Чудесата на етиопското православие не свършват със скалните църкви. Предстои ни пътуване до Аксум – градът, за който се говори, че е връзката на Етиопия не само с Новия, но и със Стария завет.
С напускането на Хаузен се отбиваме покрай пътя за снимки на „етиопската Аризона“ – живописните скали на Гералта, поредното природно чудо на тази неизчерпаема на изненади страна.
Шофьорът Зазу се оказва прав и наистина пътуваме почти цял ден без да видим нещо що-годе напомнящо за ресторантче или гостилница. Хрупаме бисквити, докато пред погледа ни се нижат гледките на каменисти върхове, сипеи и самотни дървета, разперили корони с твърди плътни листенца. Спускаме се, изкачваме се, и пак, и пак… Пейзажът е все така жълтеникаво-кафяв, със още и още хребети, които се редуват до хоризонта. Пътуваме през Етиопското плато, чиято надморска височина рядко пада под 2000 м. Отново се убеждаваме, че „плато“ е доста условно понятие – ако сме си представяли нещо равно и гладко, сега в спешен порядък преразглеждаме разбирането си.
Най-после излизаме на по-широко и зелено място. Зазу ни просветлява, че сме в долината на Адуа – място, което формира съществена част от националната гордост на Етиопия. По време на „Надпреварата за Африка“ в края на 19. век европейските държави панически се опитват да си поделят каквото е останало недоколонизарано. Древната империя Абисиния, разположена в земите на днешна Етиопия, е апетитна хапка, която италианците решават да прилапат. За това имат подкрепата на Великобритания, с която заедно се опитват да спрат попълзновенията на Франция към Африканския рог. По това време в Абисиния на престола се възкачва император Менелик II, който договаря подкрепа за себе си от страна на Италия срещу признаването на италианския протекторат над Еритрея, която по това време е абисинска. На италианците това им се вижда недостатъчно и през декември 1894 г. те нарушават договора с Менелик II и нахлуват с 20 000 армия, подкрепена и от еритрейски части, в северната част на Абисиния. Италианците разчитат на доброто си въоръжение и подготовка, както и на това, да привлекат на своя страна местните владетели, които все още не са особено лоялни към Менелик II. Тези сметки обаче не излизат съвсем точни и Менелик събира 100-хилядна войска срещу нашествениците. Вярно, че тя е доста по-зле въоръжена, с по-стари и маломощни оръдия и дори около 20 000 от войниците му са въоръжени само с копия. След изтощителни за двете страни маневрени сражения, на 1 март 1896 г. двете армии влизат в мащабна битка. Италианските планове за изненадващо нападение се объркват от ранната молитва на абисинските войски, а безумната етиопска география разпокъсва силите на нашествениците и изолира частите им едни от други. Абисинските сили отначало се огъват и са близо до отстъпление, но съдбата има неочаквани обрати - Менелик II получава силно насърчение да не се предава от жена си, императрица Таиту, която е подкрепена и от главата на етиопската църква. Моментът на колебание е преодолян и в крайна сметка Менелик смазва противника с числено превъзходство и неудържим устрем. Гледахме няколко игрални възстановки на битката при Адуа по етиопската телевизия – да си призная, тръпки ме побиват само като си спомня гледките на обезобразените от ярост лица в един все пак художествен продукт, та едва ли можем да си представим какво е било в истинската касапница край Адуа. Близо 2/3 от италианския корпус не се връща от битката – убити, ранени или пленени. Особено жестока е разправата с пленените еритрейски аскари – те били осакатявани безпощадно и методично.
Победата при Адуа е етиопският връх Шипка - повод за неизчерпаема гордост и национално самочувствие. За Италия последствията са катастрофални – бунтове в някои градове, падане на правителството и подписване на договора от Адис Абеба, който признава пълната независимост на Абисиния. Така Етиопия си остава единствената държава в Африка, която никога не е била колонизирана и това прави днешните етиопци много горди със страната си.
Адуа се готви за пищни тържества по повод годишнината от битката, но ние я подминаваме, защото ни чака още по-интересна дестинация – митичният Аксум. Това е градът, който е събрал най-много митове и основополагащи легенди за Етиопия, а за страна, в която реалното и въобразеното са преплетени в неразгадаемо кълбо, това си е сериозно постижение.
Пристигаме в ранния следобед и Зазу успява да ни намери на централната улица що-годе приличен хотел на човешка цена. Той самият за пореден път отива да спи на друго място – мрежата от убежища, които ползва, все така остава тайна за нас. Бърз душ (има вода!), бързо хапване в един от малкото отворени по това време ресторанти (има бира!) и ето ни готови да изследваме тайните на най-древната етиопска история.
Аксум се слави като столица на библейски герои – тук според легендата се е намирал дворецът на митичната Савска царица, която омагьосала цар Соломон не само с невижданата си красота, но и със своя ум и независим дух. Дворецът й в Аксум все още чака своето археологическо потвърждение, но красотата на младите жени по улиците навежда на мисли за достоверност на легендите. Нищо чудно, че Соломон от пръв поглед се е заплеснал по гостенката си от далечното царство Шеба (или Саба/Сава според различните прочити), която е известна тук и с името Македа – как да не вярваш после, че Македония е в основата на всичко на тоя свят 😊. Само че красавицата не била лесна плячка – нямала никакво намерение да се подреди сред стотиците жени и наложници на царя. Тя пристигнала в Йерусалим като владетел при владетел – с керван съкровища, сред които скъпоценният за библейските времена тамян. И дошла не за да се поклони, а да изпита прославения с мъдростта си владетел – дали наистина притежава качествата, с които се е прочул. Цар Соломон разкрил пред нея "всички тайни на вселената" и в резултат царството на Савската царица преминало от почитане на слънцето и луната към прекланяне пред „Бога на Израел“. Но това не било всичко - срещата на умове и характери трябва да е била бурна и довела до зачеване на общото им дете. Това обаче не поставило Савската царица в зависимост от най-могъщия владетел на времето си. Тя не се подредила в харема му, а отнесла в утробата си сина им, когото родила в своето царство и нарекла Менелик, „син на мъдреца“. Това е първият император на Етиопия Менелик, на когото е кръстен и онзи, от битката при Адуа. Та този Менелик I се възползвал от правата си на наследник на цар Соломон и след като пораснал, се срещнал с баща си, прекарал известно време с него и си тръгнал от Йерусалим с богати дарове, сред които и Кивота - Ковчега на Завета със скрижалите с 10-те Божии заповеди, дадени на Мойсей. Така поне се твърди в етиопската хроника Кебра Нагаст, която датира от доста по-късно време, но кога ли пък това е било пречка за легендите.
Днешен Аксум живее със славата, че оригиналът на Кивота се съхранява в невзрачната на вид църква „Бет Мариам от Сион“ („Света Богородица от Сион“). За това няма научни доказателства, тъй като достъп до ковчега има един-единствен човек, а той не контактува с никого от външния свят. Службата на Пазителя на Кивота е пожизнена и единствено той може да посочи наследника си. Всеки опит на независима външна експертиза да проникне в църквата и да се увери в автентичността на реликвата, се отхвърля категорично на всички нива. Това не само че не пречи, а засилва убедеността на всеки етиопец, че Аксум е истинското убежище на Кивота и Етиопия е богоизбрана страна.
Бет Мириам от Сион |
Но такава е традицията тук и затова храмовете са пъстро и подробно изрисувани отвън.
Непосредствено до новия храм се издига още една загадка на Аксум – Паркът на стелите.
Как и защо са правени тези огромни обелиски, някои от които по-високи от египетските им аналози, продължава да е загадка. В зeмята на легендите, каквато е Етиопия, за всичко си има обяснение – циклопи-великани са разтопили камъните, за да ги излеят във дълги корита и така да формират стелите. Може би малко по-обективно е мнението, че обелиските са издигнати в чест на мъртвите, като са представлявали символични техни домове на по 7-9 етажа, увенчани със златна корона. За последното свидетелстват белезите от пирони, с които е била закрепвана златната обшивка на ветрилообразния връх на обелиска. Най-големият обелиск е с височина 33 м, но той е съборен на земята и натрошен на няколко къса. Сред изправените рекордьор е 24-метровият „пътешественик“, който след като е престоял на мястото си стотици години, през 1937 г. напуска Аксум в ролята на военна плячка, отмъкната от италианците. Разправиите за връщането му продължават чак до 2005 г., когато отново се издига в Парка на стелите, вече обявен за Световно историческо наследство от ЮНЕСКО. Обелиските в Парка са оградени от платформи, в които има вдлъбнатини, по всяка вероятност предназначени за стичане на кръвта на животните по време на жертвоприношения. Това е още едно доказателство за езическия характер на тези паметници, но и за веротърпимостта на етиопските царе, които не са посегнали на старите светилища и след приемането на християнството. Това отношение на верска търпимост е характерно за дългата история на страната – дори зад границите си тя е била известна с това. Когато в първите години на Исляма роднините и близките на Пророка Мохамед били подложени на гонения, той ги изпратил да се спасяват в Етиопия, при царя на Аксум и не сгрешил. Това не попречило в по-късни години Аксум и новите ислямски султанати да влязат в кървави сблъсъци, довели до западането на Аксумитската империя и лишаването й от излаз на Червено море, но това вече е друга история.
Зашеметени от толкова много история накуп, вече с отегчение разглеждаме останките от гробници, каменни тронове и други властови атрибути на различните династии, управлявали Аксум и подчинените му територии. Много по-интересен ни изглежда вечерният живот на улицата, по която тълпите се носят в едната и другата посока без видима цел. Всички дюкянчета вече греят с примамливи светлини, а стоката е понякога странна - ярки платнени чадъри, кожени барабани, използвани бутилки от вода или вездесъщите жълти туби.
Все пак основната стока на централната улица са ръчно бродирани рокли, шалове, ризи, поли – въобще цялата фолклорна пъстрота на етиопските „носии“ от района на Аксум. Всичко се изработва на място и на ръка или най-много с шевна машина. Особено впечатление ни прави, че шивачите и бродировачите са основно мъже – прилежно захапали конец или игла, седят под лампата и търпеливо нижат бод след бод. Изпод пръстите им излизат равни редове сложна бродерия, в която преобладават мотивите с кръстове. Пазарлъкът върви, от време на време някой купува шал или дори рокля и настроението е ведро.
Вечерта ни изненадва с още едно типично етиопско забавление – фолклорни песни и танци в салона към ресторанта, където сядаме да вечеряме. Представлението още не е започнало, но танцьорите подгряват с цялата си африканска страст и забавлението е пълно. Етиопските танци са странна смесица от африкански ритми, ориенталски извивки и младежка енергия и поне аз не съм видяла да имат аналог по света. Ситното, но енергично тресене на раменете напред-назад е много различно от гюбекчийските движения в тази област на тялото, а съчетано с високи, пружиниращи подскоци изглежда, като че ли ще докара танцьорите до инфаркт в близките 5 минути. Само че те не само че не припадат от изтощение, а все повече и повече засилват темпото, все по-весело бляскат с очи и все по-силно тропат с крака. Няма такъв вихър от тела и въртоп от енергия! И всичко им е като на игра. Ние си помъкваме скованите изморени телеса към леглата и ги оставяме да се вихрят в нощта. По пътя се натъкваме на още едно етиопско забавление - строени в редици пластмасови столчета, на които седят основно мъже и в захлас гледат някаква сапунка по телевизора на заведението. Като по време на мач у нас.
На сутринта сме се запътили към Двореца на Савската царица и Полето със стели край града. Като начало минаваме първо през Пазара на кошниците, който днес събира жените от околността да продават и купуват плетени от лико изделия. Картинката е като излязла изпод четката на импресионист. Продавачките са насядали в пъстри редици под сянката на голяма акация и са изложили на показ творенията си. Разбира се, има и кошници, и панери, и кошове в най-различни цветови комбинации.
Най-интересни обаче са етиопските плетени масички с капак. Те са нещо като висока кръгла табуретка, изплетена от разноцветни ленти лико или жилави тръстикови листа. Използват се или за съхранение на тавите с инджера, или за сервиране на ястия върху същата тази инджера, поднесена в голяма метална чиния, нещо като плитка тава. Всички ядат от едно блюдо, задължително с ръце, като късат парчета инджера и с тях вземат месото, соса и каквото още има надробено в манджата. Израз на най-добри чувства е поднасянето на храна в устата на сътрапезника. Естествено, всички са омазани до китките в мазнина и сос от яденето, но храната се поднася към устата внимателно и се поема ловко, без разпиляване. Та за целия този ритуал идеалната масичка е някоя от тези плетените, които се предлагат тук. Като задължителен атрибут към тях върви и кръгъл плетен капак, който покрива храната от мухите, докато дойде моментът за пиршеството. Домакините обикалят редиците изложени масички, оглеждат ги, почукват по тях, попретеглят ги на ръка и явно имат ясни критерии какво да изберат. Ние само се прехласваме по пъстротата на пазара и долавяме мимоходом повея на екзотика, примесена с уют.
Малко по-нататък е пазарът за дърва и дървени въглища и там е царството на магаретата и камилите. Точно в момента те предимно се излежават и гледат надменно, сякаш те притежават, но чувалите и наръчите не са дошли тук сами. Усещането, че отнякъде ще изскочи Али Баба и ще занадига капаците на делвите в търсене на 40-те разбойници, се носи във въздуха заедно с глъчката на пазарлъка и миризмата на камилска вълна и магарешки изпражнения.
Промъкваме се през тълпата и слизаме по криви кални сокаци към полето под града. Препоръчаните за Дворец на Савската царица развалини са разочароващо постни и дребномащабни.
Полето със стелите ни изумява с огромния брой изправени, полусъборени и напълно гътнати груби каменни обелиски. Сякаш сме в изоставено великанско гробище с порутени надгробни плочи. Липсва му блясъкът и изяществото на стелите от централния площад, но трябва да му признаем суровата автентичност. На всичкото отгоре достъпът е съвсем свободен и никой не ти досажда нито с преследване за билети, нито с предложения за сувенири или просия.
Започва да напича и се насочваме към града. Минаваме покрай още един пазар, където кипи ежедневна банална търговия с непривлекателни на вид зеленчуци и евтини китайски стоки. Народът се бута и пазари, като на всеки пазар, полицията строго бърчи вежди и пише квитанции за глоби в големи тефтери, стройни жени пълнят вездесъщите жълти туби от едва църцореща чешма… животът си върви. Събота е.
Движението по булеварда замира за миг и покрай нас се изнизва пищна сватбена процесия. Булката и младоженецът стоят изправени в искрящо бял кабриолет, украсен с червени цветя. Снежнобялата рокля красиво контрастира с изящните тъмни рамене. Върволица от скъпи коли надува клаксони и вее балони. Не всичко в Етиопия е прах и мизерия. Лъскавият живот преминава по напечената улица и, както всичко в тази земя на контрастите, си е съвсем на място. Ние открадваме по още един кадър от многоликия и неизчерпаем Аксум и поемаме нататък.