблъсъкът вероятно идва от
митовете, които носим в съзнанието си за богатството на махараджите,
за неописуемия разкош, в който живеят. Всъщност, реалността се оказва
малко по-различна от приказките.
Дворецът в Биканер отговаря на представите ни за дворец – има повече стаи, отколкото можеш да запомниш и добре, че съвременните стопани на икспозицията са ги номерирали малко грубичко с блажна боя, та да се ориентираш за каква бройка става дума: от 196-та преминаваш към 235-та и оттам – към 316-та... Не открихме каква е точната бройка, но разбрахме, че безброй стаи не е преувеличение – просто някои от тях са огромни зали, други – просто стаи, а повечето са стайчета и направо килерчета. Частта за харема е пък направо абсурдна – нещо като лястовичи гнезда, наредени около голяма тераса на покрива. Явно съпругите на махараджата не са разполагали с много лично пространство, животът накуп ги е предпазвал от съблазънта да имат собствеи идеи за оползотворяване на времето или пък някакво подобие на личен живот.
Иначе дворецът си е дворец – с мраморни и варовикови облицовки, уникални каменни инкрустации, множество позлатени орнаменти и много, много огледала. Дали махараджата е бил толкова суетен, че не е търпял да се обърне, без да види изображението си или това е било признак на богатство и разкош, не разбираме. Интересно ни е обаче да видим трона на владетеля – нещо като голяма лежанка, на която той величествено е полагал телеса. И още нещо е твърде озадачаващо в архитектурата на палата – твърде тесните коридори, проходи, балкончета – сякаш направени за недохранени хора. На места едва се промушваме между колоните, а да се разминат двама души, си е направо проблем. Как точно е протичал дворцовият живот в тези условия, е още една загадка. Но атмосферата на тайнственост, шушукане по ъглите и прикритост се усеща и сега, въпреки присъствието на туристически множества.
Нашествието на туристи е другото ни разочарование в крепостта в Биканер. Оказва се, че за месец скитане по диви и непопулярни места сме отвикнали от туристическата тълпа. Върволиците хора с фотоапарати, водени под строй и дирижирани: „А сега погледнете наляво! А сега погледнете надясно“ - ни изпращат в една друга реалност, с която тепърва трябва да свикваме отново. Допълнителен фактор е и разглезването на местните от вниманието на многобройните посетители – отношението им няма нищо общо с непосредствената любезност и отзивчивост на хората по други места, а надутостта и надменността им са твърде отблъскващи. Както и опитите да се заобикалят правилата и да се припечелва от дребни мошеничества на гърба на посетителите: още на касата ни дават два билета с откъснати контроли, като ни уверяват, че това си е съвсем в реда на нещата. Добре, че контактът ни с тази весела дружинка е кратковременен.
Музеят разполага с многобройни експонати, но голяма част от тях са еднотипни. Има няколко зали, посветени на оръжията и особено на всевъзможни средства, с които на наръгаш, разпориш, изкормиш и разпарчетосаш ближния. Ужасяващо е какви неща са си причинявали хората един на друг. По-малко експонати има в залите, посветени на бита – но пък е особено интересно да се види как през 19 век махариджите усърдно са се опитвали да наподобяват бита на английската аристокрация. Донесените от Европа или направени на място бюра, столове, мастилници, преспапиета, канапета се редуват с килими и паравани с индийски пъстрота и ориенталска пищност. Транспортният парк на махараджата също е забележителен – от носилка за четирима носачи, през седло за камила и цяла беседка за гърба на слон, до шейни и двуместен самолет. Колко е пътувал раджата, не знам, но пък е имал възможност да избира между различните варианти.
Особено затрогващи са снимките от края на 19 и началото на 20 век – шествия със слонове по централната улица на Биканер, парад на военните сили, среща на 44-те махараджи на Индия... Като си представим с каква техника е боравил незнайният фотограф, неволно изпитваме уважение към умението му да хване момента и настроението и да го пренесе през вековете до нас.
Дворецът в Биканер отговаря на представите ни за дворец – има повече стаи, отколкото можеш да запомниш и добре, че съвременните стопани на икспозицията са ги номерирали малко грубичко с блажна боя, та да се ориентираш за каква бройка става дума: от 196-та преминаваш към 235-та и оттам – към 316-та... Не открихме каква е точната бройка, но разбрахме, че безброй стаи не е преувеличение – просто някои от тях са огромни зали, други – просто стаи, а повечето са стайчета и направо килерчета. Частта за харема е пък направо абсурдна – нещо като лястовичи гнезда, наредени около голяма тераса на покрива. Явно съпругите на махараджата не са разполагали с много лично пространство, животът накуп ги е предпазвал от съблазънта да имат собствеи идеи за оползотворяване на времето или пък някакво подобие на личен живот.
Иначе дворецът си е дворец – с мраморни и варовикови облицовки, уникални каменни инкрустации, множество позлатени орнаменти и много, много огледала. Дали махараджата е бил толкова суетен, че не е търпял да се обърне, без да види изображението си или това е било признак на богатство и разкош, не разбираме. Интересно ни е обаче да видим трона на владетеля – нещо като голяма лежанка, на която той величествено е полагал телеса. И още нещо е твърде озадачаващо в архитектурата на палата – твърде тесните коридори, проходи, балкончета – сякаш направени за недохранени хора. На места едва се промушваме между колоните, а да се разминат двама души, си е направо проблем. Как точно е протичал дворцовият живот в тези условия, е още една загадка. Но атмосферата на тайнственост, шушукане по ъглите и прикритост се усеща и сега, въпреки присъствието на туристически множества.
Нашествието на туристи е другото ни разочарование в крепостта в Биканер. Оказва се, че за месец скитане по диви и непопулярни места сме отвикнали от туристическата тълпа. Върволиците хора с фотоапарати, водени под строй и дирижирани: „А сега погледнете наляво! А сега погледнете надясно“ - ни изпращат в една друга реалност, с която тепърва трябва да свикваме отново. Допълнителен фактор е и разглезването на местните от вниманието на многобройните посетители – отношението им няма нищо общо с непосредствената любезност и отзивчивост на хората по други места, а надутостта и надменността им са твърде отблъскващи. Както и опитите да се заобикалят правилата и да се припечелва от дребни мошеничества на гърба на посетителите: още на касата ни дават два билета с откъснати контроли, като ни уверяват, че това си е съвсем в реда на нещата. Добре, че контактът ни с тази весела дружинка е кратковременен.
Музеят разполага с многобройни експонати, но голяма част от тях са еднотипни. Има няколко зали, посветени на оръжията и особено на всевъзможни средства, с които на наръгаш, разпориш, изкормиш и разпарчетосаш ближния. Ужасяващо е какви неща са си причинявали хората един на друг. По-малко експонати има в залите, посветени на бита – но пък е особено интересно да се види как през 19 век махариджите усърдно са се опитвали да наподобяват бита на английската аристокрация. Донесените от Европа или направени на място бюра, столове, мастилници, преспапиета, канапета се редуват с килими и паравани с индийски пъстрота и ориенталска пищност. Транспортният парк на махараджата също е забележителен – от носилка за четирима носачи, през седло за камила и цяла беседка за гърба на слон, до шейни и двуместен самолет. Колко е пътувал раджата, не знам, но пък е имал възможност да избира между различните варианти.
Особено затрогващи са снимките от края на 19 и началото на 20 век – шествия със слонове по централната улица на Биканер, парад на военните сили, среща на 44-те махараджи на Индия... Като си представим с каква техника е боравил незнайният фотограф, неволно изпитваме уважение към умението му да хване момента и настроението и да го пренесе през вековете до нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар