понеделник, 21 март 2016 г.

Мя-У, февруари 2016

Колко е пътят от Ня-У до Мя-У?

Ако ще питаш гугъл картите, разстоянието ще ти излезе 480 км.
Ако питаш джоба си, ще установиш, че ще ти струва 38 000 чата или около 55 лв. на човек. Това – ако се довериш на туристическите агенции в Ня-У. Сигурно има и по-добър вариант, но трябва да си направиш проучване.

Мостовете представляват две релси
 с наредени напречно греди.
Ширината е колкото да мине един автобус.
Ширината на пътя също е 
като за един автобус. И така близо 500 км.
Ако попиташ часовника си, ще установиш, че пътят  от Ня-У до Мя-У е 16 часа. И не е зле тогава да попиташ и тленната си обвивка – дали е склонна да прекара тези 16 часа първо в каросерията на пикап до автогарата на Ня-У, след това в претъпкан автобус до недалечния град Kyauk pa daung
после на задната седалка на мотопед до спирката на автобуса от Мандалей и останалите 13 часа – в споменатия автобус, който преминава през планини и долини по ръчно асфалтиран път с ширината на велосипедна алея, пресича реки или по две релси, с наместени върху тях напречни греди, или с помощта на претоварен ферибот и през цялото време ти създава усещането, че са те пуснали в бетонобъркачка, само дето накрая те изплюва не на строеж, а в прашно и напечено градче насред забравения от Буда и хората запад на Мианмар.


На места няма и мостове и реката се пресича с ферибот.


През деня мостовете се виждат по-добре.







Може би най-разтърсващата гледка са групите полужени-полудеца, които носят кошници с камъни, насипват пътя почти под колелата на автобуса, обръщат варели с разтопен под безмилостното слънце битум, нахвърлят отгоре пясък и го разравняват с ръце... 












Нещата в Мианмар стават така, както са ставали преди векове, с много човешки труд и почти никаква ефективност. Днешният мианмарски селянин може да не е закрепостен юридически, но при доходите, които има и усилията, които влага, за да си докара тези доходи, той няма никакъв шанс да напусне селото си и да започне каквото и да било друго поприще на друго място.

Мя-У се намира в долината на река Каладан, една област, в която се произвежда огромна част от оризовата реколта на Бирма – всъщност, втората по значение за страната след делтата на Иравади. Цялата област е нарязана от безбройните притоци на реката, малко по на север вече е Бангладеш с неизбродните ръкави в делтата на Брахмапутра и този регион е подвластен на капризите на наводненията и засушаванията, в зависимост от периода. На изток са високите хребети на планината Аракан Йома с нейния първенец, трихилядника Виктория, а на запад – бреговете на Бенгалския залив с удобните пристанища. Всичко това е причината през 14-16 век тук да разцъфти още една от бирманските цивилизации – кралство Аракан, което владее сушата и моретата в продължение на близо 300 години. 
Останките от стария град Мя-У успешно съперничат на по-популярни сред туристите бирмански забележителности като Мандалей, Сагаин, Мингун или Ава. 











Според легендата градът възникнал на мястото, където пламнала любов между женска маймуна и петел, в резултат на която маймуната снесла яйце, а от яйцето се излюпил могъщ принц, който основал града под името Mrauk-U, или „Яйцето на маймуната“.
Със своите 160 000 жители, Мя-У е бил един от най-големите градове на планетата за времето си. От дворцовия комплекс са останали само основите и крепостните стени, но дори само те  ти дават представа за огромния мащаб на кралския град от миналото.





Това, което прави Мя-У особено интересно място, са храмовете и ступите, разхвърляни по цялата му територия. На първо място е, разбира се, Shitthaung, Храмът на победата, построен през 16 век в чест на завладяването на 12 бенгалски княжества и успешния отпор срещу „португалските мародери“, както се разбира от надписа пред входа му. 










А може и да отидеш на отсрещното възвишение, където да видиш лишеният от панаирджийска суета храм Htukkant Thein, да минеш през охлюва на вътрешния му коридор под премрежените погледи на стотици статуи на седнали Буди – малки, средни, големи, глинени, каменни, боядисани или строги в първичността на материала, от който са направени. 















След двата най-големи храма, стотиците други ступи и храмове, стотиците изображения на Буда, които те пресрещат изневиделица след всеки завой или възвишение, създават плътна и жива картина, в която мазка след мазка се натрупва впечатлението за една отминала силна цивилизация.









За времето си това е бил центърът на един свят. Днес обаче това място е възможно най-далече от центъра на света. Тук всичко, с което сме свикнали като дадености на цивилизацията, е под въпрос. Почти всички домакинства в града се снабдяват с вода от обществени водоеми и огромна част от времето и енергията на хората минава във вадене и мъкнене на вода – в кофи, делви, туби, на ръка, на хълбок, на глава... 









Ток има от време на време, почти навсякъде работят генератори, за да покриват поне основните нужди от електричество. Темата за интернета пък само предизвиква нервно хихикане у хазяина ни. Абе, за имане има, ама не тук и не сега. Мя-У живее със спомена за едно величаво минало, но с бита на средновековното село.

Въпреки това вероятно Мя-У е следващият Баган, към който рано или късно ще се отправят тълпите туристи. И тогава очарованието на това възможно най-далечно от света място ще се изгуби, то ще стане широко популярно, лесно достъпно и със сигурност по-лъскаво, но много по-малко автентично и не толкова интересно. 

Повече за Мя-У и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

вторник, 1 март 2016 г.

Мониуа, февруари 2016

Мониуа е симпатично градче на 131 км от Мандалей - разстояние, което се взема за не по-малко от 4 часа с местния транспорт. За разлика от Янгон, тук колите са малко и придвижването става с всякакви подръчни возила, някои от които с доволно динозавърски вид. 



Мониуа все още не е яхнала гребена на туристическата вълна. Пришълците са малко и много-много не знаят какво да ги правят. Както на повечето места в Бирма, да си намериш хотел на цена под 20 долара за стая, е проблем. Евтините хотели нямат лиценз за приемане на чужденци и те отпращат. Там, където приемат чужденци, са твърдо убедени, че „форинърите“ берат парите направо от дърветата в родната си страна и нямат никакъв проблем да плащат колкото им поискаш. Накрая с много обикаляне и питане успяваме да се настаним в гестхаус за чужденци, който срещу 20 долара на вечер милостиво ни предоставя стая с баня, в която студената вода се лее от душа, а топлата изхвърчава в хоризонтална струя от дупка в стената. 




Но закуската е несъответстващо изобилна и поднесена на специално покрита с бяла покривка маса с платнени салфетки. Стил и лукс отвсякъде.




В Мониуа сме, за да стигнем до две забележителности в околностите на града – старата Thanboddhay Paya и новата Badhi Ta Taung




Танбоди Пая е пагода от 14 век, накичена с приказни изображения на хора и животни в бонбонени цветове.  Усещането е като да си паднал насред огромна шарена торта с пъстри захарни фигурки. Направо е като подарък за рождения ти ден. 







Елементите на архитектурата – сводове, колони, капители, ниши, стели – се повтарят отново и отново, докато напълно изгубиш представа къде се намираш. Безбройните (или по-скоро преброените до 500 хиляди) изображения на Седящия Буда се редуват с образите на митични зверове и горски обитатели, с гипсовите барелефи на изобилни купчини местни плодове и приказни съкровища. Над някои арки дори надничат образите на колонизаторски войници в униформи или на смели пътешественици по потници и с бинокли в ръце. 









Въпреки бурната еклектика на Танбоди Пая усещането за празник не те напуска през цялото време. Истинско представление в театъра на приказките.






Само на метри от пагодата се извисява кула, също като извадена от приказката за Захарната къщичка. Подножието й е заобиколено от барелефи, които цветно разказват житието и страданията на героите от будистката митология. Нещо като комикси от гипс и боя, които изразително и убедително сцена след сцена повествуват сърцераздирателни истории за любов, смърт, вярност и измяна. Дори лаици като нас могат да проследят сюжета и да влязат в положението на нещастните влюбени и разкаялите се грешници. 



Гледката от кулата към Танбоди Пая дава съвсем различна перспектива и оттук вече може да се съгласиш, че конструкцията на храма напомня за тази на Борободур в Индонезия. Танбоди Пая обаче повече прилича на настръхнал таралеж, вирнал бонбонено розови бодли към висинето. 




Танбоди Пая е на 10-ина километра от Мониуа и от нея се продължава към следващата атракция на региона – Бодхи Та Таунг. Този храмов комплекс е съвсем нов, но само за две десетилетия е успял да се подреди сред най-известните будистки паметници. Комплексът се състои от огромни фигури на Буда – дотук са готови права и легнала – които сами по себе си са сгради, в които се влиза и могат да бъдат разглеждани етаж по етаж. Легналият Буда буди интерес с дължината си от 95 м, както и с интересния избор на архитекта входът за сградата да е точно на деликатното място, където свършва гърба на фигурата. Самата сграда е все още недовършена отвътре и няма нещо, с което да задържи вниманието ти.



Правият Буда се извисява на височината на 30-етажна сграда и представлява... 30-етажна сграда. 


Всеки желаещ може да влезе вътре и да се заизкачва етаж по етаж до най-високото, като по пътя се наслаждава на най-различни изображения на Буда и на внушителни стенописи, изобразяващи сцени от Ада и Рая според будистката представа. Различните етажи са предоставени за грижа и подобрения на различни чуждестранни будистки общности, които ги украсяват по свое усмотрение. Все пак има един общ замисъл, който обединява цялата сграда – на първите 15-ина етажа са изрисувани сцени от греховния живот и съответните наказания в будисткия ад. Оттам нагоре е праведният живот и наградата за него в будисткия рай. 












Увлечени в занимателни и поучителни сценки, не усещаме как се изкачваме до последния етаж на 30-етажния Буда. Когато се сблъскваме с последната заключена врата, разочарованието ни е голямо – на нито едно място по целия път нагоре не беше предвидена площадка или поне голям чист прозорец, от който да хвърлим поглед към равнината в краката на колоса. Така и не успяваме да зърнем отвисоко последната забележителност на района – гората на 10-те хиляди Буди. В названието й няма нищо символично – наистина е опит да се създаде гора от наредени в редици 10 хиляди дървета бодхгая, под всяко от които седи статуя на Буда – еднаква с останалите 9999 статуи под останалите 9999 дървета. Засега са засадени само няколко хиляди от дърветата и те изглеждат доста жалко с хилавите си клонки и стъбълца покрай солидно седящите скулптури, но времето работи за тях и след някоя и друга година вероятно ще извисяват снага по достолепен и респектиращ начин. 




А как ще изглеждат нещата след 100 или 1000 години... Навярно само фантазията на монаха Maha Bodhi Ta Htaung, замислил и поставил началото на комплекса през 60-те години на миналия век, може да каже. На съседния хълм се издига скеле, което очертава фигурата на седналия Буда – още едно гигантско съоръжение, което кой знае с какво ще ни смайва след време.

Повече за Мониуа и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.