събота, 3 януари 2015 г.

Джодхпур, февруари 2012 г.

В Джодхпур Средновековието никога не си е тръгвало – само малко се е посместило, колкото да направи място за модерните времена, с които си съжителства мирно и добросъседски. По улиците напълно равноправно се движат двуколки с коне, каруци с камили и модерни автомобили, дрипави просячета живеят на тротоара пред лъскавите молове, магазините за мобилни телефони и компютри са стена до стена с мълки занаятчийски работилнички, в които час след час, месец след месец  се повтарят уменията на деди и прадеди.
Високо над града се издига крепостта Мегхангарх – не, не се издига, надвисва над града. Крепостта е разположена на висока скала и стените и изглеждат като естествено продължение на стръмния камък. Рядко може да се види такова категорично доминиране на нещо, построено от човека, над цялата околност.
Пътят до крепостта е стръмен и преминава през старите квартали на Джодхпур. Животът тук си кипи, както преди 50, 100 или 200 години. Самата крепост заема огромна площ на върха на хълма и няколко стени, през които се преминава, за да се достигне до сърцевината. Дори отвътре стените на сградите са толкова високи, че изведнъж осмисляш значението на израза „капата да ти падне“ - наистина няма начин да видиш горния край на дворците, без да придържаш шапката си с ръце. Дворците са направени от филигранно издялан камък, който преминава от плетеница в плетеница, за да оформи ниши, прозорци, паравани, тераси... На много места огромните зали нямат таван и покрив – направени са само да прикриват дворцовия живот от външния поглед, не и да пречат на естествените светлина и сянка да се редуват в течението на деня.
Може би най-силното впечатление от крепостта идва обаче не от необикновените й размери, нито от безбройните палати. Най-яркият спомен от нея е от едно неголямо пано до входа, на което са отпечатани женски ръце. Сами по себе си те не биха направили впечатление на никого, ако зад тях не стоеше историята им – това е остатък обичая „сати“, традицията след смъртта на махараджата на кладата му живи да се изгарят всичките му съпруги. Когато ги повели за изпълнение на обичая, всяка от съпругите оставила отпечатък от дланта си до входа на двореца – знак, че е съществувала, че е преминала през тази врата преди да изчезне в огъня...
Погледнат откъм крепостта, Джодхпур е един син град. Не знам как са се договорили жителите му, дали има някакви законови разпоредби, дали има стимули или санкции, но огромна част от къщите са боядисани в различни оттенъци на синьото. Повечето постройки в старата част на града са от камък – тук той е по-евтин материал, отколкото тухлата или бетона – но въпреки това са измазани и боядисани в синьо. Зеленина много няма – да не забравяме, че се намираме на 50-ина километра от пустинята Тар – но градът изглежда сравнително спретнат. Раджастанците се отличават доста по външен вид от останолото население на Индия – много от мъжете са високи, слаби, кокалести, малко камилести, а жените дали поради ген, дали поради преобладаващата тук култура на хранене, не се разплуват до безформени туловища веднага след първото раждане, а запазват стегната и кръшна фигура до късна възраст. Почти не можеш да видиш раджастанка беч черен грим около очите, а саритата им са в най-невероятни цветове и невъзможни комбинации от цветове. В по-южните части на страната на очи се набива изисканият вкус при съчетаването на цветовете и мотивите на саритата – много хармонично, с неочаквани понякота комбинации, които се оказват твърде ефектни и премерени. Тук сякаш основният мотив е крещящият цвят и пълното безразличие към съчетаемостта на различните нюанси. Въпреки това гледката на група раджастански жени представлява радост за окото и внася свежест и острота на възприятията.
Джодхпур е един жив и все още не много пострадал от туристическата индустрия град. Тук занаятите не са загубили първичния си смисъл и не са само атракция. В миниатюрните работилнички по тесните улички се боядисват тъкани, шият се дрехи, лее се сребро, ръчно се изковават бижута, вари се и се заквасва мляко. И битът на хората е истински, не за показ. Дори туристическите места носят някакъв уют и усещане за домашност. Хотелът, в който се настаняваме, всъщност е голяма къща, на горния етаж на която живее семейството на собственика, а долната част е правърната в истинска хавела – хан за приютяване на кервани, изписан с картини от пода до тавана. Усещането за дом е навсякъде – от дребните фигурки, които украсяват всеки ъгъл, през рафтовете с книги, оставени на разположение на гостите, безбройните постелчици по маси, столове, лавици – все ръчна изработка. И най-важното – чувството, че някой се грижи да е чисто, уютно и приятно – като у дома. Ресторантът, в който влизаме за обяд, също ни смайва с подобно усещане за уют – стари, добре поддържани мебели, дески играчки на рафтовете, рисунки на стените... Е, вярно, че сервитьорите оползотворяват времето, докато чакат поръчката ни, полегнали на диванчетата до съседната маса, но и това си е част от домашната атмосфера.

Няма коментари:

Публикуване на коментар