Кое е това нещо, от което колкото повече вземаш,
толкова по-голямо става? Ако случайно си спомняте тази гатанка от
детството си, вероятно си спомняте и отговора - „дупката“. Вероятно до
този отговор са стигнали и строителите на Елора – комплекса от скални
манастири на 30 километра от Аурангабад. И толкова старателно са се
захванали да направят нещото по-голямо, че са надминали и най-смелата
фантазия. Поне аз не се сещам за много неща, които да са ми правили
толкова голямо впечатление – а не мога да се оплача от липса на
впечатления.
Строежите в Елора са започнали вероятно през 6 век, когато майстори-каменоделци започнали да ползват издълбаните от тях пещери за добив на камък като място за живеене. Скоро след това будистки монаси, търсещи уединение, оценили възможностите, които дава разломът в меката скала и издълбали първите манастири – големи преддверия с разположени по стените им килии. Постепенно идеята започнала да се вижда примамлива и на представители на други религии и през 8-9 век се разгърнало мащабно строителство на манастири на почитатели на Шива и Вишну. Изглежда, че мирното съжителстване на различните религии все пак е пораждало конкуренция, защото манастирите ставали все по-големи и по-сложни – на по няколко етажа, с множество странични галерии, преходи от един в друг, лабиринти от стълбища и коридори. Простичката украса на първите обители постепенно се заменяла от все по-сложни фигури, докато се стигне до пълното покриване на стените, пода, тавана, колоните, входовете и стърлбищата с барелефи и скулптури, изобразяващи едва ли не целия неизброим индийски пантеон в типичната индийска стилистика. Главата ти се замайва от пищността и сложността на композициите, от размаха на архитектурните решения, от инженерната смелост, съчетана с много точен разчет. Опитваш се да си представиш колко човешки усилия, фантазия, колективна енергия трябват, за да се издълбаят в скалите 34-те манастира, някои от които разполагат със зали, неостъпващи на централния неф на „Александър Невски“. Малко са постиженията на човешкия дух, въплътени в материя, които могат да се съизмерят с Елора.
Но каквото и да говорим, всички думи остават безсилни, когато влезеш в двата най-сложни и съвършени манастира – централния, посветен на Шива и последния в редицата, посветен на Махавира. И двата имат сходна структура: ако си представите форма за кекс, централната издатина на която е каменен храм, украсен със скулптури и барелефи отвън и отвътре, а стените са прорязани от множество зали, коридори и стълбища, можете да добиете бегла представа за разположението на различните помещения в комплексите. Като се има предвид, че всичко това не е иззидано нито от камък, нито от тухла, още по-малко пък е лято от бетон, а е постигнато чрез отнемане на парченца скала – люспа по люспа, удар след удар – наистина съзнанието отказва да го приеме. И в двата манастира до централния храм от едната страна се издига каменна колона, а от другата – напълно реалистична фигура на слон. И пак напомням, че не са дялани някъде си и донесени тук, за да красят мястото, а са част от същата скала, от която са издялани и централните храмове, и страничните зали, и галериите. И всяка повърхност е покрита с ювелирната работа на скулптурите. Особено в джайнисткия храм всяка фигура, всеки детайл е толкова изпипан, че не можеш да повярваш, че от изработването му са минали 11-12 века.
Целият комплекс е в удивително добро състояние. Това се дължи от една страна на добрите климатични условия, относително постоянните температури и липсата на замръзване на вода в пукнатините. Ние сме в Елора по време на сухия сезон, но ясно се вижда откъде минава водата по време на прииждането на реките. Един от най-големите манастири на практика се намира под речно корито – вижда се козирката, от която водата се срива надолу като водопад и продължава пътя си в дерето под манастира. Ясно си представяме водната завеса, която скрива входа и централната зала по време на дъждовния сезон. Изживяването вероятно е изключително вълнуващо.
Манастирите са вписани ненатрапчиво в околното пространство – единствено входовете им са отворени към долината и пътят, който ги свързва, чертае тънка бразда по лицето на каменната стена. Вижда се стремежът както на древните обитатели, така и на съвременните стопани да се живее в хармония с природата. На много места по скалите и дърветата висят огромни кошери на диви пчели, а ролята на просяци, обикновено изпълнявана от маймуните, тук е поета от малките ивичести катерички, които се приближават до туристите и настойчиво си искат почерпка. Една дори леко загризва пръста на ръката ми, да провери дали пък все пак не става за ядене. В много от по-тъмните зали и коридори живеят прилепи и настойчивото им църкане те придружава при обиколката, както и миризмата на гуано, впрочем. Въпреки това не се случва да нагазиш ви прилепски изпражнения.
Чистотата на комплекса се набива на очи. И без да си особено наблюдателен, забелязваш, че непрекъснато се мете и се събират боклуци. В един от храмовете дори попадаме на група чистачи, които метат каменния под с четки, с каквито обикновено се събират трохи от масата – клечат на групи и бавно и систематично събират нападалия прах. Други пък обират праха и паяжините от колоните и скулпторите. Никой не бърза, но все пак напредват лека-полека. Друго хитро решение на управата на комплекса е, че на територията му не се продава нищо за ядене и пиене и по този начин се избягва тоталното омазване и зариване с боклуци, характерно за останалата част на страната. Не че хората не си носят някоя и друга вафла или поничка и не си хвърлят мазната хартийка където дойде, но все пак мащабите са обозрими и последствията могат да бъдат овладяни. А при този поток от посетители, който преминава през Елора, трудно би било да се справят с боклуците в обикновените им мащаби.
Но само поддържането не е достатъчно – тук кипи ежедневен реставраторски труд: без да затварят комплекса, малко по малко реставраторите възстановяват отчупени части, изгладени от вятъра повърхности, злонамерено повредени барелефи. Вековете не са минавали съвсем безпроблемно за Елора – стопаните на манастирите са се сменяли и всеки се е чувствал в правото си да променя, замазва, надгражда или пробива където и каквото намери за добре. При все това пораженията са изумително малко. Преливането на различните религии, взаимното проникване и влияние се е отразило и в отношението към наследените изображения. А и традицията по тези места е толкова консервативна, че няма много смели и революционни естетически търсения, отричащи старото и насилствено налагащи нови модели. Времето наистина е спряло за Елора, тя е замръзнала във вечността, сигурна в своята неповторимост и красота и само преминаващите през нея посетители са нещо променливо, несигурно, нестабилно.
Посетителите тук са предимно индийци – млади хора, цели класове ученици, възрастни двойки, големи семейства. Цената за входен билет за граждани на Индия е 10 рупии, за чужденци – 250 рупии. Но не това е причината тук да има малко чужденци – за да стигнеш до Елора, трябва да изтърпиш ред неудобства, тя се намира твърде далеч от основните пътища и домогването до нея иска специално усилие. Но както и с голямата любов, едва когато си дал нещо от себе си, можеш истински да оцениш красотата и значимостта на това, към което си се стремил. И който веднъж е бил тук, със сигурност може да каже, че дори само това да е видял от Индия, пътуването си е струвало.
Строежите в Елора са започнали вероятно през 6 век, когато майстори-каменоделци започнали да ползват издълбаните от тях пещери за добив на камък като място за живеене. Скоро след това будистки монаси, търсещи уединение, оценили възможностите, които дава разломът в меката скала и издълбали първите манастири – големи преддверия с разположени по стените им килии. Постепенно идеята започнала да се вижда примамлива и на представители на други религии и през 8-9 век се разгърнало мащабно строителство на манастири на почитатели на Шива и Вишну. Изглежда, че мирното съжителстване на различните религии все пак е пораждало конкуренция, защото манастирите ставали все по-големи и по-сложни – на по няколко етажа, с множество странични галерии, преходи от един в друг, лабиринти от стълбища и коридори. Простичката украса на първите обители постепенно се заменяла от все по-сложни фигури, докато се стигне до пълното покриване на стените, пода, тавана, колоните, входовете и стърлбищата с барелефи и скулптури, изобразяващи едва ли не целия неизброим индийски пантеон в типичната индийска стилистика. Главата ти се замайва от пищността и сложността на композициите, от размаха на архитектурните решения, от инженерната смелост, съчетана с много точен разчет. Опитваш се да си представиш колко човешки усилия, фантазия, колективна енергия трябват, за да се издълбаят в скалите 34-те манастира, някои от които разполагат със зали, неостъпващи на централния неф на „Александър Невски“. Малко са постиженията на човешкия дух, въплътени в материя, които могат да се съизмерят с Елора.
Но каквото и да говорим, всички думи остават безсилни, когато влезеш в двата най-сложни и съвършени манастира – централния, посветен на Шива и последния в редицата, посветен на Махавира. И двата имат сходна структура: ако си представите форма за кекс, централната издатина на която е каменен храм, украсен със скулптури и барелефи отвън и отвътре, а стените са прорязани от множество зали, коридори и стълбища, можете да добиете бегла представа за разположението на различните помещения в комплексите. Като се има предвид, че всичко това не е иззидано нито от камък, нито от тухла, още по-малко пък е лято от бетон, а е постигнато чрез отнемане на парченца скала – люспа по люспа, удар след удар – наистина съзнанието отказва да го приеме. И в двата манастира до централния храм от едната страна се издига каменна колона, а от другата – напълно реалистична фигура на слон. И пак напомням, че не са дялани някъде си и донесени тук, за да красят мястото, а са част от същата скала, от която са издялани и централните храмове, и страничните зали, и галериите. И всяка повърхност е покрита с ювелирната работа на скулптурите. Особено в джайнисткия храм всяка фигура, всеки детайл е толкова изпипан, че не можеш да повярваш, че от изработването му са минали 11-12 века.
Целият комплекс е в удивително добро състояние. Това се дължи от една страна на добрите климатични условия, относително постоянните температури и липсата на замръзване на вода в пукнатините. Ние сме в Елора по време на сухия сезон, но ясно се вижда откъде минава водата по време на прииждането на реките. Един от най-големите манастири на практика се намира под речно корито – вижда се козирката, от която водата се срива надолу като водопад и продължава пътя си в дерето под манастира. Ясно си представяме водната завеса, която скрива входа и централната зала по време на дъждовния сезон. Изживяването вероятно е изключително вълнуващо.
Манастирите са вписани ненатрапчиво в околното пространство – единствено входовете им са отворени към долината и пътят, който ги свързва, чертае тънка бразда по лицето на каменната стена. Вижда се стремежът както на древните обитатели, така и на съвременните стопани да се живее в хармония с природата. На много места по скалите и дърветата висят огромни кошери на диви пчели, а ролята на просяци, обикновено изпълнявана от маймуните, тук е поета от малките ивичести катерички, които се приближават до туристите и настойчиво си искат почерпка. Една дори леко загризва пръста на ръката ми, да провери дали пък все пак не става за ядене. В много от по-тъмните зали и коридори живеят прилепи и настойчивото им църкане те придружава при обиколката, както и миризмата на гуано, впрочем. Въпреки това не се случва да нагазиш ви прилепски изпражнения.
Чистотата на комплекса се набива на очи. И без да си особено наблюдателен, забелязваш, че непрекъснато се мете и се събират боклуци. В един от храмовете дори попадаме на група чистачи, които метат каменния под с четки, с каквито обикновено се събират трохи от масата – клечат на групи и бавно и систематично събират нападалия прах. Други пък обират праха и паяжините от колоните и скулпторите. Никой не бърза, но все пак напредват лека-полека. Друго хитро решение на управата на комплекса е, че на територията му не се продава нищо за ядене и пиене и по този начин се избягва тоталното омазване и зариване с боклуци, характерно за останалата част на страната. Не че хората не си носят някоя и друга вафла или поничка и не си хвърлят мазната хартийка където дойде, но все пак мащабите са обозрими и последствията могат да бъдат овладяни. А при този поток от посетители, който преминава през Елора, трудно би било да се справят с боклуците в обикновените им мащаби.
Но само поддържането не е достатъчно – тук кипи ежедневен реставраторски труд: без да затварят комплекса, малко по малко реставраторите възстановяват отчупени части, изгладени от вятъра повърхности, злонамерено повредени барелефи. Вековете не са минавали съвсем безпроблемно за Елора – стопаните на манастирите са се сменяли и всеки се е чувствал в правото си да променя, замазва, надгражда или пробива където и каквото намери за добре. При все това пораженията са изумително малко. Преливането на различните религии, взаимното проникване и влияние се е отразило и в отношението към наследените изображения. А и традицията по тези места е толкова консервативна, че няма много смели и революционни естетически търсения, отричащи старото и насилствено налагащи нови модели. Времето наистина е спряло за Елора, тя е замръзнала във вечността, сигурна в своята неповторимост и красота и само преминаващите през нея посетители са нещо променливо, несигурно, нестабилно.
Посетителите тук са предимно индийци – млади хора, цели класове ученици, възрастни двойки, големи семейства. Цената за входен билет за граждани на Индия е 10 рупии, за чужденци – 250 рупии. Но не това е причината тук да има малко чужденци – за да стигнеш до Елора, трябва да изтърпиш ред неудобства, тя се намира твърде далеч от основните пътища и домогването до нея иска специално усилие. Но както и с голямата любов, едва когато си дал нещо от себе си, можеш истински да оцениш красотата и значимостта на това, към което си се стремил. И който веднъж е бил тук, със сигурност може да каже, че дори само това да е видял от Индия, пътуването си е струвало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар