Когато си решил да превърнеш пътуването в начин на живот, или поне в един от начините си на живот, неизбежно идва рискът местата, през които преминаваш, да започнат да се повтарят. Оттук нататък пред теб има два пътя: или всячески да избягваш повторна среща, а ако е напълно неизбежна, да демонстрираш отегчението на преситен любовник, или след първия флирт да започнеш да градиш дългосрочна връзка.
Връзката ни с Истанбул май-май неусетно е минала във втората категория. Този многолик, многолюден, безкрайно пръснат и същевременно събран в сърцевината си град, е успял да ни влезе под кожата без дори да ни е разкрил всичките си прелести. Името на града е мъжко, владетелите и строителите му са мъже, но въпреки това Истанбул по един необясним начин излъчва загадъчността на обитателка на харем, която може да те порази в сърцето само с един поглед, но колкото и да се опитваш да я разбулиш, има още и още воали за сваляне. Никоя среща с него не е достатъчно дълга, но и най-кратката успява да те развълнува. Ето и сега - въпреки, че сме предвидили само придвижване от Централната автогара (Отогар) до летище Ататюрк, Истанбул успява да ни жегне през жеста на един обикновен пазач. На входа на метрото - много удобна връзка между автогарата и аерогарата, впрочем - установяваме, че сме предвидливостта ни е била достатъчна, за да си осигурим по три лири за метрото, но не и за да отчетем инфлацията спрямо миналата година и повишението на билета на 4 лири. Развъртаме се известно време - най-вече от нежелание да се заемем с търсене на чейндж - и накрая директно питаме охраната на входа дали не може да му дадем вместо липсващите лири една монета от 1 евро. Той старателно ни обяснява, че приема само турски пари, внимателно разглежда протегнатата ми длан с наличните монети и драматично разперва ръце: "Е какво да ви правя сега!" Врътва се и след две секунди се появява с една метална касичка с размер на тухла, в която настоява собственоръчно да пуснем наличните 6 лири, но не и еврото. След това отваря служебния вход и ни пуска да влезем. Малък жест на човещина към непознати странници. Дреболия. Ама от тези дреболии, дето те карат да се влюбиш в един град заради дребните жестове, които показват що за хора са жителите му. След това гледаш, че в късните часове на деня в метрото няма никакви жени, само мъже влизат и излизат на всяка спирка и си казваш: "Не бързай със заключенията! Въпреки че не се виждате за пръв път, все още твърде малко знаеш за този град".
От летището на Доха пък очакваме още по-малко изненади. Летище, какво да му се чудиш. Минавали сме през него, с нищо не ни е впечатлило. Ама толкова с нищо, че сега го гледаме, сякаш за пръв път го виждаме. Този път връзката е неудобна, имаме няколко часа между полетите, та тръгваме да го изследваме. Брех, да му се не види! То не са пространства, луксозни седалки в чакалните, безплатни зали за подремване (отделно за мъжете, отделно за жените), ако имаш дълъг престой между полетите, футуристични детски площадки, електромобили за транспортиране на пътниците по безкрайните коридори от единия до другия край на летището...
Разбира се, като всяко уважаващо себе си летище в арабския свят, има безброй магазини за златни часовници с диаманти и други потреби от първа необходимост. В разрез със стереотипите ни за живота на арабите, почти пред всяка тоалетна има чешмички за питейна вода (това насред пустинята), а картинките и надписите пред стаите за преобличане на деца силно ме замислят за разпределението на ролите в арабското семейство.
Разбира се, има и типичните бели роби на мъжете и черни бурки на жените, но пък за повече свежест, много от мъжете носят нещо като две дълги черни плитки на гърба, а един си разхожда сокола - дали беше някакво предизвикателство към пилотите, така и не се разбира.
И докато се помотаваме и разглеждаме уж познатото ни летище, Станислав ражда мисълта, че всъщност никога преди не сме били тук. А сега, де! Нали и миналата година летяхме през Доха! Добре, че навсякъде има свободен достъп до интернет, та правим справка - и вярно! Оказва се, че се намираме на чисто новото летище на Доха, пуснато в експлоатация през пролетта на 2014. Катарците просто ще се пукнат от гордост, че вече разполагат с един от най-модерните терминали в света и две от най-дългите писти в Азия. Част от 5 400 акра земя, на която е построено летището, е изкуствено създадена и на практика то се намира в голяма степен върху изкуствен полуостров в морето. Цялата шашкъния е струвала 10 години и 16 млрд. долара и се очаква да поема 24 млн. пътници годишно. Засега обаче потокът е доста рехав.
Та след като напоително цъкаме и въхкаме около информацията за летището, най-после се натоварваме на самолета за Куала Лумпур. Катарските линии, както вече сме се убедили, се грижат добре за нас и ни доставят нахранени, напоени, наспани и дори гледали някой и друг филм в Малайзия.
Тук още от летището си припомняме забавния начин, по който местният правопис отразява английското влияние - като директно превръща в правописна норма начина на произнасяне на английските думи на местна почва: imigresen (immigration), stesen (station), polis (police), bas (bus) и т.н. Малайзия е много гостоприемна към скитници като нас, защото не иска визова такса, не търси някакъв специален режим и можеш да влизаш и излизаш в нея колкото пъти си поискаш, което я прави идеална за отправна точка за изследване на региона. И тъй като до утре все още сме на фаза "същите места, същите лица", се настаняваме пак в хотела от миналата година. Цената е пак по 10 лв. на калпак, но стаята е пребоядисана, даже си има ново легло - толкова голямо, че ти иде да се правиш на Андрей Слабаков и Ернестина Шинова в реклама на матраци.
Интернетът обаче си е все така слаб, така че нямам нерви да пускам повече снимки. Тук се чувстваме почти като у дома си заради местата, които сме си маркирали предишния път, а сега имаме прекрасна възможност да изследваме непознатите лица на града. Откриваме културния център, сгушил къщичките в стар стил сред небостъргачите; правим се на "молци" сред бляскавите магазини и заведения на мол "Сурия"; уцелваме улиците с нощния живот с пърхащите в къси тесни роклички момичета, които подтичват подир илюзията за щастие на високите си токчета... Пием "копи", ядем "наси горенг", крием се от слънцето, шляпаме в локвите от проливния дъжд... Утре - от същото, по много и с гарнитура, а после - към неизследваните все още от нас Филипини.
Връзката ни с Истанбул май-май неусетно е минала във втората категория. Този многолик, многолюден, безкрайно пръснат и същевременно събран в сърцевината си град, е успял да ни влезе под кожата без дори да ни е разкрил всичките си прелести. Името на града е мъжко, владетелите и строителите му са мъже, но въпреки това Истанбул по един необясним начин излъчва загадъчността на обитателка на харем, която може да те порази в сърцето само с един поглед, но колкото и да се опитваш да я разбулиш, има още и още воали за сваляне. Никоя среща с него не е достатъчно дълга, но и най-кратката успява да те развълнува. Ето и сега - въпреки, че сме предвидили само придвижване от Централната автогара (Отогар) до летище Ататюрк, Истанбул успява да ни жегне през жеста на един обикновен пазач. На входа на метрото - много удобна връзка между автогарата и аерогарата, впрочем - установяваме, че сме предвидливостта ни е била достатъчна, за да си осигурим по три лири за метрото, но не и за да отчетем инфлацията спрямо миналата година и повишението на билета на 4 лири. Развъртаме се известно време - най-вече от нежелание да се заемем с търсене на чейндж - и накрая директно питаме охраната на входа дали не може да му дадем вместо липсващите лири една монета от 1 евро. Той старателно ни обяснява, че приема само турски пари, внимателно разглежда протегнатата ми длан с наличните монети и драматично разперва ръце: "Е какво да ви правя сега!" Врътва се и след две секунди се появява с една метална касичка с размер на тухла, в която настоява собственоръчно да пуснем наличните 6 лири, но не и еврото. След това отваря служебния вход и ни пуска да влезем. Малък жест на човещина към непознати странници. Дреболия. Ама от тези дреболии, дето те карат да се влюбиш в един град заради дребните жестове, които показват що за хора са жителите му. След това гледаш, че в късните часове на деня в метрото няма никакви жени, само мъже влизат и излизат на всяка спирка и си казваш: "Не бързай със заключенията! Въпреки че не се виждате за пръв път, все още твърде малко знаеш за този град".
От летището на Доха пък очакваме още по-малко изненади. Летище, какво да му се чудиш. Минавали сме през него, с нищо не ни е впечатлило. Ама толкова с нищо, че сега го гледаме, сякаш за пръв път го виждаме. Този път връзката е неудобна, имаме няколко часа между полетите, та тръгваме да го изследваме. Брех, да му се не види! То не са пространства, луксозни седалки в чакалните, безплатни зали за подремване (отделно за мъжете, отделно за жените), ако имаш дълъг престой между полетите, футуристични детски площадки, електромобили за транспортиране на пътниците по безкрайните коридори от единия до другия край на летището...
 |
| Една от детските площадки |
Разбира се, като всяко уважаващо себе си летище в арабския свят, има безброй магазини за златни часовници с диаманти и други потреби от първа необходимост. В разрез със стереотипите ни за живота на арабите, почти пред всяка тоалетна има чешмички за питейна вода (това насред пустинята), а картинките и надписите пред стаите за преобличане на деца силно ме замислят за разпределението на ролите в арабското семейство.
Разбира се, има и типичните бели роби на мъжете и черни бурки на жените, но пък за повече свежест, много от мъжете носят нещо като две дълги черни плитки на гърба, а един си разхожда сокола - дали беше някакво предизвикателство към пилотите, така и не се разбира.
И докато се помотаваме и разглеждаме уж познатото ни летище, Станислав ражда мисълта, че всъщност никога преди не сме били тук. А сега, де! Нали и миналата година летяхме през Доха! Добре, че навсякъде има свободен достъп до интернет, та правим справка - и вярно! Оказва се, че се намираме на чисто новото летище на Доха, пуснато в експлоатация през пролетта на 2014. Катарците просто ще се пукнат от гордост, че вече разполагат с един от най-модерните терминали в света и две от най-дългите писти в Азия. Част от 5 400 акра земя, на която е построено летището, е изкуствено създадена и на практика то се намира в голяма степен върху изкуствен полуостров в морето. Цялата шашкъния е струвала 10 години и 16 млрд. долара и се очаква да поема 24 млн. пътници годишно. Засега обаче потокът е доста рехав.
Та след като напоително цъкаме и въхкаме около информацията за летището, най-после се натоварваме на самолета за Куала Лумпур. Катарските линии, както вече сме се убедили, се грижат добре за нас и ни доставят нахранени, напоени, наспани и дори гледали някой и друг филм в Малайзия.
Тук още от летището си припомняме забавния начин, по който местният правопис отразява английското влияние - като директно превръща в правописна норма начина на произнасяне на английските думи на местна почва: imigresen (immigration), stesen (station), polis (police), bas (bus) и т.н. Малайзия е много гостоприемна към скитници като нас, защото не иска визова такса, не търси някакъв специален режим и можеш да влизаш и излизаш в нея колкото пъти си поискаш, което я прави идеална за отправна точка за изследване на региона. И тъй като до утре все още сме на фаза "същите места, същите лица", се настаняваме пак в хотела от миналата година. Цената е пак по 10 лв. на калпак, но стаята е пребоядисана, даже си има ново легло - толкова голямо, че ти иде да се правиш на Андрей Слабаков и Ернестина Шинова в реклама на матраци.
Интернетът обаче си е все така слаб, така че нямам нерви да пускам повече снимки. Тук се чувстваме почти като у дома си заради местата, които сме си маркирали предишния път, а сега имаме прекрасна възможност да изследваме непознатите лица на града. Откриваме културния център, сгушил къщичките в стар стил сред небостъргачите; правим се на "молци" сред бляскавите магазини и заведения на мол "Сурия"; уцелваме улиците с нощния живот с пърхащите в къси тесни роклички момичета, които подтичват подир илюзията за щастие на високите си токчета... Пием "копи", ядем "наси горенг", крием се от слънцето, шляпаме в локвите от проливния дъжд... Утре - от същото, по много и с гарнитура, а после - към неизследваните все още от нас Филипини.
разполага с два
терминала от световна класа, както и две от най-дългите писти в Азия,
като всяка от тях е с дължина от над 4.2 км
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
разполага с два
терминала от световна класа, както и две от най-дългите писти в Азия,
като всяка от тях е с дължина от над 4.2 км
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
разполага с два
терминала от световна класа, както и две от най-дългите писти в Азия,
като всяка от тях е с дължина от над 4.2 км
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
Прочети повече на: http://profit.bg/news/Vizhte-novoto-letishte-na-Katar-za-16-mlrd-dolara-(snimki)/nid-128357.html
Цвета, ще започвам деня си с теб. Както винаги! И аз като теб искам известна степен повтаряемост.....Повтаряемост да чета, но нови неща.
ОтговорИзтриванеДиде, чак сега виждам коментара ти и искрено се надявам да си имала добро начало на дните!
Изтриване