Сред племената в долината на Омо - Джинка и Турми

Информацията за наличен транспорт между Кей Афер и Джинка в пътеводителя ни е оскъдна, а разпитването из крайпътните заведения не дава особено обнадеждаващ  резултат – напътствията се свеждат предимно до неопределено вдигане на рамене. Остава ни изпитаният метод да поставим на обществено обсъждане нашия проблем там, където най-добре ни познават – в заведението на Мамуш. Повдигнатият въпрос моментално намира разрешение: от съседната маса устат чичко ни обяснява, че „ей сега“ тръгва с минибус към Джинка и ще ни извози за по 50 бир на човек. Цената е напълно приемлива за нас, така че си довършваме закуската, връщаме се в хотела и докато натъпчем имуществото по раниците, минибусът вече нетърпеливо бибитка пред вратата. Пазят ни места на предната седалка до шофьора и разгонват мераклиите да се настанят на тях – цената, която ние ще платим, е по-висока от обичайната, така че ни гледат като преференциални пътници. През целия път до Джинка шофьорът ни забавлява със сведения за местата, през които преминаваме и с информация за собствената си биография – как няколко дни в седмицата работи като учител, а през другото време кара маршрутка, за да си докарва по-прилични доходи. Накрая ни оставя в най-скъпия хотел в Джинка и се пазари да додадем нещичко към договорената цена, но ние вече сме обръгнали на тези врътки и не поддаваме.

В Джинка бързо намираме място в хотел в центъра – липсва интернет, но пък на отсрещната страна на улицата има специализиран хотел за туристи на тройна цена, където можем да се храним и да ползваме достъпа до Мрежата. Още с влизането в двора на ресторанта засичаме възрастната двойка, която сме забелязали предния ден в Кей Афер. Те явно също ни помнят, защото любезно ни кимат и ни заговарят. Така се запознаваме с Петер и Вали – почти 80-годишни съпрузи от Германия, които през последните три десетилетия всяка зима кръстосват Африка със собствения си лендкруизър. Изходната им точка е Найроби, където стои колата им през цялата година, а Етиопия е задължителна дестинация в програмата им.

Джинка е най-големият град в долината на Омо – около 25 хиляди души. Ние сме тук заради съботния пазар, който събира разнообразен народ от цялата околност. 

В региона живеят предимно хора от племето ари, но на пазара идват и от по-далечните райони, като безспорно най-голям интерес будят представителите на племето мурси с техните традиции да пробиват ушите и долните устни на жените и да разширяват дупките с помощта на дървени или керамични чинийки с все по-нарастващ размер.

Пазарът е шумен, претъпкан и не особено интересен, освен ако нямаш подчертана слабост към размяната на земеделска продукция на много първично ниво. Зеле, чесън, домати, банани, люти чушки, кафе с лошо качество, зърнени храни, авокадо – приблизително с това се изчерпва списъкът на нещата, с които можеш да се сдобиеш извън най-евтината китайска конфекция и галантерия. 

Може би най-интересното място на пазара е стоянката на „такситата“: грубите двуколки и десетките дребни кончета и магарета, които чакат да им метнат някой от струпаните на камара хамути и да повлекат непосилния товар нагоре по баира. 

Нито продавачите, нито купувачите на пазара са особено колоритни – повечето са облечени в пъстроцветни китайски дрешки, които биха могли да ти направят впечатление единствено с необичайните за нашето око съчетания, но не и с нещо оригинално или изненадващо.

Пазарът в Джинка е известен заради възможността на него да срешнеш някой представител на племето мурси. Допреди десетина година на мурси им е било забранено да идват в града – тяхната затвореност и изолация не се поддържа единствено от вътрешните им традиции, но и от отношението на околните към тях. Жителите на градовете се отнасят с презрение към мурси, говорят за тях дори с известно потръпване, като за срамна тайна. Самите мурси идват на пазара в Джинка основно не за да продават някакви стоки, които са произвели в далечните си земи, а за да излагат на показ обезобразените си лица и да получавата заплащане срещу снимките, които шокираните туристи им правят. 

Гледката на провисналата срязана долна устна на фона на съвършеното лице и идеалния гладко избръснат череп на млада жена, наистина е разтърсваща. Може би още по-разтърсващо обаче е покорството и безразличието, с което тя се предлага за снимки – сякаш е красива вещ, изложена във витрина. В момента, в който някой й обърне внимание и поиска да я снима, жената мълчаливо кръстосва изящните си ръце и крака в заучена седяща поза и безропотно изтърпява щраканията на фотоапаратите от различни ъгли. Очите й не изразяват нищо – сякаш въобще не е там и това, което се случва, се случва на някой друг. Дали защото е напълно безсловесна на друг език освен на родното си наречие, дали защото няма никаква сигурност и защита в чуждия град, тя дори не се пазари за сумите, които й подават снимащите – както просякът приема всяко подаяние. Две други жени от племето обикалят другия край на пазара – едната носи в шал на кръста си годиначе – и може би защото са две, са по настоятелни и в поканите за снимки, и в искането на пари. 

И при тях основната стока е обезобразяването, на което са били подложени в името на традицията – пробити и разтеглени уши, пробита долна устна при едната. Жената с бебето по някаква причина е избегнала пробиването на устната – казват, че този обичай започва полека-лека да отмира. Част от проблема обаче е, че туризмът подхранва възможността обезобразяването да носи доходи, а на фона на драстичната бедност и липса на възможности да се изкарват средства по друг начин, мурси продължават да се възползват от този вид търговия с осакатяването на жените. Няколкото жени на пазара в Джинка са само върхът на айсберга – в действителност атракцията за туристите са туровете с джипове до селата на мурси, където срещу входна такса и таксуване на снимките племето се нагласява с всички атрибути: чинийки в устните, дървени плочки в ушите, накити от рога и зъби – и позира за фотографски сесии на „автентично преживяване сред дивите племена“. Всичко това зловещо напомня човешки зоопарк и е бизнес, от който туроператорите прибират сериозна печалба, а за племената остават трохите. На всичкото отгоре правителството подкрепя бизнес начинания, които изземат земите на племената и те имат все по-малко възможности да се изхранват от традиционните си занимания – пасищното говедовъдство изисква големи площи за сезонната миграция на говедата и с отнемането на земите племената влизат в конфликти едно с друго за територии и стада. Конфликтите са убийствено безпощадни, често се стига до смърт, а когато има и пострадали войници или работници в новосъздаданите плантации в земите на племената, държавната машина предприема кървави разправи с местните без да търси конкретния виновник за инцидентите. Всичко това още повече капсулира племената и ги изолира от останалия свят. Съдбата им много напомня съдбата на индианците в Северна Америка – същото изтласкване в изолирани райони, капсулиране, маргинализиране и обричане на изчезване. Цялата тази картинка бързо ни отказва от посещение в селата – нямаме желание да подхранваме този бизнес, а и мисълта, че чрез посещението си ще затвърждаваме обезобразяването на жените, никак не ни въодушевява. Някои изживявания имат твърде висока цена, за да си струва да я платиш.

Решаваме да тръгнем към най-южната точка в долината на Омо, до която има достъп чрез обществен транспорт – Турми. На автогарата ни обезсърчават, че в този ден няма начин да хванем автобус за там, завеждат ни до един претъпкан микробус с предложение да се натикаме вътре като свръхбагаж, но ние любезно отказваме офертата. Докато кондукторът все още се пеняви да ни доказва, че няма никакъв проблем да се настаним на малки дървени столчета до вратата – двамата на място за един – още един „прехващач“ ни издърпва настрани. Предложението е съблазнително – на цената за микробуса да ни извозят с пикап до Турми. Единственият проблем, както винаги, е, че този пикап сега започва да организира пътуването и да събира пътници и товари. Но ние вече си знаем урока – тук вариантите са два: или се класираш пръв на що-годе удобно място и чакаш превозното средство да се напълни, за да тръгне, или се качваш преди тръгване, но тогава ти е гарантирано, че ще пътуваш полузадушен в нечии обятия. В случая спечелваме и от двете опции – изчакваме около половин час пикапът да пристигне, след като е натоварил де каквото и когото трябва, но за сметка на това поне единият от нас пътува на предната седалка като единствен пътник до шофьора. Другият, като по-дребен, е напъхан на втория ред, в компанията на още трима юнаци.

Но няма от какво да се оплакваме – пикапът е сравнително нов, върви бързо, шофьорът е в прекрасно настроение и пътят му спори. От Кей Афер нататък пътят е прашен макадам, но и това не пречи на момчето зад волана да надува музиката и да натиска педала на газта до 130 км/ч. Точно преди Димека настигаме сутрешния микробус, който е клюмнал встрани от пътя и пасажерите му се спасяват от убийственото слънце под сянката на едно дърво. Нашият пикап натоварва всичките 15 човека от микробуса в каросерията си – още едно чудо на етиопската способност в никакво пространство да събираш много хора и товари. При цялата принципна меркантилност и пазарене за всяка стотинка от страна на превозваческата гилдия, в случая не забелязвам да прибира някакви пари от закъсалите хора. След 10-ина километра стигаме до Димека и каросерията се изпразва, а ние продължаваме по прашния път към Турми. Накрая шофьорът пак си прави устата да предоговори сумата, за която сме се разбрали в Джинка – „ама това си беше държавна цена“ – но не е много настойчив, очевидно силата на поетия ангажимент работи и рядко някой би нарушил дадена дума злонамерено.

Турми все още е малко прашно струпване на къщи около завоя на пътя. Целият му живот се крепи на пазара, който привлича племената от вътрешността и на туризма, който пък е привлечен от племената. Към момента има няколко по-прилични хотела, с леко завишени цени спрямо предлаганите условия и няколко много базови, които не предлагат удобствата на съвременната хотелска база. След кратък сблъсък с внезапно избликналата алчност на стопаните на някои от по-новите хотели се настаняваме в един непретенциозен, който ни предлага чиста стая, почти нова и прясно боядисана – цяло чудо в тоя край. Вярно, че тоалетната е тип „външна селска“, а общият душ предлага само стени, но не и душ. Но в края на краищата кофата, с която си носиш вода за къпане, също е изненадващо чиста, а заведението предлага още една екстра – цукало за през нощта, защото в тъмницата рядко някой рискува да стигне до тоалетната. 

Стая с цукало

Хем ни напушва смях, хем пък си даваме сметка, че при тези условия това е съвсем практично решение. Стопанката на пансиона е разплута и мързелива на вид, но на сутринта се убеждаваме, че с бавни и лениви движения изчиства всичките стаи една по една, изнася цукалата, сменя чаршафите и подготвя пансиона за посрещане на новите гости. Единственото, с което не се справя особено добре, е да поддържа неприкосновеността на територията – ордата деца, която ни преследва по улицата с мрънкане за пари и сладкиши, се намъква в двора на пансиона и упорито наднича през прозореца и вратата на стаята ни въпреки категоричните ни настоявания да ни оставят на мира. Стопанката изпълзява бавно от своята стаичка, лениво ги разпъжда, но когато след малко физиономиите им отново цъфват на нашия прозорец, не прави нищо да промени ситуацията. Налага се да й напомним, че тук отговорността за нашето спокойствие е нейна и да й помогнем да намери решение на казуса, като затвори вратите на двора, за да не нахлуват малките досадници.

Междувременно в Турми се строи в бясна надпревара и съвсем скоро броят на местата за настаняване ще надвишава броя на посетителите многократно. Което може би е добра новина за посетителите, но едва ли е така за местния бизнес. Като се има предвид и че водоснабдяване в градчето няма, токът идва по твърде несигурни жици – за трите дни, в които бяхме там, така и не дойде – при това положение напливът на туристи едва ли ще скочи драматично. Особено като се има предвид, че основният начин за стигане дотук е с джиповете на туристическите агенции, които долитат, стоварват туристите, дават им час-два за разглеждане на пазара, натоварват ги и отбръмчават отново по напрегнатия си график.

Околностите на Турми след залез

В Турми отново се засичаме с Петер и Вали и вече се радваме на срещата като стари познати. И те споделят нашето виждане, че най-добрият начин да усетиш едно място е не да тичаш да видиш най-забележителното, а кротко да седиш и да наблюдаваш течението на живота – тогава разбираш много повече за отношенията между хората, имаш възможност да поговориш с тях и да вникнеш в неща, които няма как да усетиш, ако само препускаш. С течение на годините двамата са натрупали доста впечатления от промените в Африка – разказват ни как 25 пъти са пресичали Сахара сами на различни места, как са спали в саваните, край езерата, сред хиляди фламинго, покрай стада жирафи и антилопи, как са срещали големи човекоподобни маймуни само на километър от Турми и как всичко това вече го няма, защото хората са превзели цяла Африка. Дори в Националните паркове са останали много малко животни, по-скоро като в зоологическа градина, отколкото като в дивата природа. Интересно ни е да ги слушаме – две малки отломки от едно време, за което тъгуват, но и едновременно с това са щастливи, че са го преживели. Подобни са разговорите ни и за племената в долината на Омо – те ни разказват колко малко от това, което са видели преди 20-30 години, е останало и как животът на племената все повече заприличва на живота на всички останали места. Селата на каро и дасанеч, в които сега туроператорите водят туристите, са се превърнали в туристическа атракция – демонстрация на „автентичност“ срещу пари, продажба на първобитност вместо човешки отношения. На времето европейците са идвали да носят мъниста и дрънкулки на местните и да ги заменят срещу ценни ресурси, а днес племената продават мъниста и дрънкулки на туристите срещу нереално високи цени. На всичкото отгоре не тези, които изработват предметите, предлагани като автентична култура, вземат съществената част от печалбата – повечето отива при прекупвачи и посредници, а племената си остават все така бедни, но все по-овълчени да изкарват пари от всичко – от снимки, от демонстрации на церемонии, от входни такси за посещение на селото, от просия... Културата им се замества от култура на продажбата на представления за културата им. 

От една страна е тъжно, че една самобитна култура си отива, но от друга – това, че културата е самобитна, не означава непременно, че е най-доброто, което може да споходи тези хора. Много от обичаите им са жестоки и подтиснически, особено по отношение на жените. Все още се практикува боят с пръчки, който да остави груби белези по гърба на жената – и това се смята за белег на красота и любов. 

Жена с белези от бой с пръчки

Все още върволиците мъже и жени, които идват на пазар, ясно се различават – жените ходят прегърбени под огромни товари дърва, сено, чували с всякакви стоки за продаване, на всичкото отгоре мъкнат и децата, а мъжете вървят гордо изправени, понесли в ръце единствено тояга и миниатюрно дървено столче, на което да поседнат, като се уморят или им се доще да си поприказват с някой друг мъж. 

Несгодите на мъжкия живот в племето не се виждат така лесно, но е факт, че мъжете често стават жертви на сблъсъци за територии или стада – все по-намаляващите ресурси заради отнемането на земите на племената за плантации или добив на полезни изкопаеми засилва честотата на тези сблъсъци.

На пазара в Турми идват основно хора от племето хамар, които живеят в селата в околната пустош. Жените лесно могат да бъдат разпознати по навитите на ситни дълги масури коси, намазани с масло и червена глина. Тази комбинация вероятно добре предпазва от въшки и други гадини, но в отделни случаи изглежда доста отблъскващо с потеклата по челата, бузите и раменете червеникава мазнина. 

Жените хамар са облечени в кожени препаски, извезани с мъниста и черупки на охлювчета – една виси от кръста отпред, една – отзад. Някои от тях имат и кожена препаска върху торса, като обикновено я носят отпред, но може да е обърната и като наметало върху гърба, а гърдите да остават голи. Някои са просто голи от кръста нагоре. Кожите, с които са облечени, са зле обработени и вероятно трудно се поддържат чисти, особено при липсата на вода в околността – миризмата, която се носи от тях, се усеща от метри. 

Препаските-поли и кожените наметала, украсени с нанизи от мъниста и раковинки, са много красиви, а носени от стройните и грациозни жени хамар, изглеждат като дефиле на висша мода, но едва ли са най-практичната и удобна дреха при 35-40-градусови жеги. Доста жени са започнали да носят тениски, които определено са далече от красотата и въздействието на кожите, но вършат по-добра работа.

Променя се не само облеклото на хамар. Много бавно, но се променя и отношението към тях. Петер и Вали разказват, че до преди десетина години другите етиопци не са смятали племената от долината на Омо за хора – преследвали са ги и дори са ги убивали като животни. И сега презрителното отношение към тях е много силно – вижда се как стопаните на домовете и хотелите допускат хората от племената само да донесат някаква стока в двора им, но не и да влязат в разговор с тях, камо ли пък да седнат на една маса. Хамар си имат свои места за събиране в Турми – няколко двора, в които се срещат след пазара, посядат или полягат направо на земята, пият домашна бира от страховити на вид и на мръсотия кратуни или пластмасови съдове и после поемат обратно по пет- или десеткилометровия път към селото си. Жените, ако са успели да продадат донесените от селата дърва, дървени въглища, тамян или кожи, са купили някое чувалче зърно, с което да изкарат още една седмица от сухия сезон. Мъжете е по-вероятно да са продали някоя коза, но какво правят с парите, не се вижда – както идват само с тояга и столче, така и си тръгват само с тояга и столче. По-големите деца влачат за ръка или на гръб по-малките. Но и самите хамар се променят - вече не само заменят традиционните дрехи с памучен трикотаж, но може да видиш и абсурдната картинка на облечена в зле обработени кожи жена, която говори по мобилен телефон.

Групичките се изчакват да се съберат по повече хора, за да тръгнат заедно през пустошта. Ако селото им е много далече, по пътя ще спят в някое по-близко село при роднини, а на сутринта по хладина ще поемат отново към своите колиби, глинени гърнета и стада от дребни козички и кравички, които пасат в пустошта там, където все още плантациите и добивните предприятия не са завзели земята.

Трудно е дори да си представим всичко, с което трябва да се справят тези хора, които нямат достъп нито до ток и вода, нито до здравеопазване и образование, нито до някаква сигурност за утрешния ден.

Ние обаче си имаме нашите ядове, с които трябва да се оправяме: рано сутринта Петер се е хванал за главата и кръжи около джипа с вопли „О, майн гот! О, майн гот!“ С много ръкомахане, заничане под капака и чертежи в прахоляка става ясно, че опъвачът на ремъка е престанал да опъва и колата не може да тръгне. Перспективата да останат в пустошта край Турми или пък да търсят техник от Димека, Кей Афер или Джинка, дълбоко притеснява немските ни съратници. Тук Станислав превключва в режим „нация техническа“, запретва ръкави, разглобява сдалата багажа част, открива корена на проблема – изпаднала и безвъзвратно изгубена по дупките на каменистите пътища гайка – и успява сред купищата части „за всеки случай“ на немеца да намери точно каквото трябва, за да сглоби цялата система до работещ двигател.

Петер не може място да си намери от радост. Разказва ни камара истории за други свои преживявания с потрошени части из Африка, опитва се да ни дава пари, настоява да ни черпи бира, от време на време, в пореден изблик на възторг се хвърля да прегръща Станислав – въобще, явно повредата здравата го е притеснила, че оставащите две седмици до обратния полет за Германия няма да му стигнат да се добере до Найроби, и сега е щастлив от избавлението. Оставяме ги двамата с Вали да се стягат за обратния път, а ние тръгваме да си търсим превоз към Кей Афер и Консо.

Задачата ни известно време изглежда напълно безнадеждна – никой не дава индикации, че в обозримо бъдеще някакъв транспорт ще напуска Турми в северна посока. Да разчитаме на случайно преминаващ превоз също не е много реалистично – оттук на юг е само Оморате, до което ходят предимно организираните джипове на туристическите агенции, които осигуряват на клиентите си срещи с „дивото“. Преди ден-два се чу нещо за някакъв автобус, който минава в определени дни, но и за него не беше ясно как и кога може да се хване. Момчетата с моторите, които подпират гредите на бараката, гордо именуваща се „бензиностанция“, убедено твърдят, че днес нищо няма да тръгне от Турми и единственият ни шанс е да ни извозят с моторите си до Димека срещу скромната сума от 25 лв. на човек за 30-те километра. Може би ако гонехме самолет или имахме някаква важна работа в Димека, това би ни се видяло привлекателна идея, но на този етап ни е достатъчно и просто да приседнем до раниците си в скъсяващата се сянка на „бензиностанцията“ и да зачакаме естествения развой на събитията. 

Бензиностанция в Турми

От време на време се налага да ставаме, защото периодично ни връхлитат рояци 4-5-годишни деца, склонни да ни дърпат и пипат с любопитни мръсни ръчички, сякаш сме екзотични животинки. Като се изправим, ръстът ни ги респектира и бързо се отказват да ни изследват по тактилната метода.

Докато си играем с децата на „седни-стани“, откъм Димека се задава раздрънкан минибус. Само след няколко прашни завоя забива спирачки пред нас и кондукторът ни настанява преференциално на предната седалка – очевидно е, че ни взема два пъти повече, отколкото на останалите пътници, но пред перспективата да прекараме още няколко часа на пустия път, предпочитаме да си затворим очите пред този факт. В пазарлъците кондукторът има основна роля – той коли и беси, той решава кой да се качи, на каква цена, на кое място да седне. Обикновено шофьорът не се намесва в този процес, само в отделни случаи налага своето вето, ако види, че губи клиент заради прекалена алчност от страна на кондуктора. В този минибус кондукторът е особено неприятен – с агресивно поведение и нагла физиономия и отношението му към пътниците е съвсем дерибейско. Особено подчертано това се вижда, когато по пътя се опитват да се качат хора от племената – направо ги избутва настрани и издърпва други пътници напред. За мъжете все пак има някакъв шанс – двама-трима от тях са милостиво допуснати да се превозят 10-ината километра, които им трябват, но жените с кожени препаски и чували или цедилки с бебета на гърба са категорично нежелани. До Димека интензивно качваме и сваляме пътници, но пренебрежението към хората от племената е очевидно.

В Димека моментално намираме друг минибус, с който да продължим към Кей Афар. Тук вече конкуренцията работи в наша полза и договаряме нормална цена. Наглият кондуктор от предишния минибус връхлетява да ни вдига цената отново, но ние сме железни и демонстративно тръгваме да напускаме. Новият ни шофьор прекратява споровете, като оставаме на договорената нормална цена. Малко сме озадачени, че минибусът тръгва, без да е напълнил всички места – това е нечувана практика за тези ширини. След две минути обаче разбираме, че няма такова нещо – просто спираме на друго място, откъдето да качим явно предварително договорен пътник – треперещ старец, който очевидно се чувства много зле. Двама младежи, облечени в традиционните за племената полички, гривни и колиета, го прикрепят да полегне на най-задната седалка, като заема цели три места – нещо направо невероятно за тези транспортни средства, в които нормалната практика е на място за двама да пътуват минимум трима души. Явно в случая минибусът се ползва и като линейка поради липса на други възможности. През целия път човекът явно се чувства зле, ту ляга, ту става, опитва се да се закрепи при друсането по дупките, като се вкопчва с костеливи пръсти в предната седалка или рамото на човека на нея, който в случая се оказва Станислав. Момчетата, които го придружават, са се сврели върху издатината на калника, но му оставят цялата задна седалка, а и шофьорът и кондукторът не се опитват да натикат още хора отгоре му. Изведнъж ни се разкрива една непозната страна на живота в тези диви краища – редом с огромната конкуренция и борба за нищожните ресурси, съществува и грижа и солидарност, които ние не виждаме, защото не сме навътре в отношенията на тези хора.

В Кей Афер вече сме като у дома си – в хотела ни посрещат като свои хора, Мамуш в кръчмата искрено ни се радва и присяда на нашата маса като при стари приятели. Прекарваме няколко часа в лениво пиене на студена наливна бира и разговори за живота, мечтите и плановете му. Мамуш днес е бил на пазар в Алдуба и за него това не е екзотиката на дивите племенни обичаи, а място, откъдето да се снабди с животни за ресторанта – всеки ден лично коли коза или теле, разфасова месото и го продава на други хора от градчето или го готви в ресторантчето си. Горд е с постижението да има собствено заведение: израсъл е с 4 братя и 8 сестри, които баща му е добил от 3 жени – „голям бегач е баща ми“ – смее се Мамуш, но той лично има само едно момченце на две годинки и половина. „Името му означава „Един е достатъчен“ на амхарски“, пояснява гордият татко и обсипва с целувки засмяната детска муцунка. „Трябва да го образовам, да му помогна да започне свой бизнес, да му купя мотор...“, продължава той и се отплесваме в разсъждения доколко и каква трябва да е родителската подкрепа, за да станат децата самостоятелни и успешни  хора... Накрая Мамуш ни признава, че такива разговори за него са истинският живот. „Не слушайте гидовете какво разправят, тяхната работа е да омайват туристите с приказки и бла-бла“, не много одобрително ни казва той – „ако не си говорите с хората, нищо няма да разберете за живота тук“. Какво пък, доста сме съгласни с него.

Последната фаза от пътя ни е претъпканият минибус от Кей Афер до Консо. Пътуването не е забележително с нищо, освен със страстното желание на кондуктора да натъпче в минибуса колкото може повече пътници – `а някой си е изпуснал въздуха от дробовете, `а още един човек е напъхан на освободеното място. По някое време човешката маса вътре в минибуса добива плътността на кренвирш в найлонова опаковка, но за щастие преди да добием и съответната консистенция, пристигаме. „Никога повече минибуси!“, казваме си ние, докато се опитваме да добием отново човешката си форма. Ха-ха. Никога не казвай „никога“ в Африка.