Консо и Кей Афер - племената в долината на Омо

За пътуване в долината на Омо и запознаване с племената, които я населяват, може да намериш какви ли не оферти – от 1200 долара на човек за шестдневно пътуване до 60-70 долара на ден с включен транспорт, нощувки, храна и всякакви такси. Предложения могат да ти направят фирми в Адис Абаба, туроператори в разположения по-близо до долината център Арба Минч, дори самодейни предприемачи в малки населени места като Кей Афер. Въпреки че предупрежденията са, че колкото повече се отдалечаваш от столицата, толкова по-висока става цената, нашите наблюдения са обратните – на място проявяват повече гъвкавост и готовност за пазарене. Но това са повече наблюдения, основани на преговори от любов към спорта, отколкото на основата на реално сключени сделки – нашият избор си остава свободното и необвързано с фирма пътуване, което в Етиопия определено изисква повече време и усилия, но се отплаща с по-непосредствени наблюдения и неочаквани обрати.

Първата ни стъпка към долината на Омо е качването  на автобуса от Арба Минч за Консо. За около час и половина оставаме на тази стъпка, защото никой локален автобус в Етиопия не тръгва преди да е запълнил и последното възможно местенце: ще чака толкова, колкото е необходимо, но празен курс няма да прави. Затова и на автогарите няма такова нещо като разписание – знае се, се някъде предиобед ще има транспорт, но точен час на тръгване няма. За сметка на това и няма драма, ако автобусът отбръмчи под носа ти, веднага ти посочват кой е следващият, който започва да пълни седалки за същата посока. Така че ако не се придържаш маниакално към идеята за график и се откажеш да си проверяваш часовника непрекъснато, може да си спестиш доста ядове и притеснения при едно етиопско пътуване. 

От Арба Минч до Консо са някакви си 90 километра, които отнемат около 3 часа. Пътят редува лош асфалт с прашен макадам, но вниманието ти е привлечено не от това, а от все по-африканския пейзаж зад прозореца – златисти прегорели от слънцето равнини, прорязaни от зелените сенки на чадъровидните акации; синкави планини на хоризонта и червеникава пръст в утъпканите дворчета на поритите със слама колиби. 

Кошери

 

 

 

 

Селата стават все по-бедни: ламарината от покривите почти изчезва за сметка на сламените куполи, които може би за обитателите на къщите са много по-евтини, но и по-непрактични. За окото на страничния наблюдател обаче са много по-уютни и приветливи. 

Тъй като автобусът тръгва пълен от първата спирка, шансът да качи някого по пътя е почти нулев и многобройните кандидати за пътуване, нарамили бохчи, торби и чували, напразно махат или се тълпят по вратите, когато той спира.

 

 

За голяма част от хората дори тази надежда – че ще се качат на автобуса – не съществува: цената на билета е отвъд представите им за постижимото. Цели кервани прегърбени под камари дърва женици опъват жили по шосето в безпощадния обеден пек – като стигнат града, ще продадат дървата за 30 местни пари, което се равнява приблизително на два лева и ще поемат пеша по пътя обратно, защото цялата заработка няма да е достатъчна, за да си платят билета. Изсушени от слънцето мъже забиват металния връх на дървеното рало в спечената земя и подкарват двойката волове – и тяхната реколта едва стига, за да нахранят семейството. Около 80% от населението на Етиопия е заето в селското стопанство – по един крайно изнурителен и неефективен начин. Едва като видиш колко много усилия влагат тези хора в ежедневната борба за оцеляване, можеш да оцениш пропастта от неразбиране, която се дълбае от една страна от надменното и презрително отношение на развитите страни към „мързеливите африканци“, а от друга – от представата на местните хора за неизчерпаемото и лесно добивано богатство на чужденците.

Консо е градче от няколко прашни улици, които допълват разклонението на пътя на две: единият отива към Ябело и Кения, а другият – към долината на Омо. 

Като кръстопът на тези две важни посоки, Консо е струпване на места за преспиване – за съжаление титлата „хотел“ би била твърде претенциозна за подобни обиталища. Повечето са направени с идея за функционалност – стаите имат пристроени бани, в които обаче вода така и не стига. Най-големият лукс, който могат да ти предложат, е ведро с вода, домъкнато от някое хърбаво прислужниче. При липсата на течаща вода поддържането на стаите и техните „бани“ е доста проблематично и най-доброто, на което можеш да разчиташ, е поне чаршафите да са сменени. Всичко останало е въпрос на усъвършенстване на уменията да се придвижваш из непознати помещения без да се докосваш до нищо.

Извън градчето, на около 3-4 км, има луксозен комплекс за богати туристи, построен с мисъл за съчетаване на удобствата с екзотиката. Не знам как е през другото време, но при двете ни посещения за "хващане на интернет", в комплекса няма нито вода, нито интернет. Може пък просто ние да сме си каръци, знам ли.

Извън битовите неудобства Консо гордо се пъчи с паметна плоча насред прашното кръгово, която известява, че целият район е обявен от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Причината за тази чест са стотиците километри каменни зидове, които терасират околните хълмове и ги превръщат в обработваеми площи. Макар и да не достига размаха на оризовите тераси на Банауе във Филипините, мащабът на строителството впечатлява – червеникавите каменисти хълмове на десетки квадратни километри наоколо са набраздени от зидове и миниатюрни нивички, кацнали върху тях. Като имаме предвид, че най-високотехнологичното постижение, използвано за обработка на нивите, е дървеното рало с впрегната двойка волове, трудът и последователността на поколения упорити селяни от околностите буди искрено уважение.

Реколтата е нищожна – редички житни посеви, хилави стръкове памук, някое и друго мангово дърво – но все пак спасява местните жители от гладна смърт. Дори им оставя и малко време да дялкат дървените фигури waga – изображения на смели войни и техните семейства, с родството с които местните се гордеят. По-голямата част от оригиналните фигури е разграбена и отнесена за продажба на пазарите за сувенири и антики в Адис Абаба, но тук-там има останали някои оригинални фигури. Сега много от местните поставят такива фигури в дворовете си, за да привличат туристи, които да плащат за удоволствието да снимат „автентично“ местно изкуство.

Фигури waga

На местните не им липсва чувство за хумор

Консо е вратата към долината на Омо с нейните 16 племена, запазили до днес някои от най-странните обичаи и традиции. За да стигнеш до тях с обществен транспорт, извън организираните конвои джипове с туристи, иска време и търпение. Простото намиране на място в раздрънкан минибус за 100-те километра до Кей Афер минава през пазарлъци, чакане поне час и половина минибусът да събере достатъчно пътници, спорове с кондуктора за местата, които можеш да заемеш, спорове за цената, която сте договорили първоначално, спорове за и против възможността да качи няколко души върху главата ти и накрая потегляне точно в момента, когато обедната жега е достигнала обещаните 40 градуса. 

Пътят е с обичайните дупки, минава се и през пропусквателен пункт, който отделя размирната област по поречието на Омо от по-спокойния район около Консо. Но гледките са красиви, а от време на време изскачат и неочаквани подаръци – като профучаването покрай групата качени на кокили 12-13-годишни момчурляци от племето каро, които са нашарили тъмната си кожа от глава до пети с бяла глина. Типичните племенни шарки служат едновременно за украса, отбелязване на социалния статус и защита от ухапвания от насекоми. Последното е особено практично, като се има предвид, че момчетата са напълно голи. Гледката възниква така внезапно и изчезва така мигновено, че се питаш дали не ти се е привидяло. За момент се ядосваш, че не си имал време да извадиш фотоапарата за снимки, но после махваш с ръка – има мигове, които остават приказни точно заради своята неуловимост.

Кей Афер дори не е градче като Консо, а просто по-голямо село. Хотелът обаче има вода поне от време на време, което ни прави неизразимо щастливи. Даже и ток има през по-голямата част от денонощието. Отпразнуваме докосването до цивилизацията с няколко студени наливни бири в единствената кръчма, която предлага тази опция.

На съседната маса мъж и жена скандинавски тип оживено обсъждат нещо с група местни мъже. От дума на дума става ясно, че съседите ни са норвежко семейство мисионери, които обикалят Етиопия да подкрепят местната протестантска църква за привличане на последователи сред племената от пустошта. Точно тази вечер им предстои среща в едно от селата на племето банна и в момента уговарят разрешение от старейшините. 

Ето че ни се отваря възможност да видим живота на племето извън представленията, които местните изнасят специално, за да им прибират парите на туристите. Норвежците Тор и Елен пътуват с джип, в който вече са заели места местните активисти на църквата – пастор от Данакил, проповедничка от племето хамер и бившият учител от училището, който след инцидент е останал прикован на инвалидна количка. За нас уговарят два мотора с водачи, които да ни откарат до селото – казват, че е на 7-8 километра от Кей Афер. 

Тръгваме привечер, за да стигнем по време, когато хората са приключили с ангажиментите си по прибиране и доене на добитъка. Джипът потегля, двата мотора също. След минути младежът, който ме вози, изпреварва джипа и отбръмчава напред. Слънцето залязва, мракът започва да се сгъстява и аз си давам сметка, че вече отдавна би трябвало да сме минали 7-8 километра, а нито отпред, нито отзад се вижда някой. В главата ми бързо се превъртат сюжети с отвличания, ограбвания, убийства, давам си сметка, че сме тръгнали към пустошта с абсолютно непознати хора, без някой да знае къде сме, с кого сме и дори кои сме – в хотела просто ни прибраха парите и не ни попитаха нито за име, нито за документ. Трескаво обмислям дали да не се хвърля от мотора в храстите край пътя с надеждата, че може и да оживея - а докато ме открият, току мине някоя спасителна кола или камион. Но през това време младежът намалява скоростта и се отбива от асфалта на прашен коловоз през храсталака. Успявам да видя приближаващия втори мотор със Станислав на него, а след това и джипа и си отдъхвам. Караме още десетина километра през пущинак, обрасъл с храсталаци – само от време на време изскача някоя дребна антилопа или пък преминава величествена чернокожа фигура с препаска и тежка сопа или автомат „Калашников“ в ръка. Всичките ми съмнения, че местните обличат традиционни дрeхи само като карнавални костюми за забавление на туристите, се изпаряват.

Разбирам, че сме стигнали до селото, по няколкото сламени покрива, които се подават тук-там над храсталаците. Спираме пред правоъгълна сграда със стени от пръти и кал – оказва се, че е местното училище. Отпред 10-ина млади мъже и жени танцуват в кръг под звуците на песента, които сами си пеят, докато отмерват ритъма върху празна пластмасова туба. Нашето пристигане не прекъсва забавлението – изкарват си песента и танца докрай, след което един по един започват да се ръкуват с нас. Всеки домакин минава през всеки гостенин с традиционното етиопско приветствие: ръкостискане, придружено с блъсване на рамо в рамо – един, два или три пъти, зависи доколко близки се чувстват приветстващите се. Аз лично се обърквам в тази сложна йерархия на близост – зависи дали си мъж или жена, доколко важна клечка си, колко добре се познавате и т.н. Оставям се на преценката на домакините и получавам целия набор от възможности – от едно до 5 блъсвания на рамо в рамо. Все пак не мога да не отбележа ревниво, че по моя преценка Станислав получава повече блъсвания от мен – явно ме бие и по ръст, и по килограми, и по пол. Статус, какво да правиш.

Домакините и част от екипажа на джипа започват за разтоварват техниката за предстоящото събитие, а ние с норвежците тръгваме да обикаляме по близките пръстени колиби. Хората си клечат пред огнищата или на пейчиците пред входа на къщата и не ни обръщат особено внимание.

Тор и Елен ги заговарят, канят ги на предстоящото представление, хората се усмихват и кимат с едно уклончиво „Ешше, Ешше“, което е нещо като местния еквивалент на „ок“. Така и не успяваме да разберем колко души живеят наоколо – някои казват, че са около 500, други – 1000. Селото не е скупчено, а пръснато из цялата околност, така че никой никога не е броил хората. Тор разказва, че цялата работа с преброяването е доста условна. Те се опитвали покрай църквата да водят някакви регистри, но информацията била твърде произволна: един и същи човек едната година се записвал на 39 години, на следващата – на 35, защото така и така никой не знаел на колко е всъщност. Броят на хората също  бил определян на око – „изглеждат ми като група от 600 човека, значи са толкова“, обикновено тежко съобщавали старейшините. Покрай статистиката се заговаряме и за обичаите на племената. Норвежците разказват ужасяващи истории за убийства на бебета, защото първо са им пробили горните, а не долните зъбки – сигурен знак, че са деца на Дявола. Според мисионерите благодарение на техните усилия това вярване полека-лека си отива и от 5-6 години вече няма случаи на убити бебета заради неправилно пораснали зъбки. В това село вече има група от тридесетина покръстени млади жени и мъже и целта на тазвечершната сбирка е да се привлекат още.

Връщаме се към училището, където чиновете са изнесени на двора и подредени с лице към опънат екран. Встрани работи генератор, който осигурява ток за тонколони, микрофони, компютър, проектор – всичко е донесено от мисионерите. Проповедта се води от млад мъж от местната общност на местното наречие. Единственото, което разбираме и ние, и норвежците, е повтарящото се „Амен“, извиквано хорово от групата покръстени преди 5-6 месеца местни млади хора. Те седят в централната част на импровизираната аудитория. Вляво от тях се разполагат активистите на църквата от Кей Афер и някои неориентирани жители на селото, дошли от любопитство. Вдясно се е настанило консервативното ядро – старейшините и скептично настроените привърженици на старите обичаи. Те не участват в хоровите скандирания, но и не пречат – седят и наблюдават какво става.

Проповедта преминава в хорово пеене – вярващите излизат „на сцената“ и започват да пеят по типичния за Африка начин – с водещ глас и хорово повтаряне на мотива. Ритъмът, отмерван на празната пластмасова туба, засилва въздействието. 

Постепенно темпото се забързва, полюшването преминава в танц, обикаляне в кръг, все по високи подскоци и все по-екзалтирано провикване. Участниците са близо до състояние на транс. Част от публиката не издържа и също скача на крака и се присъединява към участниците на сцената. Все повече светнали погледи, все повече енергия, все повече ритъм и синхрон – емоцията завладява дори тези, които са скептични и те несъзнателно започват за пляскат с ръце в ритъма на песента и танца. За съжаление платформата на блога не ми позволява да кача клипа от лудешката част на танца.

Това не е представление – това е единение, което се ражда в момента. Когато емоцията достига кулминацията си, всичко свършва – задъханите и потни участници сядат по местата си, само проповедникът остава отпред. По всичко личи, че той приканва присъстващите да се присъединят към християнската общност, но повечето само се оглеждат наоколо. Само една млада жена излиза напред. Проповедникът държи вдъхновена реч, докато тя мълчаливо стои до него, после я отвежда настрани, в тъмнината покрай джипа, където са другите активисти на църквата в Кей Афар. В този момент микрофона и думата взема учителят в инвалидната количка. Той е висок и красив млад мъж с харизматично излъчване. Речта му тече гладко и вдъхновено и всички го слушат внимателно.

Няколко млади жени една по една стават от чиновете и внимателно оставят заспалите си пеленачета на одеяло, проснато на пясъка, в тъмнината зад подредените чинове. Само минути преди това Тор ни е показал снимки на скорпиони, които пазачите са убили на няколко крачки от сбирката – 10-15-сантиметрови гадинки, „не са смъртоносни, само много болезнено жилят“. Представям си как тези несмъртоносни насекоми пропълзяват в тъмнината към заспалите бебета, но явно не само аз съм притеснена – уж никой не пази децата, но все някоя от майките я завива, я кърми, я полюшва някое детенце около тях.

Речта на учителя изглежда, че има ефект – още един мъж застава отпред и е приветстван от проповедника с вдъхновена тирада, докато самият той гледа доста объркано и неразбиращо. 

Отвеждат го настрани и идва кулминацията на програмата – прожекция на филм за живота на Христос, озвучен на местното наречие. През първата половина на филма откъм групичката на старейшините и традиционалистите се разнасят подигравателни подвиквания и смехове, но постепенно историята ги увлича и притихват. Накрая пак се чуват резки коментари на висок глас, но е впечатляващо, че въпреки неприемането на идеята, старейшините все пак допускат проповедниците в селото и не преследват тези, които са избрали да се присъединят към църквата. Според Тор и Елен процесът на християнизация започва почти винаги първо от младите момичета, после се присъединяват младежите, после част от родителите стават християни покрай децата си. Най-трудно е привличането на старейшините, но ако един от тях се присъедини, процесът се ускорява много бързо.

Въпреки че вечерта протича спокойно, норвежците са разочаровани – с тях тази вечер пътува една от най-силните им проповеднички от племето хамер, която се ползва с голям авторитет сред местните хора. Старейшините обаче не са разрешили жена да проповядва – това е в разрез с традициите. Самата жена не изглежда разочарована – тя е израсла в тази среда и добре познава обичаите й, така че не е изненадана. Търпеливо седи отстрани и от време на време говори с някой от хората. Тя е висока, слаба и изящна – типична хамер. За разлика от повечето жени от племето обаче е облечена съвсем съвременно – все пак от години живее в Адис Абаба, където е учила, защитила степен по теология и е известна като талантлив изпълнител на традиционни песни. Тази вечер не й се е получило – ще опита друг път. Етиопия учи на търпение.

Става почти полунощ и ние се качваме на моторите да се прибираме в Кей Афар. Пълната луна огрява коловозите и в покрайнините на селото от сенките излиза тъмна фигура с пушка – пазачът е на поста си. Водачите на моторите си разменят няколко думи с него и той се успокоява, че не сме от някое враждебно племе. Конфликтите между племената не са рядкост – с благословията на правителството компаниите отнемат все повече техни земи и те започват за воюват помежду си за оскъдните ресурси. Сблъсъците са безпощадни и кървави – убийствата не са рядкост. При крещящата бедност и липса на перспектива, успоредно с неспособността на държавата да поддържа ред извън по-големите населени места, с настъпването на нощта пътищата стават твърде опасна територия и всеки, замръкнал на чужда територия, може да стане жертва на грабеж. Принадлежността към клана и познанствата на хората им дават някаква сигурност, но и тя продължава само до разпалването на някой конфликт. Изключително странно е как навсякъде по света хора, които в ежедневието си са мили, любезни и сърдечни, в определени моменти стават жертва на масова лудост и извършват чудовищни неща. А на места, където това се е случвало в рамките на собствения ти живот, много по-лесно се възпроизвежда отново.

На следващия ден имаме възможност да видим голяма част от скритите из гънките на околните планини представители на племената банна, хамер и тцемай. Събота е ден за пазар в Кей Афер и от околностите се стичат десетки мъже и жени, понесли кой каквото има – дръвца, сено, грънци, кратуни, сушени люти чушки, чесън, различни зърнени култури... Всичко изглежда като измислено: дългокраки като щъркели мъже с къси полички и мънистени ленти за чело, жени с препаски от козя кожа или антилопа, украсени с нанизи от охлювени черупки, нахлупили на главата писани половинки от кратуни – досущ като немски каски от Втората световна война. Подрастващи младежи с пъстри широки гривни на китките и глезените разнасят новите си копия. 

Всеки мъж – от юношата до стареца – носи задължителното малко дървено столче, подобно на разлата чаша. То служи за присядане през деня или за възглавница през нощта, за да не се разваля сложната прическа на мъжа, а и идентифицира принадлежността на собственика си към съответното племе, защото всяко племе има собствен стил на изработка и украса на столчетата. 

Жените не могат да се занимават с толкова сложни статусни проблеми – те мъкнат на гърбовете си огромни бали сено, наръчи дърва, бебета и всякакъв друг товар.

Пазарът в Кей Афер има много ясно изразен двояк характер. От една страна то е естественото тържище, отговарящо на нуждите на местните хора от търговия и натурална размяна, където можеш да видиш истинския облик на хората от пустошта. От друга страна тук е и мястото, където част от местните продават „автентичност“ на туристите: няколко групички жени, момичета и момчета са облечени с пресилено внимание към детайла на костюмите и позират за снимки срещу заплащане. Туристите този ден са малко и тези, които са дошли с постановката да изкарат пари от театралността си, започват да стават настъпателни – обикалят пазара в дебнене на поредния „шаран-турист“ и го преследват с настояване за снимки. Повечето от туристите са щастливи да дадат 10-ина бира (60 ст.) и да отнесат собствения си лик, заобиколен от „страшни“ физиономии, накичени с всички мислими и немислими атрибути на племенния живот. Това може и да е начин нещо от миналото да се запази по-дълго време, защото представлява търговски интерес, но в никакъв случай не означава, че това е ежедневието на хората от племената.

За нас много по-интересно е да наблюдаваме хората, когато не са „в поза“. Колкото повече време прекарваме в гледане, толкова повече започваме да различаваме странната смесица от взаимното проникване на глобалната култура и местните традиции. Процесите не са съвсем еднопосочни, както би могло да се очаква. Нито пък са съвсем предсказуеми. Вярно е, че се вижда как девойки с ръчно везани ярки поли заменят сандалите от автомобилни гуми за цветни китайски чехли. Също така е вярно, че младежите със сложни прически частично заменят традиционните мънистени препаски за чело с големи ярки пластмасови шноли или с няколко чифта цветни слънчеви очила. 

Но от друга страна младежите в големите центрове на цивилизацията по света си пробиват ушите и постепенно разширяват дупките, досущ като някои от племената в долината на Омо. Глобализацията не е еднопосочен процес. Ние се имаме за късметлии, че можахме да видим част от запазените нрави  на едни от най-незасегнатите от нея племена на планетата.