Харар - перлата на Африканския рог

Има много начини да пътуваш по света и разликите са основно в това дали се опитваш да нагласиш света към себе си или ти да се нагласиш към света.

Нашето пътуване из Етиопия се подреди така, че в първата му част бяхме повече туристи, т.е. хора, които се опитват в най-голяма степен да останат в зоната си на комфорт и същевременно да отметнат колкото може повече обекти по пътя си. Пътуването в компания от разнородни участници силно ограничава експериментирането – всеки опит да изкараш хората от споменатата зона на комфорт поражда напрежения, които бързо изчерпват силите на всички замесени, а и вниманието често се оказва съсредоточено повече върху отношенията вътре в групата, отколкото насочено към външния свят. Разглеждането на страната през прозореца на нает микробус със шофьор има своите предимства – по-бързо и по-удобно е от самостоятелното пътуване, а и усещането за защитеност и безопасност ти създава уюта на пашкул, от който не ти се иска да се измъкнеш. Дори за нас, хора свикнали да се доверяват на инстинктите си и случайността, измъкването от този пашкул в началото на втория етап от пътуването ни изглежда доста страшничко.

Когато приключваме с първата, туристическата част и изпращаме приятелите си за България, за няколко часа оставаме в безтегловността на прехода към истинското пътешествие – малко объркани, малко притеснени, малко напрегнати пред голямата неизвестност как ще се справим сами в толкова различен от познатия ни свят. Но както знаем и от преди, „и най-дългото пътуване започва с първата крачка“, така че се пускаме по потока – и нещата започват да се подреждат по естествения си ход. Ние просто трябва да плуваме по течението.

Първата крачка е малко полвинчата: хем сме вече самостоятелни, хем все още се опитваме да се държим за познатото – поръчали сме си такси от хотела, за да стигнем в 4.30 сутринта на автогарата на площад Мескел. Нямаме особен избор за часа на тръгване – автобусите на дълги разстояния стартират в 5 сутринта и други опции не се предвиждат. От  хотела кокорят уплашени очи и ни заклеват да не се доверяваме на случайни шофьори, а с тяхна помощ да наемем „сигурно такси“. Единственото сигурно на въпросното такси се оказва фактът, че шофьорът спи в него пред хотела – вероятно, за да гарантира, че ще е навреме за уречения час. Иначе колата е 50-годишна лада, претърпяла всички възможни трансплантации на вътрешни органи и немислими лифтинги отпред, отзад и отстрани. Очевидно вече отхвърля всяко присаждане, защото нищо не й работи – шофьорът съединява две жички под таблото, портиерът ни засилва с бутане надолу по баира и се понасяме почти слепешката в нощта, понесли мижавата светлина на единствения работещ фар и под акомпанимента на охтичавата кашлица откъм двигателя и жалното скърцане на всичко останало. Добре че от Пиасса, където е хотелът ни, до автогарата на Мескел скуеър е само надолу, та земното притегляне работи в наша полза. Шофьорът е напълно безсловесен на други езици, освен на родния си амхара, но виртуозно се прицелва в зеленото на светофарите по пътя, а там, където не успява да го хване, пресича на чисто червено: не рискува да спре нито за миг, за да не си останем завинаги на мястото на спирането. С помощта на разбудения от жалните звуци на колата многолюден етиопски пантеон и на чиста магия стигаме невредими на уговореното място. От облекчение дори не ни е яд, че сме платили за 3-те километра нощен адреналин толкова, колкото струва един билет до отстоящия на 520 километра Харар.

Автобусът за Харар също ни показва, че вече сме в режим на пълна зависимост от външните обстоятелства – закъснява с 45 минути, през които ние завистливо гледаме строените на стартовата линия автобуси за други дестинации, запознаваме се със самотно пътуващо румънско момиче, което се оплаква, че преди броени часове е пристигнало от Мекеле и не е успяло да си купи билет за Харар, оглеждаме внимателно скупчените бъдещи наши спътници в опит да диагностицираме дали не крият някаква заплаха – я да ни седнат на  местата, я да ни изядат ритуално в случай на спукана гума по пътя. Румънката се отказва да чака заедно с нас, възползва се от свободата да няма фиксиран билет и си намира друга автобусна компания. В края на краищата пристига един голям автобус с пукнато предно стъкло и опърпани седалки, по които личат хранителните предпочитания на пътниците от предния курс, натоварва ни за няма и 2 минути и поемаме в предутринната тъмница към неизвестното.

Пътуването се оказва неочаквано приятно – стюардът периодично раздава бутилки с вода, връчва ни по някое кексче за закуска и непрекъснато се грижи на телевизора  да се върти нещо за забавление на пътниците: първо научно-популярни филмчета, от които научаваме всичко за хранителните навици на крокодилите, хиените, лъвовете и гепардите, което включва доста скръбни съдби на антилопи, зебри, биволи и павиани; после наистина затрогващи моменти от „Америка търси таланти“ и потресаващи с дебелашкия си хумор епизоди от „Скрита камера“; следват няколко епизода от етиопски комедийни сериали и комедийно токшоу, при което целият автобус се залива от по детски неподправен смях, само ние гледаме неразбиращо, а накрая за всеобщо удоволствие дружно изглеждаме „Боговете сигурно са полудели - 2“. Което в контекста на картинките зад прозореца е доста уместно, трябва да признаем. Спирките за тоалетна са по храстчетата по пътя – момченцата наляво, момиченцата надясно. За обяд се отбиваме в затворения двор на крайпътно заведение, където всеки си поръчва нещо по своя преценка. Тук се запознаваме на живо с обичая на етиопците да хапват сурово месо от прясно заклано животно - Станислав е удостоен с честта да му предложат да сподели гощавката, включително с традиционното подаване на храна в устата като израз на приятелство. Аз, като жена, съм незабележима. 

Има и едно неочаквано за нас спиране в нещо като митница - ограден двор, в който униформени служители безцеремонно изкарват всички пътници от автобуса и претърсват багажа. Напреженията между различните региони на Етиопия са доста сериозни, стигащи дори до сблъсъци.

Картинките зад прозореца впрочем са твърде разнообразни – зелените склонове на спускането към Голямата Рифтова долина, черните вулканични камъни, обрасли с рядката русолява брада на сухите треви, зеленикавата тиня на изсъхналите езера, златистите купи сено на прибраната реколта, кръглите пръстени колиби със сламени покриви и преметени дворчета от утъпкана пръст, а с наближаването на Харар – и плътната лъскава зеленина на безкрайните насаждения от кат – местния аналог на коката от Андите. 

С напредването на деня се променя не само цветът на светлината, но и видът на хората – дори и най-големите дрипи тук са по-ярки, по-пъстри, по-цветни, отколкото в другите части на страната. Сложните прически на момичетата и жените от централната и северната част на Етиопия тук са сменени от ярки шалове, покриващи косата и ушите – вече сме в подчертано мюсюлманската част на страната. 

Харар е смятан за четвъртия по важност свещен град на мюсюлманите след Мека, Медина и Йерусалим. Очаква ни съвсем различна Етиопия.

Като начало се настаняваме в близкия до стария град хотел „Теодрос“, в който ни обещават, че водата „ей сега“ ще дойде. Разбира се, „ей сега“ така и не настъпва, но вече сме свикнали с африканския стандарт да използваме донесената в кофи и туби вода. „Теодрос“ е един от малкото хотели в Харар с възможност да прекараш нощта в пряко съседство със свободните хиени, които вечер идват към града. В тъмницата така и не успяваме да разгледаме добре петнистите страшилища, но внимателно изслушваме пререканията им с навъртащите се наоколо улични псета: явно спорът за надмощие в териториите около хотелските стени все още търси своето решение. На сутринта решаваме, че мизерията на „Теодрос“ не се изплаща достатъчно със среднощната атракция и се местим в по-отдалечения от стария град, но по-приветлив хотел „Тана“, който се радва на оживеното съседство на студентите от Rift Valley University. Двестахилядният Харар се оказва не само старинен, но и бързо развиващ се град.

Старата част обаче е чисто замръзнало време. В пътеводителите я сравняват с Фес в Мароко, но разликите са чувствителни: медината на Фес е значително по-голяма и вряща от занаятчийско производство, докато Джугал – медината на Харар – е замряла някъде преди 300 години и живот кипи предимно по оживените пазари, които предлагат основно зеленчуци, варива, дърва за горене и дървени въглища, висящо на ченгели месо и пържени на място самоси и мекици. 

Малките улички са очарователни с ярките цветове на разкривените огради, врати и прозорци, с изненадващите чупки, които разкриват поредната от десетките малки джамии и най-вече с ярките облекла на обитателите си, които се мяркат за миг зад ъгъла и изчезват в някой тъмен вход. 

Повечето хора тук не желаят да бъдат снимани и реагират на насочения обектив или с покриване на лицето, или с недвусмислен жест, подканящ към заплащане, или с гневно размахан пръст и укорителното „Фаренджо!“.

Впрочем „фаренджо“ е думата, която бледоликият чуждоземец чува най-често тук – било с неодобрение, било с любопитство, било със закачка или с просия. В другите части на Етиопия ни викаха „фаранджи“, но като че ли появата ни не предизвикваше толкова емоции. Тук „фаренджо“-то е все още рядка птица и се движи сред подчертано внимание.

Вниманието обаче не е заплашително – нито за минута не се чувстваме застрашени. Сякаш по-скоро някои от местните хора се чувстват застрашени от нас и ни избягват с предупредителни възклицания. Завирането по малките улички, самотните срещи с жителите на различните квартали на Джугал, заничането по дворчетата на къщите и джамиите не ни донася нищо друго, освен задоволяване на неизтощимото пътешественическо любопитство. Полека-лека очарованието на стария Харар започва да ни влиза под кожата и макар че му липсва подчертаната екзотичност на Маракеш или Шефшауен, започваме да разбираме защо е смятан за перлата на Африканския рог. Обикаляме една по една шестте му порти, намираме основните забележителности, отбелязани в пътеводителите – впрочем, ако не ги отбелязваха пътеводителите, едва ли щяхме да им обърнем внимание, толкова неотличими са в общия фон на средновековна архитектура, тук-там разчупена с някоя по-мащабна сграда, построена от търговци от изтока, запада или юга.

Едва ли архитектурата е била тази, която е задържала Артюр Рембо да прекара цели 15 години от краткия си живот тук, загърбил поезията и прегърнал попрището на търговец на кафе и оръжие. В напечения следобед лесно можем да си представим ленивите часове на сянка, подкрепени с традиционното дъвчене на листа от стимуланта кат, които превръщат битието в не съвсем реална реалност. 

В Харар ориенталското безвремие среща амбицията за владеене на света – тук е не само кръстопътят на търговските пътища, свързващи Африка, Индия и Близкия изток, но и ключът към завладяването на Черния континент. Тук е центърът, през който ислямът прониква в Африка, тук е възелът, който император Менелик II се опитва да развърже, за да разшири империята си към Сомалия. 

Интересен е подходът на днешния Харар към историята – на една и съща улица, почти в пряка видимост се намират паметникът на Рас Маконен – първият владетел на Харар, назначен от император Менелик II (и баща на бъдещия имепратор Хайле Селасие)  - и увековечения в огромен портрет на най-голямата порта на стария град последен емир на Харар преди падането на града под етиопско владение. В стария град има десетки светилища на местни светци – част от тях са герои, паднали в борбата срещу Менелик – и на никой не му минава през ума да хване да ги заличи от лицето на земята, като неугодни на новата власт. От друга страна, в подчертано мюсюлманската медина, в сърцето на стария град, на централния й площад, се извисява православната църква, в чийто тих и спокоен двор християните намират умиротворение в молитви и четене на свещени християнски текстове.

Джугал е малка по размер медина – около километър в диаметър, затворена в 3.5 километра не особено високи крепостни стени, издигнати през 16 век като предпазна мярка срещу нахлуващите от юг племена оромо. Изглежда, като че ли за час-два можеш да обходиш всичките й забележителности. Капанът обаче е в това, че тя не те примамва с кой знае какви забележителности, а ти отпуска на час по лъжичка от своите изненади – тук под яркото покривало ще мернеш изумително красиво лице, там ще се зазяпаш подир кервана магарета, натоварени със стебла от захарна тръстика и водени от крехки като статуетки 10-12-годишни момчета и момичета, ще се стъписаш на входа на традиционната къща на местното население Адаре – хладното дворче, пищната украса на сенчестата обща стая, ярките цветове на спалните на горния етаж – ще се поблазниш от пържените на улицата пикантни самоси или ще зяпнеш от учудване, когато покрай лицето ти рязко изсвистят крилете на пикиращите орли, които грабват месо от ръцете на млад мъж, който насред площада протяга длани нагоре към небето... 

После вече няма да те учудват нито орлите, които сякаш си говорят в клонитенадърветата, нито огромните лешояди, накацали по стрехите на изоставени постройки на една от главните улици – дивата природа май никога не е напускала окончателно този град.

Вечерта е най-доброто време да видиш останките от симбиозата между дивата природа и градския живот- идва времето на широко известното хранене на дивите хиени край стените на Харар.Историята започва поколение или две назад, когато все още дивите хиени са се промъквали вечер по улиците на града, за да събират останките от дневната търговия с месо. Един от жителите на Харар, чиято къща се намирала оттатък стените на града, досами Портата Ерер, явно не се е чувствал щастлив от тези еженощни набези и измислил начин да ги предотврати – започнал да хвърля храна на хиените зад къщата си, така че да се нахранят и да си отидат без да влизат в града. Упоритостта му научила животните да идват всяка вечер да си търсят полагаемата порция, а гледката на бавно изпълзяващите  от тъмнината силуети на втория по големина хищник на Африка и лакомото, но ограничено в определен периметър късане на мърша, се превърнала в една от атракциите на града. Постепенно хиените се научили да вземат подаваните парчета месо от пръчка, държана от човека в ръка или с уста, свикнали да приемат храна и от непознати – още една тръпка за ненаситния на изживявания турист. Днес храненето на хиените продължава, но вече не е покрай стените, а на около 2 километра по на изток: разширяването на града и новите строежи са унищожили старите гори край града и са изгонили хиените по-далеч. Всяка вечер Юсуф, наследникът на онзи първи hyena man, изнася кош с парчета месо и сяда на камък, осветен от фаровете на докаралите туристи рикши и бусове. „Илили! Гергира! Улюлюлю!“ – разнасят се виковете на Юсуф. Дълго време тъмнината мълчи. Юсуф е търпелив, продължава да вика нощните си познайници. Постепенно в далечината започват да се мяркат сенки, очертават се силните рамене, мощният врат и смъкната задница на първата хиена. Тя се примъква предпазливо – Юсуф предвидливо хвърля парче след парче все по-близо. Хиената е почти до ръцете му, когато де появява втората сянка – по-дребна и слаба, може би женска. Всички наблюдатели са затаили дъх, очакват прословутото шоу, в което Юсоф ще храни хиените от устата си.

Тази вечер обаче животните не са склонни да остават задълго – размножителен период е и вероятно имат и други интересни неща за правене – там, в тъмните дебри на горичката, отвъд светлините на човешкото любопитство. Връщат се на няколко пъти да хапнат още някоя мръвка, след което отново потъват в мрака. Край. Шоуто е приключило, публиката се разотива. Пътят е преграден от няколко яки момчета, които събират отредената такса – по 100 бир на човек – трябва да се осигури и утрешната порция месо, трябва да отиде нещо и за hyena man, вероятно и за всички останали по веригата, осигуряваща нощното изживяване. Но това си е в условията на играта, така че никой не възразява.

На другия ден животът си продължава – с гюрултията на неделните сватби, с белите везани рокли и шалове на християнките, които са повели целите фамилии барабар със старците и децата на празничен обяд в ресторанта след неделната служба в църквата, със спокойната разходка на мюсюлманските семейства и поредната порция факти, легенди и свободни съчинения, които поредният гид ще разказва на поредните туристи, дошли да се докоснат до митичното очарование на Харар.

 

Практическа информация към февруари 2019 г.: Разстоянието от Адис Абаба до Харар е 520 км, които се вземат за 10 часа с автобус по сравнително хубав път. Автобусите на Selam bus тръгват в 5.00 сутринта от площад Мескел. Билети се купуват предварително в бюрото на същия площад – в малка барачка зад една от основните сгради в близост до Централния туристически информационен център. Билетът струва 340 бир (1 бир = 6 ст.). Има възможност билет да се купи и при самото тръгване, но няма гаранция, че ще има места, а пътуването прав в автобусите на дълги разстояния в Етиопия е забранено. По време на път на пътниците се раздават половинлитрови шишета с вода – на два пъти – и по едно кексче за закуска. За обяд се спира към 1 ч., обядът не е включен в цената на билета и всеки си поръчва каквото намери за добре. За тоалетна се спира по храстчетата по пътя. Прозорците в автобуса не се отварят, от време на време се пуска климатик. Сутрин по тъмно е студено, трява добро облекло, по обяд температурата в автобуса е комфортна. Автобусът пристига в Харар в 15 ч., спира при църквата Селасие на главната улица. Оттам и тръгва обратно към Адис Абаба – отново в 5.00 сутринта. Билети се купуват от бюрото на Selam bus в първата пряка от църквата в посока медината. Автобусите са през ден.

В Харар има избор на хотели от 230 бир за стая с легло персон и половина и студена вода до 1200 бир в хотел в центъра с всички удобства. Проблем с местата няма – поне през февруари. Храната на различните места е различна, варира от 150 бир за пица до 5 бир за 100-150 г пържени картофи или 3 бир за самоса. Кафето е 5-10 бир в зависимост от мястото и начина на приготвяне –от еспресо машина е по-скъпо. Наливната бира е 11 – 15 бир за 400 мл. На някои места храна се сервира само по обед. Почти навсякъде може да се поръча тибс – ситно нарязано задушено месо – за 70-80 бир порцията (става и за двама, зависи колко са гладни).

Добър интернет има в кафето/ресторанта на Ras hotel, Wonderland hotel. Rawda hotel – дават паролата и да не си гост на хотела. В Тана хотел интернетът е само обещания.

В медината човек спокойно може да се разхожда и без водач – няма вероятност да се загуби, все ще излезе я на някоя от главните улици, я при станата. Интересът към чужденците е голям – „фаренджо“ се чува на всяка крачка, но няма агресия.