Намислили сме да идем в
Потоси поради една проста причина – това е най-високо разположеният град
на Земята, надморската му височина е 4070 м. Струва ни се, че такова
преживяване не е за изпускане.
Автобусът от Тупиза влиза в Потоси откъм горния край на града, покрай доминиращия над местността силует на Серо Рико, планината, станала причина за възникването на селището. Погледът надолу към града не е обнадеждаващ – сякаш изсипани от чувал и разпръснати по стръмния склон неизмазани тухлени къщи – тъжна картинка. Преминаването през целия град до долния му край, където е разположената новата модерна автогара, не допринася за промяна на впечатлението. Слизаме в толкова безлично и неприветливо място, че започваме да се питаме дали директно да не се хвърлим на автобуса за Сукре и да пропуснем тази безрадостна гледка. Единствено мисълта, че е срамно да се предадем без бой, ни кара да направим усилие да отидем до центъра.
Упорството и постоянството се възнаграждават. Ние решаваме да се възнаградим предварително – вземаме такси до центъра – нещо, което никога досега не сме правили по време на пътешествията си. Винаги сме предпочитали ходенето пеша или в краен случай с градския транспорт, за да усетим по-добре пулса на мястото. Този път обаче усещаме, че надморската височина ни е изпила силичките и колебанията ни ще наклонят везните в полза на отказа от усилия. Таксито кръжи по все така скучни и безлични улици, докато изведнъж спира и ние ахваме – сякаш сме се оказали в центъра на някой от процъфтяващите през късното средновековие европейски градове. Площадът е чист, зелен, украсен със скулптури, но всичко бледнее пред величието на достолепните сгради околовръст – Катедралата, Общината, полицията... Настроението ни рязко се оправя и въпреки задъхването ентусиазирано се втурваме да обикаляме по околните улички в търсене на място за настаняване. Това очевидно ни е късметлийският ден, защото почти веднага намираме великолепен хостел – никога не сме били в по-добър! - на самия център, а цената е наполовина на сумата, която платихме за безобразното място за спане в Калама, например. Потоси тутакси се превръща в любимия ни град и нямаме търпение да се разходим, за да го опознаем.
Рядко нещо ме е изненадвало толкова много. Насред Андите, на височина, която те кара да се превиваш на две, ако леко забързаш крачка, на най-затънтеното място на света съществува град, чийто център не отстъпва по красота, изобилие на архитектурни решения и достолепие на много от градовете – гордост на Европа. Изумителен брой големи и богати църкви – над 20 – те пресрещат едва ли не на всеки ъгъл. Стари достолепни сгради с каменни орнаменти мерят привлекателност с новопостроени стилни домове. Част от улиците са пешеходни и с паважа и гъсто настроените си къщи по някакъв начин напомнят атмосферата на Стария Пловдив. Впрочем, добре, че са тези пешеходни оазиси, защото движението в града е кошмарно – улиците са тесни и изключително стръмни, а безбройните автомобили – много остарели и изхвърлят кошмарни количества черен задушлив пушек. На тази височина и без това едва се диша, а като ти избълват в лицето и смъртоносно кълбо мръсни газове, положението става направо критично.
Въпреки това хората изглеждат ведри и доволни от живота. Не са с много лъскав и богат вид, но определено се усеща по-висок просперитет в сравнение с граничните градове, в които бяхме досега. Младите хора са спретнато облечени, момичета – по-често с пуснати коси с хубави прически, доста от тях са и гримирани и въобще си личи, че полагат грижи за себе си.
Градът се е развил от съчетаването на две противоположности – огромно богатство и зловеща мизерия. Само 50-ина години слeд откриването на Америка от Колумб, предприемчив испанец достига до подножието на планината, която с основание нарича Серо Рико, Богатата планина, заради огромните залежи от сребърна руда в недрата й. Какво е накарало този човек да се изкатери на тази височина, какви сили са го подтиквали да продължава напред, как е открил точно това находище – нямам отговор на тези въпроси. Факт е, че година по-късно на това място вече има селище, което бързо се разраства и се превръща в най-богатия и най-големия град на Южна Америка за времето си. Добивът на сребърна руда от Серо Рико се развива с нечувани темпове благодарение на къртовския труд на местното население и докараните от Африка роби. Условията в мините са били абсолютно нечовешки, всичко се е извършвало на ръка, рядко някой от миньорите е доживявал 10-годишнината от слизането си в рудника. Кошмарът е бил ежедневие и след като не са могли да избягат от него физически, миньорите започнали да търсят спасение в свръхестествени сили. Така се родил образът на Дявола Тио – едновременно заплаха и закрила за миньорите, към когото те се обръщали, когато не намирали помощ от никъде. Този начин на работа е продължил столетия наред и е донесъл на предприемчивите собственици на мините нечувани богатства, намерили израз и в процъфтяващия вид на града. На времето са твърдели, че улиците на Потоси са постлани със сребро – толкова пищен и впечатляващ за посетителите си е бил градът.
Днес рудниците се управляват като кооперативи – всеки миньор има дял в собствеността.Това обаче не е допринесло особено много да подобряване на условията – и досега се разчита предимно на ръчната работа, мините не са обезопасени, инцидентите са чести и тежки. Туристическите агенции предлагат възможности за турове в мините, при които посетителите да се запознаят отблизо с условията на работа на миньорите – един вид гъделичкане на нервите, което се засилва още повече от изричните предупреждения на агенциите, че не поемат никаква отговорност в случай на инцидент: срутване, изтичане на газ, взрив, изпусната вагонетка, натравяне с вредни вещества, нараняване и дори смърт. Всичко си е отговорност на посетителя. Не знам дали много хора се възползват от тази възможност, но ние определено не се чувстваме съблазнени. Серо Рико изглежда достатъчно зловещо, надвесила раздраната си от добива на руда плът над града, за да ни се иска да се напъхаме и в тъмнината и мръсотията на рудника. А и ни се вижда малко надменно да ходим да разглеждаме хората, които изкарват хляба си в ужасни условия, като някакви животни в зоопарк.
Затова прекарваме деня си в обикаляне на улиците и надничане във вътрешните дворове, каквито имат повечето сгради тук. Откъм улицата фасадите са прилепени една към друга, но патиото крие зеленина, бликаща водичка и уют – според възможностите на собствениците на сградата. Самите улици са доста тесни, с тротоари, по които едва се разминават двама души и никаква зеленина. За сметка на това обаче на доста места монотонността на градския пейзаж е прекъсната от зелени градинки с удивително свежа трева и високи дървета – очевидно грижата за тях е постоянна и неуморна. Влизаме в няколко църкви с типичен католически блясък, дивим се на огромния брой училища в центъра на града и се отбиваме в Ла Монеда – пищната сграда на бившия монетен двор, превърната сега в музей. Нямаме сили за повече геройства – и без това едва ходим и внимаваме да не се навеждаме често, за да не ни причернява.
Все пак не сме толкова зле, че да изгубим напълно любопитството си. Докато разглеждаме градския пазар в търсене на нещо подходящо за ядене, решаваме да надникнем и зад ъгъла – и занемяваме. Попаднали сме на пазара за магии. Не в преносен смисъл с някаква литературна украсеност. Истински магии – дето променят живота към добро и лошо. Мрачни лелки са разпънали сергии, пълни с билки, камъчета, отвари, парчета с неясен произход... Всичко това малко напомня неделен битпазар, но всяка сергия задължително съдържа една част, която веднага ти казва, че става дума за съвсем други намерения – къде на купчини, къде провесени от въже срещу нас блещят празни погледи изсушени зародиши на пилета и лами, новородени викуни, препарирани жаби и гущери... В първия момент си мислим, че бабите са просто небрежни стопанки, оставили стоката да добие този неприветлив вид, но после осъзнаваме, че това са важни съставки за добре работеща магия. Разбира се, силата й рязко спада, ако някой я заснеме, затова появата на фотоапаратите е посрещната с ръкомахане, кълнене и замерване с парчета от стоката по сергиите. Битката завършва наравно – бабите ни прокуждат, но и ние успяваме да отнесем няколко кадъра от невероятното пазарище.
Автобусът от Тупиза влиза в Потоси откъм горния край на града, покрай доминиращия над местността силует на Серо Рико, планината, станала причина за възникването на селището. Погледът надолу към града не е обнадеждаващ – сякаш изсипани от чувал и разпръснати по стръмния склон неизмазани тухлени къщи – тъжна картинка. Преминаването през целия град до долния му край, където е разположената новата модерна автогара, не допринася за промяна на впечатлението. Слизаме в толкова безлично и неприветливо място, че започваме да се питаме дали директно да не се хвърлим на автобуса за Сукре и да пропуснем тази безрадостна гледка. Единствено мисълта, че е срамно да се предадем без бой, ни кара да направим усилие да отидем до центъра.
Упорството и постоянството се възнаграждават. Ние решаваме да се възнаградим предварително – вземаме такси до центъра – нещо, което никога досега не сме правили по време на пътешествията си. Винаги сме предпочитали ходенето пеша или в краен случай с градския транспорт, за да усетим по-добре пулса на мястото. Този път обаче усещаме, че надморската височина ни е изпила силичките и колебанията ни ще наклонят везните в полза на отказа от усилия. Таксито кръжи по все така скучни и безлични улици, докато изведнъж спира и ние ахваме – сякаш сме се оказали в центъра на някой от процъфтяващите през късното средновековие европейски градове. Площадът е чист, зелен, украсен със скулптури, но всичко бледнее пред величието на достолепните сгради околовръст – Катедралата, Общината, полицията... Настроението ни рязко се оправя и въпреки задъхването ентусиазирано се втурваме да обикаляме по околните улички в търсене на място за настаняване. Това очевидно ни е късметлийският ден, защото почти веднага намираме великолепен хостел – никога не сме били в по-добър! - на самия център, а цената е наполовина на сумата, която платихме за безобразното място за спане в Калама, например. Потоси тутакси се превръща в любимия ни град и нямаме търпение да се разходим, за да го опознаем.
Рядко нещо ме е изненадвало толкова много. Насред Андите, на височина, която те кара да се превиваш на две, ако леко забързаш крачка, на най-затънтеното място на света съществува град, чийто център не отстъпва по красота, изобилие на архитектурни решения и достолепие на много от градовете – гордост на Европа. Изумителен брой големи и богати църкви – над 20 – те пресрещат едва ли не на всеки ъгъл. Стари достолепни сгради с каменни орнаменти мерят привлекателност с новопостроени стилни домове. Част от улиците са пешеходни и с паважа и гъсто настроените си къщи по някакъв начин напомнят атмосферата на Стария Пловдив. Впрочем, добре, че са тези пешеходни оазиси, защото движението в града е кошмарно – улиците са тесни и изключително стръмни, а безбройните автомобили – много остарели и изхвърлят кошмарни количества черен задушлив пушек. На тази височина и без това едва се диша, а като ти избълват в лицето и смъртоносно кълбо мръсни газове, положението става направо критично.
Въпреки това хората изглеждат ведри и доволни от живота. Не са с много лъскав и богат вид, но определено се усеща по-висок просперитет в сравнение с граничните градове, в които бяхме досега. Младите хора са спретнато облечени, момичета – по-често с пуснати коси с хубави прически, доста от тях са и гримирани и въобще си личи, че полагат грижи за себе си.
Градът се е развил от съчетаването на две противоположности – огромно богатство и зловеща мизерия. Само 50-ина години слeд откриването на Америка от Колумб, предприемчив испанец достига до подножието на планината, която с основание нарича Серо Рико, Богатата планина, заради огромните залежи от сребърна руда в недрата й. Какво е накарало този човек да се изкатери на тази височина, какви сили са го подтиквали да продължава напред, как е открил точно това находище – нямам отговор на тези въпроси. Факт е, че година по-късно на това място вече има селище, което бързо се разраства и се превръща в най-богатия и най-големия град на Южна Америка за времето си. Добивът на сребърна руда от Серо Рико се развива с нечувани темпове благодарение на къртовския труд на местното население и докараните от Африка роби. Условията в мините са били абсолютно нечовешки, всичко се е извършвало на ръка, рядко някой от миньорите е доживявал 10-годишнината от слизането си в рудника. Кошмарът е бил ежедневие и след като не са могли да избягат от него физически, миньорите започнали да търсят спасение в свръхестествени сили. Така се родил образът на Дявола Тио – едновременно заплаха и закрила за миньорите, към когото те се обръщали, когато не намирали помощ от никъде. Този начин на работа е продължил столетия наред и е донесъл на предприемчивите собственици на мините нечувани богатства, намерили израз и в процъфтяващия вид на града. На времето са твърдели, че улиците на Потоси са постлани със сребро – толкова пищен и впечатляващ за посетителите си е бил градът.
Днес рудниците се управляват като кооперативи – всеки миньор има дял в собствеността.Това обаче не е допринесло особено много да подобряване на условията – и досега се разчита предимно на ръчната работа, мините не са обезопасени, инцидентите са чести и тежки. Туристическите агенции предлагат възможности за турове в мините, при които посетителите да се запознаят отблизо с условията на работа на миньорите – един вид гъделичкане на нервите, което се засилва още повече от изричните предупреждения на агенциите, че не поемат никаква отговорност в случай на инцидент: срутване, изтичане на газ, взрив, изпусната вагонетка, натравяне с вредни вещества, нараняване и дори смърт. Всичко си е отговорност на посетителя. Не знам дали много хора се възползват от тази възможност, но ние определено не се чувстваме съблазнени. Серо Рико изглежда достатъчно зловещо, надвесила раздраната си от добива на руда плът над града, за да ни се иска да се напъхаме и в тъмнината и мръсотията на рудника. А и ни се вижда малко надменно да ходим да разглеждаме хората, които изкарват хляба си в ужасни условия, като някакви животни в зоопарк.
Затова прекарваме деня си в обикаляне на улиците и надничане във вътрешните дворове, каквито имат повечето сгради тук. Откъм улицата фасадите са прилепени една към друга, но патиото крие зеленина, бликаща водичка и уют – според възможностите на собствениците на сградата. Самите улици са доста тесни, с тротоари, по които едва се разминават двама души и никаква зеленина. За сметка на това обаче на доста места монотонността на градския пейзаж е прекъсната от зелени градинки с удивително свежа трева и високи дървета – очевидно грижата за тях е постоянна и неуморна. Влизаме в няколко църкви с типичен католически блясък, дивим се на огромния брой училища в центъра на града и се отбиваме в Ла Монеда – пищната сграда на бившия монетен двор, превърната сега в музей. Нямаме сили за повече геройства – и без това едва ходим и внимаваме да не се навеждаме често, за да не ни причернява.
Все пак не сме толкова зле, че да изгубим напълно любопитството си. Докато разглеждаме градския пазар в търсене на нещо подходящо за ядене, решаваме да надникнем и зад ъгъла – и занемяваме. Попаднали сме на пазара за магии. Не в преносен смисъл с някаква литературна украсеност. Истински магии – дето променят живота към добро и лошо. Мрачни лелки са разпънали сергии, пълни с билки, камъчета, отвари, парчета с неясен произход... Всичко това малко напомня неделен битпазар, но всяка сергия задължително съдържа една част, която веднага ти казва, че става дума за съвсем други намерения – къде на купчини, къде провесени от въже срещу нас блещят празни погледи изсушени зародиши на пилета и лами, новородени викуни, препарирани жаби и гущери... В първия момент си мислим, че бабите са просто небрежни стопанки, оставили стоката да добие този неприветлив вид, но после осъзнаваме, че това са важни съставки за добре работеща магия. Разбира се, силата й рязко спада, ако някой я заснеме, затова появата на фотоапаратите е посрещната с ръкомахане, кълнене и замерване с парчета от стоката по сергиите. Битката завършва наравно – бабите ни прокуждат, но и ние успяваме да отнесем няколко кадъра от невероятното пазарище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар