Стига толкова Рио... засега, февруари 2013 г.

След старателно обикаляне на гишетата на Родовиария (Автогарата на Рио), си намираме билети в посока водопадите Игуасу на половин цена от тези, които сме издирили през интернет. При това ще пътуваме с аржентинската компания Crucero del Norte, което означава, че ще се озовем директно откъм аржентинската страна на водопадите, която според предварителната информация е и по-атрактивната, а и няма да ни се налага да си организираме прехвърлянето дотам. Предоволни от намереното решение и следвайки инструкциите на касиерката, на следващия ден се явяваме един час преди тръгването на автобуса на автогарата, за се чекираме и сядаме да чакаме старта.
Родовиария се оказва огромна, добре организирана и чиста автогара, през която преминават безчислени пълчища пътници. Автобусният превоз в Бразилия е предпочитаната форма на придвижване и очевидно е в подем. Районът около автогарата е мръсен, занемарен и недружелюбен, но в самата Родовиария е светло и приветливо, доколкото може да е приветлива една автогара. Докато чакаме, на спокойствие наблюдаваме дефилето на разнообразни представители на човешкия род и установяваме, че такова нещо като типичен бразилец няма – от много светли, слаби и високи, до плътно черни, ниски и набити, през всички нюанси на шоколада и кафето с мляко и всички размери от педя човек до двуметрови гиганти. Наблюденията ни за митовете около прослувото бразилско дупе също се потвърждават – докато според слуховете то трябва да е стегнато и високо, така че да можеш да си оставиш чашата с кафе върху него без да я разлееш, реалността показва изобилие от задни части, на които можеш да сервираш скромен обяд за немноголюдна фамилия и да ти остане място за солницата и салфетките. Прави ни впечатление и съмнително високият брой хора с липсващи крайници или белези – при това не става дума за просяци, а хора, които делово са се запътили по някакви свои задачи. Изглежда, че спокойствието, на което се радвахме в по-централните части на града, е доста подвеждащо.
Автобусът, с който ни предстои да пътуваме 22 часа, е на два етажа и е предвиден да създаде максимум удобства на пътниците. Всеки разполага със седалка, която е поне с 20 см по-широка от стандартните, отпуска се максимално назад почти до хоризонтално положение и има подложка за краката, така че да се изпънеш спокойно. Още с качването ни раздават одеала и възглавници и добре че го правят – климатикът е надут до степен, че сме принудени да се увиваме като пашкули, за да се спасим от окапване на носовете ни от измръзване. Добре, че веднъж на 4-5 часа спираме за почивка, та малко да се сгреем.
Почивките се правят на специални автогари, извън населените места, където автобусите зареждат гориво, а пътниците ползват безплатно добре поддържани бани и тоалетни и могат да се нахранят в огромни ресторанти на самообслужване, които работят пак на принципа „на кило“ - има си фиксирана цена на килограм храна и си плащаш за количеството, което си натрупал в чинията, независимо дали това са пържоли или марули. В различните ресторанти цената на килограм е различна, досега сме попадали на вариации от 25 до 40 реала, т.е. от 18 до 28 лв. за килограм. На места като бонус ти дават безплатно кафе, но дали е редовна практика, не знам. При безумната скъпотия в Бразилия този вариант за изхранване се оказва един от най-евтините. Самите бразилци го ползват редовно, дори в неделя ги гледахме да си вземат храна за вкъщи, вместо да готвят.
На излизане от Рио де Жанейро ни става ясно защо градът има толкова лоша слава. Десетки километри пътуваме през безкрайно грозни, струпани криво-ляво, порутени постройки, из които щъкат човешки същества с твърде съсипан вид – млади хора, с изпопадали зъби, унищожени от наркотиците, момичета, бременни още след първия си цикъл, хищни погледи на гладна глутница, която няма какво да губи. Сигурно не всички са такива, но това са тези, които се набиват на очи, изпълзелите на улицата, за да си осигурят още един ден живот. За разлика от Индия, където мизерията е кротка и се опитва да оцелява чрез просия, тук жаждата за живот е агресивна и жестока. Започваме да се чувстваме по-сигурни и спокойни едва когато напускаме големия град и се оказваме сред зелените хълмове.
Като казвам „зелени“ и „хълмове“, имам предвид точно това – зелени, каквито въобще не съм могла да си представя и хълмове, докъдето окото ти стига. При това в някакъв странен безпорядък: при нас възвишенията малко или много са организирани около някакви водосбори – дерета, реки, езера, а тук сякаш няма никакъв смисъл в нахвърлянето им до хоризонта. При това всичко, ама съвсем всичко е покрито ниска зелена трева – няма стърчащ камък, няма разлом, няма сипей. Сякаш някой е взел огромно зелено одеало и го е смачкал на пода – каквото се е получило, това е.
Нямаме възможност много да се чудим на пейзажа, защото дъждът, от който бягаме от Рио, ни застига. И направо ни удавя. Едва сега разбирам какво значи тропически дъжд. Прозорецът на автобуса е покрит с плътна пелена от вода, дори се чудя дали пък не сме стигнали преждевременно до водопадите, че и да сме застанали под тях. Не се вижда нищо, абсолютно нищо. Как се справят чистачките пред шофьора, идея си нямам. Скоростта ни обаче не намалява, явно, че или има добри чистачки, или кара по слух. При това положение не ни остава друго, освен да си кажем наздраве с по една бира и кротко да заспим.

Още Рио, февруари 2013 г.

Като кажеш Рио, се сещаш за две неща – статуята на Христос над града и Карнавала. И двете са силно преекспонирани и затова сме леко скептични към тях, но все пак решаваме да проверим колко истина има в слуховете за тяхната изключителност.
Започваме с Карнавала – или по-скоро той започва с нас. Като начало, още докато от София се опитваме да си направим резервации по интернет за първите дни в Рио, отбелязваме печалния факт, че цените за времето на Карнавала скачат от 3 до 7 пъти от стандартните – колкото по-близо до финала, толкова по-зловещо е нарастването. По едно време установяваме, че почти сме се навили да спим в стая с още 8 или десет човека срещу 60 лв. на калпак. Бързо се отърсваме от идеята и с упорито ровене успяваме да си запазим поне две нощувки при прилични условия. След изтичането им се договаряме ден за ден със съдържателите на хостела за следващите нощувки. Тъй като нещата са динамични, налага ни се да се местим от стая в стая, но така поне опознаваме хостела в подробности, а и се ползваме от привилегията всяка вечер да получаваме нови чаршафи.
Идеята по време на Карнавала да се слеем с туристическия поток и да се предадем в ръцете на туроператори и всякакви други организатори на пакетни забавления отначало ни се вижда примамлива. Все още си чувстваме несигурни в обстановката – все пак това си е цял нов континент, при това от другата страна на глобуса, дето всичко е наобратно, жегата е на север, студът е на юг и още се чудим как успяваме ходим нагоре с краката. Наслушали сме се на какви ли не предупреждения за местните порядки, та не сме склонни много да експериментираме. А какво по-просто и лесно от това да тръгнеш по утъпканите пътеки, да си купиш билет за финалното представление на Карнавала на Самбодромо, да се настаниш сред още няколко хиляди души и да изгледаш прословутото дефиле на школите за самба. Докато обаче се чудим кое от предложения за билети да приемем, за да не попаднем на мошеници, полека-лека започваме да усещаме една друга страна на Карнавала, която е доста по-близка на нашия начин за възприемане на света. И друг път сме си давали сметка, че не са ни интересни представителните страни на местата, които обикаляме – навсякъде по света си има цяла една индустрия, която се занимава да представя местния колорит по един лъскав и синтезиран начин, с който да задоволи любопитството на туриста без да го изважда от комфорта на сигурността. На нас обаче ни е интересна кухнята – това, което кара хората да правят едно или друго нещо заради себе си, не за да го покажат „на чужденците“. Разбира се, не винаги е възможно да навлезеш в дълбочина, но това, което се показва по телевизиите, ни е далеч по-малко интересно, отколкото случващото се извън фокуса на камерите. Затова тръгваме да обикаляме из града и да търсим какво се случва зад кадър.
Първото, което разбираме е, че цялият блясък на финала се събира пайета по пайета, перо по перо, стъпка по стъпка из малки, прашни и затрити ъгълчета на целия град. Това не е като автомобилен завод – конвейр, стерилност и автоматизация. По-скоро е като ручейчета, които постепенно се вливат в поточета, превръщат се в рекички, докато накрая се излеят в пълноводна, помитаща всичко по пътя си река. Надничаме в кварталните работилници, откъдето ни пъдят сърдито, за да не издадем тайната на конкуренцията, зяпаме лъскавите костюми, висящи от прозорците на олюпени фасади и се включваме в blocos – кварталните фиести, в които се случва истинският карнавал.
Истинският дух на празника е в тръпката всеки да участва в него. За четирите дни в Рио попадаме на поне петнадесетина спектакъла в различни квартали. Някои са съвършено непретенциозни – просто хора с по-шарени от обичайното дрехи бият барабани, надуват тромпети, прегръщат се, пеят и танцуват в ритъма на самбата. Други се целят във Висшата лига и са инвестирали сума време, пари и репетиции в костюми с пера, изваяни тела, стройна хореография и музика. И в единия, и в другия случай обаче спектакълът не е толкова за публиката, колкото за участниците в него. Без публика, разбира се, не е същото. Но главните герои не очакват просто възхищение и ръкопляскания – истинският успех за тях е подпалването на фитила на всеки наоколо, включването му в общото преживяване с танц, песни, подскоци, викове, свиркане и кой каквото му иде отвътре. Полека-лека и ние прескачаме бариерата и от просто наблюдатели и консуматори на забавлението, се превръщаме в част от него. Е, самбата ни е малко модифицирана, но защо пък да не им покажем някои нови стъпки. Не че някой им обръща внимание, но току-виж се окаже, че догодина модата е навлязла нашироко и цели школи дефилират с подскоци и кълчене леко извън ритъма на музиката.
Символите на Карнавала – кръшните танцьорки с пищни костюми, които не покриват нищо – също са изключително разнообразно представени. Има сред тях такива, които карат дъха ти да спре – е те такова животно нема! - защото наистина се чудиш възможно ли е това съвършено създание да е от същия човешки род, както и оялите се самодоволни матрони, които масово пълнят улиците. Други пък са толкова непохватни в стремежа си да наподобят най-добрите, че ти се иска да дръпнеш палката на локалния диригент, за да прекратиш това мъчение. Но при всички положения Духът на Самбата цари навсякъде, залива улици и площади и не оставя никого извън играта. Такова нещо като наблюдатели няма – най-много някой стерилен турист да се опитва да заснеме пачангата без да се изцапа.
В суматохата на Карнавала (КаХнавала, както го наричат кариоките), за малко да пропуснем другата голяма атракция – статуята на Спасителя над града. Отначало го дебнем изотдолу – да направим „уникалните“ снимки, които никой друг преди нас не се е сетил да щракне - но той упорито се крие зад облаците. Сигурно му е писнало да позира. Ние обаче сме упорити и отиваме да се запознаем отблизо. С градския автобус се качваме до подножието на Корковадо с надеждата оттам да вземем железницата за върха. Както обаче вече бяхме предупредени (благодаря, Недялко!), билети няма до края на деня. Капацитетът на железницата не стига за нуждите на многобройните посетители, затова се е развила паралелна микробусна линия, която катери хълма. Нямаш шанс да се качиш с друг транспорт – оттам започва Паркът Тижука, който е защитена територия и не е разрешен свободният достъп на превозни средства. Според Станислав организаторите на линията са откровени мафиоти, според мен, съдейки по надписите на тениските им, са местна кооперация, но няма кой да разреши спора ни, защото говорят английски колкото да ни кажат цената. Всъщност може и двамата да сме прави.
Първият етап от изкачването е до междинната станция на влакчето и струва 25 реала (около 18 лв.) на човек. Лепват ни по един червен стикер на блузите, за да ясно, че сме си платили и да можем да слезем пак със същите микробуси. Организацията е желязна – нови климатизирани мерцедеси, които бързо се пълнят и заминават един след друг по серпентините на стръмния хълм. На междинната станция ни изпращат да си купим билети за втория етап, но наоколо е истинска джунгла и ние решаваме да се разходим пеша из нея като използваме пътя на бусчетата. Оказваме се единствените луди, тръгнали да пуфтят по баира нагоре, но удоволствието си струва. Джунглата е пълна с безбройни нюанси на зеленото, тайнствен сумрак, загадъчни пронизителни звуци от неизвестни птици и малките радости на откритията, които правим по пътя – кажи-речи целият асортимент на цветарските магазини в диво и буйнорастящо състояние. Миризмата на влажна зеленина е зашеметяваща. Почти можеш да си представиш, че си сред първопроходците на тези места, ако удобно се престориш, че не забелязваш асфалтовия път и профучаващите от време на време покрай теб бусчета, пълни с туристи.
След изтощителния пек на вчерашния ден сянката и гъстата растителност идват като балсам за изгорелите ни кожи. И облаците се оказват милостиви към нас – скриват слънцето с все по-гъста завеса, така че когато се оказваме горе на Корковадо, не сме заплашени от ново изгаряне. Да, обаче се оказваме сериозно ощетени откъм туристически атракции – плисва дъжд и скрива цялата гледка към града. Но пък тичането надолу под струите топла вода се оказва неподозирано удоволствие. Въпреки, че сме подгизнали, само ни е смешно колко нелепо изглеждаме. Докато стигнем до спирката на градските автобуси, дъждът вече е спрял, но на нас още не ни се прибира и продължаваме разходката по улиците на града. Надвечер попадаме на поредната пачанга. Отново се лее дъжд, но народът въобще не се впечатлява – пее и танцува от сърце. Е и ние допринасяме малко за общата суматоха – за какво сме тук, все пак.

Рио, февруари 2013 г.

Първата хубава изненада в Рио е хостелът. Разположен е в приятния квартал Ботафого, на уличка с единствен изход, заградена с бариера, а самият хостел се гуши сред зеленина между околните блокове като късче природа сред града. Целият е светещ, шарен, украсен с пана, мозайки, огледала и пълен с млади хора, които се валят по диваните, играят джаги, пият бира или чатят. Дебелият котарак на рецепцията ни оглежда изпитателно, но решава, че въпреки преклонната възраст ставаме за тази компания. Стаята ни е под керемидите, но със съвместните усилия на климатика и вентилатора го докарва до поносими температури. Баните са три за четири стаи, но са чисти, с тоалетна хартия и хартиени кърпи. След 24-часовия преход решаваме, че толкова емоции засега ни стигат и заспиваме моментално.
Сутринта е облачна, но това само ни радва, поне засега. Температурата е около 30 градуса и слънцето идва малко в повече. Кафето е хубаво (бразилско, все пак), закуската изобилна и оптимизмът ни значителен. Вземаме стратегическото решение като за първи ден да изръшкаме южната част на града с ъс знаковата Захарна глава и легендарните плажове Копакабана и Ипанема. От хостела ни предлагат еднодневен тур с обиколка на основните забележителности, но ние си знаем, че няма да сме удовлетворени, ако не се придържаме към максимата, че само територия, през която е минала пехотата, може да се смята за превзета. Само след като се потрошим от ходене, завиране по кьошенцата, надничане в прозорците и мързелуване по пейките, се чувстваме, че наистина сме били на някое място.
Заливът Гуанабара, който на времето подвел португалците, че е устие на река и така дал името на града – Рио де Жанейро, Януарската река, разкрива прекрасна гледка към невероятните стръмни хълмове над града. Започваме да дебнем игрите на облаците, които сякаш преднамерено крият статуята на Спасителя, разперила ръце над Корковадо. Сякаш нарочно ни дразнят – откриват гледката за секунди и отново забулват върха, въпреки че долу грее слънце и небето наоколо е синьо. Тази криеница продължава целия предиобед, докато обиколим Пао де Азукар, Захарната глава, от всички страни.
Кварталът около Главата се оказва изумително чист, приветлив, застроен с малки кокетни къщички. Полека-лека напрежението ни по отношение на Рио започва да спада – градът демонстрира завиден стандарт, чистота и не особено гъста населеност. Почти не попадаме на изпаднали типове или откровено криминален контингент. През целия ден, докато обхождаме кварталите около южните плажове, се чувстваме комфортно и защитено. Приятно впечатление ни прави, че тротоарите са павирани с мозайка от светли и тъмни павенца, които им придават стегнат вид и собствен облик. При това са подчертано чисти. Няма фасове, въпреки че пушенето все още е сериозен проблем. Няма кучешки акита, въпреки че много от хората разхождат неголеми, но изключително кокетни кучета – кое с вратовръзка, кое с джувка, кое със шнолички. Улични песове не се виждат. Природата се вписва по един ненатрапчив начин в градския живот – из дворовете, около уличните дървета, на изоставените местенца буйно и на воля растат всичките екзотични китки, които съм мъчила да отгледам в саксии – амаранти, кротони, сансеверии и каквото още се сетите. Тук-там по дърветата притичват маймунки колкото катерички, които водят след себе си своите бебета с вид на неголям космат орех. По крайбрежните камъни кацат врабчета и камъкът изведнъж оживява – стотици дребни молюски се пръсват като живачни капки настрани от лакомия натрапник.
Хората изглеждат доволни от живота, няма нервност или припряност. Дори продавачите по плажа не са особено нахални. Пък и защо да са, като все някой се навива да купи безценностите им.
Бразилците и по-специално бразилките, демонстрират удивителна суета – току се кипрят, гримират, мажат, само и само да постигнат мечтаната красота. В един от моловете се опитвам да се добера до кабинките в тоалетната, но ми се налага да си пробивам път с лакти сред тълпата от жени и млади момичета, които се гримират, мият си зъбите или просто се въртят пред огледалото, като с целия си вид питат: „Огледалце от стената, кажи коя е най-красива на земята?“ Самодоволството, което излъчват, ясно показва какъв отговор чуват.
Доброто самочувствие личи и по липсата на каквото и да било притеснение по отношение на облеклото. Обикновено то е сведено до абсолютния минимум , независимо от възрастта и килорамите. Мъжете без всякакво притеснение се разхождат голи до кръста навсякъде из града, хора по бански се срещат не само около плажа, но и по улиците в доста голяма отдалеченост от него – просто така си се прибират от плуването и припичането. Бразилките не се притесняват да излагат на показ тонове целулит и да опънат трико върху невъобразими гънки и телесни натрупвания. Слуховете за бразилската женска красота се оказват силно преувеличени – повечето са набити, яки, много мускулести или много дебели. Дори на легендарния с красавиците си Копакабана рядко се вижда истинско хубаво момиче, а откъде са намерили девойка за вдъхновение на написването на „Момичето от Ипанема“, направо си остава загадка за нас. А може пък супер красавиците в момента да са заети с Карнавала (с главно К!), та да не им остава време да се шляят по улиците и плажовете.
При целия безмилостен пек океанът е доста хладен – не бих казала студен, но все пак при температура на въздуха 33-35 градуса на сянка, човек подсъзнателно очаква водата да е по-скоро като топла супа, отколкото като освежителна напитка. Вълните не са толкова големи, колкото сме си ги представяли, но въпреки това къпещите се са предпазливи – общо взето не се виждат много екстремни изпълнения. Иначе на плажуващите млади хора не им липсва ентусиазъм – мнозина играят плажен футбол в смесени отбори от мъже и жени, всякакви други забавления, свързани с гонене на топка, също са много популярни. Навсякъде има душове с непрекъснато течаща вода – изпомпват я направо от пясъка , на много места маркучите, докарващи вода до душовете, нарочно са пробити, за да мокрят пътека по плажа, по която да може да се стъпва с боси крака без опасност от мехури от изгаряния по ходилата. На много места покрай плажа рекламните табла имат на страничните си стени копче за разпръскване на разпрашена вода – още един начин да се охладиш в жегата.
И двата плажа – Копакабана и Ипанема – се оказват доста по-малко населени, отколкото сме си представяли. Преекспонирането им в нашето съзнанение ни караше да си представяме, че е два ли не всеки жител на 6-милионния град ще се е спуснал да се възползва от възможността да се попече и покъпе там. Ипанема е с по-тясна пясъчна ивица, та там изглежда малко по-гъстонаселено, но Копакабана и огромен и дори плътното застояване на квартала не му пречи. Очакванията ни, че покрай плажа всичко е хотели, също не се оправдават – много от сградите са просто жилищни, в които очевидно живеят хора заети и с друго, освен да ходят на плаж.
Присъствието на полицията е осезаемо навсякъде в районите покрай плажовете. Освен че е чисто, е и доста спокойно. Почти не се виждат съмнителни типове, хората или се разхождат достолепно, или са заети със забавленията си. Само по едно време минава групичка полуголи тийнейджъри, които с подвиквания и смехове ритат по тротоара една раница до пълното разпиляване на съдържанието й – явно е открадната и изтърбушена за ценности. На едно от дърветата на крайбрежната улица виси сак – вероятно също откраднат, изпразнен откъм ценни вещи и благородно оставен на собствениците да си го намерят.
Макар че е привидно спокойно, дебелите решетки на прозорците и вратите ни подсещат да не губим бдителност. Почти всеки вход се заключва с допълнителна метална решетка, по-лъскавите сгради задължително имат портиер. Дори нашият хостел, който е едно скромно място, има метална ограда със заключваща се през нощта врата. Всъщност, по цялата уличка, на която сме временни жители, няма нито една къща без такава врата. Навсякъде, където хората са постигнали малко по-добър стандарт, мерките за сигурност са много сериозни.
Оценяваме в какъв хубав и спокоен квартал сме се заселили едва на следващия ден – когато сменяме посоката на разходката и се отправяме към центъра. Колкото повече наближаваме старата част на града, толкова повече се засилва мизерията, мръсотията и чувството за опасност. Все по-често се срещат просяци, спящи по улиците хора, всички са по-нервни и напрегнати. Градът е строен със замах – почти навсякъде тротоарите са покрити с мозайка по-светли и по-тъмни павенца, които обаче към центъра стават все по-занемарени и неприветливи. Сградите наперено показват остатъци от минало величие – личат следи от пищна архитектура, ярки цветове, фантазия и размах при решенията, но всичко е твърде изоставено и неприветливо. Рядко се вижда добре поддържана сграда, но пък там, където я има, удоволствието от присъствието й е пълно. Въобще центърът има вид на застаряваща хубавица, която все още полага някакви грижи за себе си, но като цяло е загубила надежда.
Полека-лека части от центъра се заемат от новите небостъргачи – има цели квартали, в които няма как да задържиш шапка на главата си, ако искаш да видиш къде свършва сградата. За съжаление, това е впечатляващо, но обезличаващо постижение на архитектите – в тази си част Рио прилича на всеки друг голям град. Високите сгради обаче имат едно предимство, което оценяваме по достойнство: правят сянка. Точно по обед слънцето е право над главите ни и преживяването започва да става мъчително. Сянката, която хвърляш по това време, покрива кажи-речи само стъпалата ти. При това положение, двата метра сянка покрай небостъргачите, си е безценен ресурс. За щастие архитектите са мислили по въпроса и на повечето места са предвидили пешеходни пасажи, така че по-малко хора да изпоприпадат от безпощадния пек.
Архитектурната мисъл не е дремала и когато се е решавал проблемът с паркирането. Почти няма нова сграда, която да не разполага с огромни подземни паркинги, а на много места паркингите заемат и първите 2-3 етажа. Вярно, че откъм печалба не е като да продаваш само апартаменти, но за сметка на това улиците са значително облекчени откъм безразборно паркирали автомобили.
Трафикът в града също е значително по-лек, отколкото сме очаквали. Въпреки че Рио е вмъкнат в междините между стръмните хълмове наоколо, има множество широки булеварди, които облекчават движението. Градският транспорт е изключително добре уреден – автобусните линии са безброй, или поне достигат 4-цифрени номера, самите автобуси са чисти, климатизирани, редовни и не сме ги виждали претъпкани. Билети се продават вътре в автобуса – кондукторът седи до входа и пропуска пътниците през една въртележка, след като им прибере парите. Тарифите са разнообразни – зависи от вида на автобуса или линията, но най-масовите са с цена на билета от 2.75 реала, т.е. около 2 лв. За разстоянията, които изминават и качеството на обслужването, въобще не е много.
За два дни да опознаеш един огромен град е невъзможно, но пък да започнеш да наместваш картинката си е напълно постижимо. Рио се оказва съвсем различен от това, което сме си представяли – по-малко натрапваща се екзотика, повече дружелюбност и ред, изненадващо вписване в средата. Наистина не сме ходили в крайните квартали, мрачно известните фавели, но поне засега пътешественическата ни нагласа, че хората навсякъде са изначално добронамерени, се оправдава.