Името Дамбула произлиза от думите "дамба" - скала и
"ула" – фонтан. Фонтан така и не виждаме, но скалата е впечатляваща – в
нея се намира най-големият и най-добре запазен пещерен храм в Шри
Ланка, който е място за поклонение вече почти 22 века. Също като
Руванвелисея в Анурадхапура и Сигирия, която смятаме да посетим
следобед, Ран Гири – Златната скала в Дамбула, се намира под закрилата
на ЮНЕСКО.
Храмът в Дамбула се състои от пет пещери, богато украсени с религиозни символи, рисунки и скулптори. Според легендите, храмът датира от I век пр. н.е. когато намиращият се в изгнание крал Валагамбаху превръща пещерата във високата скала край града в храм, който използва и като скривалище от нахлуващите индийски войни. По-късно крал Нисанкамалла прави позлата на интериора, донасяйки на храма прозвището Ран Гири - Златната скала. Твърди се, че почти няма друга постройка в световен мащаб, в която да са вложени такова огромно количество скъпо струващи материали и при това пищният декор да е съчетан с толкова богата история. Храмът съдържа 153 будистки изображения, голяма част от които са позлатени. Има още четири важни манастира, които заедно формират комплекс, от който местните монаси са започнали националното движение срещу британците през 1848 г.
Всичко това научаваме от предварително събраната информация за пътуването. На място се оказваме пред внушителна скала, по която трябва да се изкачим заедно с множество поклонници под не особено благосклонния поглед на слънцето. Макар че благодарение на това, че отвсякъде е заобиколена с океан, температурата в страната през цялата година не надвишва 30-33 градуса, все пак катеренето в жегата не е особено вдъхновяващо. Разбира се, на всяка крачка те пресрещат търговци на лотосови цветове, нарязано манго, краставици на парченца, антики, които имат вид да са изработени снощи в мазето на продавача и пощенски картички с качество на печата, което не всеки може да си позволи. Е, все пак при добра предварителна подготовка може и да разпознаеш изображенията. Започваме да пуфтим по баира, от време на време спираме да направим снимки на богатия социален живот на маймуните или на вдъхновеното представление на гледача на ръка и накрая се озоваваме пред входа на храма. Пред очите ни се разкрива редица от иззидани в скалните ниши бели манастири. Тук обаче се оказва, че е трябвало да си купим билети в подножието на скалата и шансът ни да се озовем в храма минава през слизане до долу, купуване на билети и отново изкачване. Не ни трябва много време, за да решим, че това, което сме видели до този момент, ни е напълно достатъчно и няма да страдаме особено, ако не се озовем вътре в храмовете. Опитът ни скитници ни е показал, че конкретният обект обикновено не носи повече информация от прочетеното и видяното на снимка – много по-важно е самото преодоляване на разстоянията, осмислянето на мащаба на различните обекти, вписването в местността, цветовете, миризмите, вятърът... Още повече, че изображенията на Буда в различни фази от пътя му ни носят чисто интелектуална информация, преживяването за докосване до нещо свято остава за тези, които вярват в неговата святост.
Така се връщаме в града, който всъщност представлява една централна улица с магазини, гостилници и работилници и няколко странични преки. Дамбула е център на област, която сама по себе си представлява джунгла, но е гъсто населена от производители на земеделска продукция. Основната култура е ориз, но се произвеждат и сериозни количества зеленчуци, така че наличието на голяма зелечукова борса в града е логично. Структурата на града донякъде напомня селищата от Дивия Запад – наоколо в цялата област са имотите на земевладелците, а градът е мястото, където се извършва размяната. Пътуването през джунглата потвърждава предположенията ни – навсякъде кипи живот, всяка педя земя принадлежи на някого и се облагородява – дали с оризище, дали с кокосова градина, дали със зеленчукова. Това обаче не води до пълно унищожаване на джунглата и подмяната й с културни насаждения. Шриланкийците донякъде напомнят чехите и словаците, които също така успешно се вписват във всяка гънка на природата, без да я асимилират напълно и да я обезкостяват. В сравнение с тях индийците са като кокошки – където и да попаднат, изкълвават всичко до пясък. Шри Ланка изглежда съвсем различно – като късче от райската градина, паднало на земята и наистина отговаря на името си – благословена страна. Природата присъства навсякъде – не само в джунглата, но и в парковете, в зеленината в селищата, в дворовете, които се поливат ежедневно. Въпреки че земеделската работа тук се състои повече в изкореняване на напиращата отвсякъде зеленина, отколкото в садене на нова растителност, хората се отнасят с грижа към растенията и се опитват да живеят заедно с тях, а не воювайки с тях. Може би причината е и в преобладаващия тук будистки възглед за свързаност на всичо в природата и по-малък акцент върху доминираща роля на човека.
Впечатленията ни от вписването в природата се затвърждават и от пътуването до Сигирия – Лъвската скала. Собственика на хотела, в който сме отседнали, предварително ни е известил, че входът за крепостта е по 30 долара на човек – възмутително много по наша преценка за стандарта на Шри Ланка, така че вземаме решение да не влизаме там, а да се разходим в околностите. Все пак, преговаряме наученото за тази забележителност: Лъвската скала е красива крепост, издигаща се на 200 м над джунглата върху скална тераса с площ 1,7 ха. Обитавана от 5 век пр. н.е., Сигирия е първият планински манастир в Шри Ланка. Най-внушителната особеност на скалната крепост била издяланата в нея фигура на седнал лъв, между лапите, челюстта и гърлото на когото минавала стълба, отвеждаща към двореца. Днес от лъва са останали единствено само лапите му и зидария, която е била част от стълбата.
Когато крал Касапа взема властта с преврат, той се изплашва да не го постигне участта на баща му и превръща Лъвската скала в крепост и кралски палат. Сигирия трябвало да функционира като "райско убежище" на Касапа в случай, че брат му се завърне и потърси правата си за трона. Палатът се отличавал с подчертана пищност, особена слава имали изображенията на полуголи танцьорки. Кралят се надявал да си осигури защита върху непристъпната скала, но брат му Могалана успял да превземе крепостта и Касапа се самоубил. След смъртта му Сигирия отново била превърната в манастир и много от красивите фрески по стените, изобразяващи "райски девици" били изтрити, за да не смущават медитацията на монасите. Напълно запазени са обаче градините, които водят към крепостта, могат да бъдат разгледани и руините на двореца. Интересна находка е Огледалната стена, която огражда пътеката или пасажа към лъвската стълба. Според стенните писания в Сигирия, варовиковата облицовка на тази стена била толкова старателно шлифована, че отразявала рисунките от отсрещната стена. Днес, дори и 15 века по-късно, блясъкът на стената все още личи.
Разходката ни до Сигирия всъщност се превръща в разходка из джунглата – обикаляме почти 3 часа из истинска тропическа джунгла, с непроходими гъсталаци, преплетени лиани, заблатени полянки, красиви термитници, крясъци на непознати птици и почти прелитащи над главите ни стада маймуни. Не, не сме толкова авантюристично настроени, че да си пробиваме път с мачете – всъщност, разходката ни е като разходка из Витоша – по добре поддържана пътека, която следва очевидно безопасен маршрут. Само със срам трябва да отбележа, че пътеката в Сигирия е по-чиста от тази до Златните мостове. Вярно, че от време на време попадаме на табели, които ни предупреждават да не се къпем във водоемите поради опасност от крокодили и да не оставаме след залез слънце поради вероятността да се натъкнем на слон, но ние и без това не напираме да се къпем точно там, хеле пък след залез слънце. Така или иначе, не налитаме нито на слон, нито на крокодил, най-странните животни, което срещаме, са два около 80-90-сантиметрови варана, но те се стресват повече от нас. Ще ми се да се похваля, че неизвестни зверове са ни дебнали от тайнствения полумрак, но и да са ни дебнали, не сме ги забелязали. Дори не успяваме да направим кой знае колко вълнуващи снимки, но въпреки това тази разходка е една от най-приятните неща, които са ни случвали до този момент на острова.
Храмът в Дамбула се състои от пет пещери, богато украсени с религиозни символи, рисунки и скулптори. Според легендите, храмът датира от I век пр. н.е. когато намиращият се в изгнание крал Валагамбаху превръща пещерата във високата скала край града в храм, който използва и като скривалище от нахлуващите индийски войни. По-късно крал Нисанкамалла прави позлата на интериора, донасяйки на храма прозвището Ран Гири - Златната скала. Твърди се, че почти няма друга постройка в световен мащаб, в която да са вложени такова огромно количество скъпо струващи материали и при това пищният декор да е съчетан с толкова богата история. Храмът съдържа 153 будистки изображения, голяма част от които са позлатени. Има още четири важни манастира, които заедно формират комплекс, от който местните монаси са започнали националното движение срещу британците през 1848 г.
Всичко това научаваме от предварително събраната информация за пътуването. На място се оказваме пред внушителна скала, по която трябва да се изкачим заедно с множество поклонници под не особено благосклонния поглед на слънцето. Макар че благодарение на това, че отвсякъде е заобиколена с океан, температурата в страната през цялата година не надвишва 30-33 градуса, все пак катеренето в жегата не е особено вдъхновяващо. Разбира се, на всяка крачка те пресрещат търговци на лотосови цветове, нарязано манго, краставици на парченца, антики, които имат вид да са изработени снощи в мазето на продавача и пощенски картички с качество на печата, което не всеки може да си позволи. Е, все пак при добра предварителна подготовка може и да разпознаеш изображенията. Започваме да пуфтим по баира, от време на време спираме да направим снимки на богатия социален живот на маймуните или на вдъхновеното представление на гледача на ръка и накрая се озоваваме пред входа на храма. Пред очите ни се разкрива редица от иззидани в скалните ниши бели манастири. Тук обаче се оказва, че е трябвало да си купим билети в подножието на скалата и шансът ни да се озовем в храма минава през слизане до долу, купуване на билети и отново изкачване. Не ни трябва много време, за да решим, че това, което сме видели до този момент, ни е напълно достатъчно и няма да страдаме особено, ако не се озовем вътре в храмовете. Опитът ни скитници ни е показал, че конкретният обект обикновено не носи повече информация от прочетеното и видяното на снимка – много по-важно е самото преодоляване на разстоянията, осмислянето на мащаба на различните обекти, вписването в местността, цветовете, миризмите, вятърът... Още повече, че изображенията на Буда в различни фази от пътя му ни носят чисто интелектуална информация, преживяването за докосване до нещо свято остава за тези, които вярват в неговата святост.
Така се връщаме в града, който всъщност представлява една централна улица с магазини, гостилници и работилници и няколко странични преки. Дамбула е център на област, която сама по себе си представлява джунгла, но е гъсто населена от производители на земеделска продукция. Основната култура е ориз, но се произвеждат и сериозни количества зеленчуци, така че наличието на голяма зелечукова борса в града е логично. Структурата на града донякъде напомня селищата от Дивия Запад – наоколо в цялата област са имотите на земевладелците, а градът е мястото, където се извършва размяната. Пътуването през джунглата потвърждава предположенията ни – навсякъде кипи живот, всяка педя земя принадлежи на някого и се облагородява – дали с оризище, дали с кокосова градина, дали със зеленчукова. Това обаче не води до пълно унищожаване на джунглата и подмяната й с културни насаждения. Шриланкийците донякъде напомнят чехите и словаците, които също така успешно се вписват във всяка гънка на природата, без да я асимилират напълно и да я обезкостяват. В сравнение с тях индийците са като кокошки – където и да попаднат, изкълвават всичко до пясък. Шри Ланка изглежда съвсем различно – като късче от райската градина, паднало на земята и наистина отговаря на името си – благословена страна. Природата присъства навсякъде – не само в джунглата, но и в парковете, в зеленината в селищата, в дворовете, които се поливат ежедневно. Въпреки че земеделската работа тук се състои повече в изкореняване на напиращата отвсякъде зеленина, отколкото в садене на нова растителност, хората се отнасят с грижа към растенията и се опитват да живеят заедно с тях, а не воювайки с тях. Може би причината е и в преобладаващия тук будистки възглед за свързаност на всичо в природата и по-малък акцент върху доминираща роля на човека.
Впечатленията ни от вписването в природата се затвърждават и от пътуването до Сигирия – Лъвската скала. Собственика на хотела, в който сме отседнали, предварително ни е известил, че входът за крепостта е по 30 долара на човек – възмутително много по наша преценка за стандарта на Шри Ланка, така че вземаме решение да не влизаме там, а да се разходим в околностите. Все пак, преговаряме наученото за тази забележителност: Лъвската скала е красива крепост, издигаща се на 200 м над джунглата върху скална тераса с площ 1,7 ха. Обитавана от 5 век пр. н.е., Сигирия е първият планински манастир в Шри Ланка. Най-внушителната особеност на скалната крепост била издяланата в нея фигура на седнал лъв, между лапите, челюстта и гърлото на когото минавала стълба, отвеждаща към двореца. Днес от лъва са останали единствено само лапите му и зидария, която е била част от стълбата.
Когато крал Касапа взема властта с преврат, той се изплашва да не го постигне участта на баща му и превръща Лъвската скала в крепост и кралски палат. Сигирия трябвало да функционира като "райско убежище" на Касапа в случай, че брат му се завърне и потърси правата си за трона. Палатът се отличавал с подчертана пищност, особена слава имали изображенията на полуголи танцьорки. Кралят се надявал да си осигури защита върху непристъпната скала, но брат му Могалана успял да превземе крепостта и Касапа се самоубил. След смъртта му Сигирия отново била превърната в манастир и много от красивите фрески по стените, изобразяващи "райски девици" били изтрити, за да не смущават медитацията на монасите. Напълно запазени са обаче градините, които водят към крепостта, могат да бъдат разгледани и руините на двореца. Интересна находка е Огледалната стена, която огражда пътеката или пасажа към лъвската стълба. Според стенните писания в Сигирия, варовиковата облицовка на тази стена била толкова старателно шлифована, че отразявала рисунките от отсрещната стена. Днес, дори и 15 века по-късно, блясъкът на стената все още личи.
Разходката ни до Сигирия всъщност се превръща в разходка из джунглата – обикаляме почти 3 часа из истинска тропическа джунгла, с непроходими гъсталаци, преплетени лиани, заблатени полянки, красиви термитници, крясъци на непознати птици и почти прелитащи над главите ни стада маймуни. Не, не сме толкова авантюристично настроени, че да си пробиваме път с мачете – всъщност, разходката ни е като разходка из Витоша – по добре поддържана пътека, която следва очевидно безопасен маршрут. Само със срам трябва да отбележа, че пътеката в Сигирия е по-чиста от тази до Златните мостове. Вярно, че от време на време попадаме на табели, които ни предупреждават да не се къпем във водоемите поради опасност от крокодили и да не оставаме след залез слънце поради вероятността да се натъкнем на слон, но ние и без това не напираме да се къпем точно там, хеле пък след залез слънце. Така или иначе, не налитаме нито на слон, нито на крокодил, най-странните животни, което срещаме, са два около 80-90-сантиметрови варана, но те се стресват повече от нас. Ще ми се да се похваля, че неизвестни зверове са ни дебнали от тайнствения полумрак, но и да са ни дебнали, не сме ги забелязали. Дори не успяваме да направим кой знае колко вълнуващи снимки, но въпреки това тази разходка е една от най-приятните неща, които са ни случвали до този момент на острова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар