След една седмица пълно разпускане в Арамбол,
влизането в скитнически ритъм е проблем. Знаем го от миналата година и
затова вземаме мерки да се хвърлим в дълбокото – и да няма връщане
назад. Купуваме си билети за нощния автобус от Мапуса за Пуна, правим
последна дълга разходка по плажа, пием последни два чая в любимото
заведение на завоя и поемаме отново на път. Този път сме си оставили за
Мапуса поне два часа, така че се разхождаме спокойно и установяваме,
че тя е доста приятен град с подчертано португалско наследство, но и с
някои нововъведения, като паркове и детски площадки. В един от малките
новопростроени паркове дори намираме свободна пейка да поседнем –
въпреки че гъмжи от народ, повечето предпочитат да седят на земята. Но
паркът е чист, тревата подстригана, личи си грижата, поливането,
събирането на боклука. Вярно, че всички отпадъци са струпани
непосредствено до входа, но все пак поне вътре е приятно.
Пътуването с нощен автобус има доста предимства – отхвърлят се големи разстояния, а като си вземеш „sleeper“, можеш и да се понаспиш, стига да случиш на спътници. Този път атракцията се оказва млада рускиня, която до полунощ високо и напевно обяснява на спътника си как учи английски: „Ой, I like this! I have, так сказать, audioteacher and videoteacher“. И така дълго и подробно. По едно време се усеща: „I go to sleep because tomorrow I'll be бууууу“. Но е толкова непосредствена, че не можеш да й се сърдиш.
Автобусът ни изсипва в Пуна в 6 сутринта. Още е съвсем тъмно, но по улиците вече гъмжи от народ. Интересно е да проследиш как се събужда градът – край автогарата са натъркаляни десетки спящи на тротоара, всеки завит през глава, като трупове в моргата; храмовете на най-различни изповедания започват да събират вярващите за сутрешната служба; цяла кавалкада дървени колички тръгва от „депото“ да разнася сакати просяци по работните им места; учениците сънено запълзяват към училищата; чаяджиите изнасят първите порции чай и закуски по сергийките си... Само час по-късно градът е неузнаваем – бодър, динамичен, пренаселен, влязъл в собствения си ритъм.
Пуна е един от големите и хубави градове на Индия, дори редовно е сред десетте най-добри места за живеене в страната. Климатът му е благоприятен, защото се намира на Деканското плато и не страда от непоносими жеги. Вижда се, че се развива бързо – редом с бордеите никнат нови жилищни и офис сгради, широки булеварди го пресичат във всички посоки, а в района на Koregaon park има много истински богаташки имения, с големи собствени паркове, високи огради, колониални дворци и непреклонна охрана.
Ние се оказваме в богаташкия квартал в търсене на Центъра за медитация на Ошо. Не можем да пропуснем тази забележителност на града. Оказва се, че това е доста голямо имение, прорязано от две улички, затворено от всички страни за външния поглед. Там, докъдето пускат посетители, които не са записани за програмите на центъра, се вижда красив парк с езерце, редица сгради, облицовани с черен мрамор, много зеленина, разхождащи се пауни, както и посетители и служители на центъра, облечени в задължителните виолетови роби. Интересуваме се какви са условията, за да се включим в програмите и подробно и любезно ни обясняват процедурите, таксите и възможностите. Дават ни и програма за седмицата – различни видове занятия от 6.30 сутринта до 9.30 вечерта, като всеки ден се повтарят Випасана медитация, Мълчалива медитация, Кундалини медитация, Laughing DrumsLaughter Meditation, OSHO Audio talk. Дори и след смъртта на Ошо огромната корпорация продължава да работи твърде добре, да осигурява време, пространство и техники на тези, които имат нужда, да се обърнат към себе си. Какви са резултатите за участниците в програмите, не се наемам да съдя, но явно като бизнес работи добре. Отвсякъде струи внушението на голяма, богата и стабилна фирма, която си разбира от работата. Таксите поне на пръв поглед не са много високи – около 30 лв. на ден, но като се има предвид, че допълнително заплащаш храна, квартира, дрехи и т.н., като цяло сумата излиза доста по-различна. Явно центърът не е предназначен за финансово изнемогващи клиенти. Иначе ни обясняват, че можем да се включваме в каквито занятия си поискаме, по наш избор – ако искаме във всичко, ако искаме – в нищо. На въпроса ми защо тестът за СПИН е задължителен, ми обясняват, че тук има хиляди хора от стотици страни, така че не е безопасно да общуват. Аз продължавам да настоявам, че ежедневното общуване с ХИВ-позитивни не носи риск, освен ако не влизаш в сексуални контакти с тях, а любезният чичко, който се е заел с моето просвещение, леко изнервено ми разяснява, че тук хората практикуват каквото намерят за добре и ако решат да навлязат в сексуални практики за медитация, организаторите могат да осигурят единствено тази превантивна мярка.
Любопитството ни към Ошо не е толкова голямо, че да посветим на навлизането в потайностите на центъра му повече дни, така че се отправяме към следващата точка от скитническата ни програма – Аурангабад. Имаме повече от 200 км дотам и очакваме, че ще ни отнемат целия ден. За наша изненада обаче се оказва, че почти целият път от Пуна до Аурангабад е направен на магистрала или поне на това, което индийците разбират под магистрала – две до три платна във всяка посока. Това качва средната скорост на придвижване от обичайните 25-30 км/ч до цели 40. Автобусът също е полулуксозна класа – вместо по три, седалките са по две – голяма рядкост по тези ширини. Спътниците ни изглеждат по-взети в ръце хора – няма го непрестанното шумолене на хортии, ядене, хвърляне, плюене през прозореца. На една от спирките се качва 14-15-годишно на вид момиче с толкова малко бебе, че почти съм убедена, че го е родила току-що, докато е чакала автобуса. Кондукторът й помага да се настани, нещо също твърде неочаквано. Абе, комфорт отвсякъде.
Иначе краищата, през които пътуваме, са толкова диви, че предизвикваме истински фурор с появата си. То не че и ние не сме положили усилия да изглеждаме достатъчно екзотично за местните разбирания, но схващаме, че по тези места не идват много чужденци, когато към Станислав се приближава един възторжен младеж и радостно го пита: „Japan?“. Отговорът – едно ухилено „Анджък“ - явно го убеждава в правилността на предположанието. Тук и английският е твърде рядък и твърде произволно употребяван език: изисква се известно усилие да схванеш, че „пай“ всъщност е „файв“, след това лесно се ориентираш какво означава „пипти-пай“. Жестовете съще не помагат особено – ние показваме 5 с пет разтворени пръста, а тук 5 се показва с неколкократно притискане на петте пръста един към друг, все едно, че береш памук, например.
Аурангабад е доста разпилян град, който е наследник на миналото величие на империята на Великите моголи, но днес не блести с нищо. Останките от крепостта се използват за опорни стени на бедняшките гета, старините имат твърде изоставен вид, но все пак градът е относително чист. Има си и тротоари, но те са използват предимно за настаняване на сергиите на уличните продавачи и излежаване на местните безделници, а пешеходците си вървят по уличното платно. Явно всички се чувстват уютно така – пешеходците се провират между рикшите, мотоциклетистите – между колите, потоците движение се преплитат и разплитат по само тяхна си логика, но като цяло работата върви.
Освен като изходна точка за посещение на скалните шедьоври в Елора и Аджанта, Аурангабад е известен и като града на „Тадж Махал на Декан“. Тук се намира гробницата Биби-Ка-Макбара, която според преданията също е паметник на любимата жена на шаха (друг шах, де, онзи с Тадж Махал не е имал няколко любими жени). Като конструкция, разположение, оформление на околните пространства Биби-Ка-Макбара много напомня Тадж Махал, но е по-малка и не толкова бляскава – освен мрамор са използвани варовик и гипсови орнаменти. Въпреки това се оказва едно прекрасно място за изпращане на Деня на Свети Валентин. Вино нямаме, само уиски, така че не можем да отбележим Трифон Зарезан подобаващо, но поне можем да си помечтаем как ще компенсираме това, когато се приберем.
Пътуването с нощен автобус има доста предимства – отхвърлят се големи разстояния, а като си вземеш „sleeper“, можеш и да се понаспиш, стига да случиш на спътници. Този път атракцията се оказва млада рускиня, която до полунощ високо и напевно обяснява на спътника си как учи английски: „Ой, I like this! I have, так сказать, audioteacher and videoteacher“. И така дълго и подробно. По едно време се усеща: „I go to sleep because tomorrow I'll be бууууу“. Но е толкова непосредствена, че не можеш да й се сърдиш.
Автобусът ни изсипва в Пуна в 6 сутринта. Още е съвсем тъмно, но по улиците вече гъмжи от народ. Интересно е да проследиш как се събужда градът – край автогарата са натъркаляни десетки спящи на тротоара, всеки завит през глава, като трупове в моргата; храмовете на най-различни изповедания започват да събират вярващите за сутрешната служба; цяла кавалкада дървени колички тръгва от „депото“ да разнася сакати просяци по работните им места; учениците сънено запълзяват към училищата; чаяджиите изнасят първите порции чай и закуски по сергийките си... Само час по-късно градът е неузнаваем – бодър, динамичен, пренаселен, влязъл в собствения си ритъм.
Пуна е един от големите и хубави градове на Индия, дори редовно е сред десетте най-добри места за живеене в страната. Климатът му е благоприятен, защото се намира на Деканското плато и не страда от непоносими жеги. Вижда се, че се развива бързо – редом с бордеите никнат нови жилищни и офис сгради, широки булеварди го пресичат във всички посоки, а в района на Koregaon park има много истински богаташки имения, с големи собствени паркове, високи огради, колониални дворци и непреклонна охрана.
Ние се оказваме в богаташкия квартал в търсене на Центъра за медитация на Ошо. Не можем да пропуснем тази забележителност на града. Оказва се, че това е доста голямо имение, прорязано от две улички, затворено от всички страни за външния поглед. Там, докъдето пускат посетители, които не са записани за програмите на центъра, се вижда красив парк с езерце, редица сгради, облицовани с черен мрамор, много зеленина, разхождащи се пауни, както и посетители и служители на центъра, облечени в задължителните виолетови роби. Интересуваме се какви са условията, за да се включим в програмите и подробно и любезно ни обясняват процедурите, таксите и възможностите. Дават ни и програма за седмицата – различни видове занятия от 6.30 сутринта до 9.30 вечерта, като всеки ден се повтарят Випасана медитация, Мълчалива медитация, Кундалини медитация, Laughing DrumsLaughter Meditation, OSHO Audio talk. Дори и след смъртта на Ошо огромната корпорация продължава да работи твърде добре, да осигурява време, пространство и техники на тези, които имат нужда, да се обърнат към себе си. Какви са резултатите за участниците в програмите, не се наемам да съдя, но явно като бизнес работи добре. Отвсякъде струи внушението на голяма, богата и стабилна фирма, която си разбира от работата. Таксите поне на пръв поглед не са много високи – около 30 лв. на ден, но като се има предвид, че допълнително заплащаш храна, квартира, дрехи и т.н., като цяло сумата излиза доста по-различна. Явно центърът не е предназначен за финансово изнемогващи клиенти. Иначе ни обясняват, че можем да се включваме в каквито занятия си поискаме, по наш избор – ако искаме във всичко, ако искаме – в нищо. На въпроса ми защо тестът за СПИН е задължителен, ми обясняват, че тук има хиляди хора от стотици страни, така че не е безопасно да общуват. Аз продължавам да настоявам, че ежедневното общуване с ХИВ-позитивни не носи риск, освен ако не влизаш в сексуални контакти с тях, а любезният чичко, който се е заел с моето просвещение, леко изнервено ми разяснява, че тук хората практикуват каквото намерят за добре и ако решат да навлязат в сексуални практики за медитация, организаторите могат да осигурят единствено тази превантивна мярка.
Любопитството ни към Ошо не е толкова голямо, че да посветим на навлизането в потайностите на центъра му повече дни, така че се отправяме към следващата точка от скитническата ни програма – Аурангабад. Имаме повече от 200 км дотам и очакваме, че ще ни отнемат целия ден. За наша изненада обаче се оказва, че почти целият път от Пуна до Аурангабад е направен на магистрала или поне на това, което индийците разбират под магистрала – две до три платна във всяка посока. Това качва средната скорост на придвижване от обичайните 25-30 км/ч до цели 40. Автобусът също е полулуксозна класа – вместо по три, седалките са по две – голяма рядкост по тези ширини. Спътниците ни изглеждат по-взети в ръце хора – няма го непрестанното шумолене на хортии, ядене, хвърляне, плюене през прозореца. На една от спирките се качва 14-15-годишно на вид момиче с толкова малко бебе, че почти съм убедена, че го е родила току-що, докато е чакала автобуса. Кондукторът й помага да се настани, нещо също твърде неочаквано. Абе, комфорт отвсякъде.
Иначе краищата, през които пътуваме, са толкова диви, че предизвикваме истински фурор с появата си. То не че и ние не сме положили усилия да изглеждаме достатъчно екзотично за местните разбирания, но схващаме, че по тези места не идват много чужденци, когато към Станислав се приближава един възторжен младеж и радостно го пита: „Japan?“. Отговорът – едно ухилено „Анджък“ - явно го убеждава в правилността на предположанието. Тук и английският е твърде рядък и твърде произволно употребяван език: изисква се известно усилие да схванеш, че „пай“ всъщност е „файв“, след това лесно се ориентираш какво означава „пипти-пай“. Жестовете съще не помагат особено – ние показваме 5 с пет разтворени пръста, а тук 5 се показва с неколкократно притискане на петте пръста един към друг, все едно, че береш памук, например.
Аурангабад е доста разпилян град, който е наследник на миналото величие на империята на Великите моголи, но днес не блести с нищо. Останките от крепостта се използват за опорни стени на бедняшките гета, старините имат твърде изоставен вид, но все пак градът е относително чист. Има си и тротоари, но те са използват предимно за настаняване на сергиите на уличните продавачи и излежаване на местните безделници, а пешеходците си вървят по уличното платно. Явно всички се чувстват уютно така – пешеходците се провират между рикшите, мотоциклетистите – между колите, потоците движение се преплитат и разплитат по само тяхна си логика, но като цяло работата върви.
Освен като изходна точка за посещение на скалните шедьоври в Елора и Аджанта, Аурангабад е известен и като града на „Тадж Махал на Декан“. Тук се намира гробницата Биби-Ка-Макбара, която според преданията също е паметник на любимата жена на шаха (друг шах, де, онзи с Тадж Махал не е имал няколко любими жени). Като конструкция, разположение, оформление на околните пространства Биби-Ка-Макбара много напомня Тадж Махал, но е по-малка и не толкова бляскава – освен мрамор са използвани варовик и гипсови орнаменти. Въпреки това се оказва едно прекрасно място за изпращане на Деня на Свети Валентин. Вино нямаме, само уиски, така че не можем да отбележим Трифон Зарезан подобаващо, но поне можем да си помечтаем как ще компенсираме това, когато се приберем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар