Аламинос и Стоте острова, или някои особености на филипинския туризъм

Според пътешественическите сайтове, в Санта Круз, провинция Замбалес, има някаква интересна пещера, която заради сталактитите и сталагмитите си е получила името „Саграда Фамилия“. Може и заради сталактоните да е, не успяхме да разберем. Защото според самите сантакрузци в техния град няма нищо, ама съвсем нищичко за гледане. 

С известно примирение се замъкваме до морския бряг – плаж има, ама го ползват за бунище. Което е доста странно на фона цялостната картина на поддържане на добра хигиена по улиците на всички градове, които сме посетили досега. 

Виждаме едно дърво, от чиито клони виси забележителна реколта от краставици, ама сантакрузци и тук го дават наопаки – не било краставици, било „буна“ и не се ядяло, и изобщо за нищо не ставало, и защо въобще ги занимаваме...

Е, при това положение няма какво да правим, хващаме автобуса за следващата забележителност – прочутите плажове на Аламинос. 

Всички са единодушни, че плажовете са на Стоте острова – природна забележителност, до която се стига от пристанището в Аламинос, което всички наричат Lucap. 

Хотелите са съвсем празни – кой нормален човек ще тръгне да почива посред зима. Ще вземе да се простуди при тези 28 -32 градуса. Въпреки това хотелиерите, щом се появим, веднага ни предлагат оферти като за разгара на сезона. Накрая за по 10 лв. на човек си имаме чудна стаичка с изглед към залива, пристанището и островите.

Островите са основната забележителност, около която се върти туристическият бизнес на района. Представляват група от ниски, обрасли с растителност скални образувания, подядени от ветровете и вълните. Дали наистина са сто, не смея да твърдя, но със сигурност не са малко.

Има два варианта за обиколки на островите – Regular Boat и Service Boat. Цените съответно за малка лодка са 1000 песос (40 лв.) и 1400 песос (56 лв.). 
Вижда ни се малко насилено да скокнем в тъмни зори, за да осигурим удобство на местната управа да организира обиколките на островите, така че се наспиваме хубавичко, пием по едно бавно кафе, закусваме и едва тогава отиваме да търсим вариант за обиколка на забележителностите. Накрая се оказваме дружинка с един напращял 30-инагодишен калифорниец и неговата млада филипинска придружителка. 

Лодката за 5 пътници е широка около 50-ина сантиметра и дълга около 5 метра. Добре, че са задължителните бамбукови балансьори отстрани, иначе преобръщането не й мърда. 

Островите са красиви. Наистина. Като изключим, разбира се, огромните бетонни плочи, боядисани в черно, на които са написани имената им и които навяват асоциацията с военен мемориал, а не с място за разпускане.

Първо спираме на най-големия остров – Губернаторския. Има малка пещера, чиято единствена забележителна отлика е, че е на острова. 

Вторият остров, на който ни отвеждат нашите смели мореплаватели, е Quezon. Там освен мост и въжена линия, по която можеш да се пуснеш (не се вижда никой да го прави), има и триетажно заведение, където можеш да си вземеш нещо за ядене или пиене, ако не си се запасил на сушата. 

Накрая се озоваваме на остров Scout като самотна компания от 2 Робинзона, 2 Робинзонки и 2-ма Петкановци. Пълно усамотение.

Ние със Станислав прекарваме следващите два часа в безметежно плуване в топлата вода, събиране на корали, миди и морски звезди по брега, ново плуване и ново шляене...

Водата е почти 30 градуса, не е много солена, плуването е лесно, приятно, съвсем неизморително. 

Тръгваме си не толкова впечатлени от необикновените природни гледки, колкото изпълнени с умиротворение от един прекрасен ден. Е, и отчетността върви – отхвърлили сме 100 от филипинските острови, остават ни още само 7007.

Неорганизираното пътуване из Филипините не е съвсем безпроблемно. Хотел има не във всяко градче. Ако не си предвиждаш времето за пристигане, можеш да се окажеш в доста неприятна ситуация. Разпитвахме доколко безопасно може да бъде спането извън хотел, но никой не се ангажира с мнение, че това е безпроблемно. Като цяло в страната не се усеща напрежение, хората се разхождат до късно по улиците, дори на слабоосветени места като парка на Сан Фернандо, например – но въпреки това нивата на безопасност не са като за пълно разпускане. Иначе транспорт има много и всякакъв – трициклети като вътрешен транспорт, джипнита и микробуси за кратки разстояния между градовете, автобуси от най-различна класа за по-дългите дистанции. Само да ти се пътува. 

Повече за Аламинос и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.