Арба Минч - в сърцето на Голямата рифтова долина

Вторият ни опит за излизане от Адис Абаба протича далече по-спокойно и плавно, отколкото първия. Вече сме пообръгнали на местните особености и за нула време си набавяме желаните билети за автобус до Арба Минч – отново от бюрото на Селам бус на площад Мескел. 

Този път сме се настанили в първия етиопски хотел – Таиту, основан през 1898 г. от съпругата на император Менелик II и наречен на нея. За времето си е бил място, в което са отсядали избрани гости на новооснованата столица Адис Абаба, а днес е интересен със запазената атмосфера от онова време. За съжаление като екстри и условия почти не е мръднал от онова време. И ако за стаите дори е романтично да минаваш по скърцащи дървени дюшемета и да пускаш светлината единствено през отварящите се тежки порти към терасата от гредоред, то общите зле поддържани бани не са много атрактивни.

Преди да си легнем, спазаряваме случайно такси за 4.30 сутринта. Този път не ползваме посредническите услуги на хотела, така че цената ни е точно наполовина от предния път и се возим в нормална нова кола, а не в сюрреалистичната трошка, която ни предоставиха "с връзки". Уговорката излиза желязна – точно в 4.30 таксито ни чака пред вратата на хотела и след 8 минути спокойно каране по празните нощни улици на града стигаме до автобуса за Арба Минч.

След като придремваме първите два тъмни часа от пътуването, се събуждаме на разсъмване вече в Голямата Рифтова долина. Пейзажът е успокояващо красив – обрамчен от двете страни от планини, изпъстрен с петната на прясно изорани или ожънати нивички, засенчени от короните на могъщи фикуси или разлати чадъровидни акации. Най-чаровното в цялата гледка са кръглите къщи на местните – измазани с глина, покрити с огромните гугли на сламените покриви, те хармонират с цялата околност по много спокоен и уютен начин. Входовете на много от къщите са белосани и изрисувани с геометрични орнаменти в пръстени цветове, което изглежда като естествен изблик на първично изкуство и същевременно придава на домовете някаква ненатрапчива кокетност. Зад оградите от преплетени пръти дворчетата са преметени и всичко изглежда много приветливо в утринната светлина. Може би жителите на селата, през които преминаваме, са толкова бедни, че не могат да си позволят да си купуват цялата пакетирана в лъскави опаковки продукция на модерния свят, а може би имат съзнанието и навиците да не хвърлят където каквото им падне. Каквато и де причината, факт е, че замърсяването с найлонови отпадъци е твърде малко.

По време на почивката в Содо от автобуса слиза голяма група сирийски бежанци – повечето са жени с малки деца. Мъжете до последно стискат в ръце билетите, като единствена връзка с нещо осезаемо и предсказуемо в несигурната съдба на хора без дом, в чужда държава, чийто език не разбират.

В Арба Минч пристигаме в разгара на обедния пек – 38 градуса след хладината на планинска Етиопия ни идват шоково. Присядаме в първото ресторантче да си поемем въздух заедно с някоя и друга студена бира и от дума на дума със собственика се оказваме въвлечени в преговори с млад местен туроператор, който ни обещава незабравими дни сред местните племена. Ние сме скептични към подобни планове, но все пак приемаме предложението му да се настаним в близкия хотел на негов роднина – не ни се търси нещо по-добро в жегата. Хотелът е нов, чист, с приветливи стаи, цената е като за далеч по-големи дупки, в които сме били. Дори вода има. Вярно, че това е само първия следобед - оттам нататък минаваме към познатата вече етиопска схема с кофите с вода, които получаваме два пъти на ден по стаите.

В момента, в който се настаняваме, чуваме силен звук от работещ телевизор, но не обръщаме внимание. Фатална грешка! Зад дървото пред нашия прозорец се крие местният културен център – ламаринена барака, в чиито тъмни недра са приютили нещо средно между киносалон и спортен клуб. През целия ден в него се въртят филми и мачове, в което нямаше да има нищо лошо, ако звукът от тези забавления не присъстваше в нашата стая със сила,  все едно че сме си легнали с глава върху телевизор, пуснат на максимална мощност. Знаехме си и от преди, че трябва да внимаваме да не избираме хотели до джамии и църкви, ако не искаме да скачаме по тревога в тъмни зори, но мъчението с озвучаване на африкански киносалон откриваме тепърва.

Сутринта ставаме изцедени от безсъние и определено имаме нужда от нещо по-сериозно за закуска. В ресторанта на хотела освен обичайните за цяла Етиопия бъркани яйца или омлет предлагат за закуска и парчета сурово месо или китфо – традиционно етиопско ястие. Станислав веднага наостря уши и си поръчва една малка порция за проба. Не знам колко голяма е голямата порция,но „малката“ съдържа половин килограм прясно заклано месо направо от козата. Единствената разлика от лъвската закуска са хлебчетата и трите малки панички с различни по лютевина сосове, които съпровождат порцията – не ми се вярва лъвовете да си носят подобни при ловуване. Станислав за момент се смущава от размера на предизвикателството, но се справя с цялата порция, с което предизвиква страхопочитанието на сутрешните посетители на заведението. И как няма - после разбираме, че това било семейна порция.

По време на свободното ни шляене из Сикела – по-оживената и търговска част на Арба Минч – случайно погледът ни се закача на голямо струпване на едри птици по клоните на едно от дърветата около централната улица. Големите плешиви глави с тежки като на пеликан клюнове издават марабу – една от най-едрите и най-грозни птици на африканския континент. Марабу изглеждат като тъжни лешояди с пеликански клюнове, навели глава в мрачен размисъл за всички несгоди, които им е донесъл непривлекателният външен вид. Появата им в центъра на града – първо на едно дърво, а после като цяла колония, обсебила короните на китка вековни дървета – доста облекчава задачата ни да ги приближим за по-внимателно разглеждане. Според повърхностните ни впечатления в колонията има млади птици на различна възраст – едни са току-що излюпени, други, вече стабилни, но все още покрити със сивкаво-бял пух, трети – вече юноши, които суетно редят снежнобелите си пера по корема и гърба без дори да подозират, че с настъпването на зрелостта външността ще има все по-малко значение и най-успешно е не онова марабу, което добре си е подредило перата, а това, което най-добре използва мощните си криле, здрава шия и убийствено силен клюн. Нищо, че главата, на която е закрепен, е жалко плешива.

От марабу на марабу стигаме до отклонението за Национален парк Нечисар – входът му е само на километър и половина от центъра на Сикела. Вече започва да напича, температурата е около 35 градуса и затова се задоволяваме само с информацията, че пешеходната разходка без скаут в парка е около 3 километра, по протежение на които можем да видим бабуини, вековни дървета и красиви гледки, от които „ще останете доволни“. 

Отлагаме задоволството за някоя по-хладна утрин и откриваме радостите на обедното разпускане под сенките на приветливия двор на Туристическия хотел – място, изцяло пригодено за нуждите на пристигащите за кратко туристи от богатите страни: от подредените като пред сцена масички за пиене на кафе край „олтара“ на кафената церемония, през дългите маси, които посрещат туристически групи на конвейер, до отегчените сервитьори с лек навей на обиграност тип „Слънчев бряг през 70-те“. Интернетът, разбира се, присъства само номинално. За сметка на това между масите се разхожда малка антилопа. 

Дивата природа в Арба Минч не е само в Националния парк. След срещата с марабутата на централната улица в просторния двор на хотел "Бекеле Мола" се сблъскваме с Пумба - брадавичестата свиня, станала толкова популярна след "Цар Лъв". Че даже и с Пумба и брат му, които невъзмутимо пасат из двора и досаждат на посетителите, дошли да се насладят отвисоко на гледката на Хълма на боговете, който разделя езерото Абая от езерото Чамо. 

Без да е особено атрактивен град, Арба Минч е много приятен за разглеждане с малките открития по улиците - дали ще е строяща се джамия или ярко нашарена църква с ревностни поклонници, дали ще е платно на съвременен етиопски художник в ъгъла на ресторанта или абсурдна отворена кабинка за пушачи насред двора - все ще намериш нещо да ти хване вниманието. При това не е пренаселен и пълен с изморителни тълпи.

Място, където можеш да си поръчаш едно кафе

В Етиопия забранатаза пушенена обществени места се спазва

На връщане към хотела попадаме на поредната сценка на бурен обществен живот на улицата: млад мъж с пяна на уста лежи неподвижно на тротоара, а около него са се скупчили 15-ина души и оживено дискутират ситуацията. Личи си, че са искрено загрижени и правят, каквото могат, за да помогнат. Повечето от предишните сценки, които сме наблюдавали, са свързани с раздаването на улично правосъдие – обикновено всички дружно пердашат някой, който се е опитал да открадне нещо, а жертвата на посегателството стои отстрани и плаче с глас за загубата си. Пердахът често е придружен и с поучително размахани пръсти и очевидно морализаторски тиради. Дали тази незабавна обществена реакция работи, дали действията на полицията дават ефект - но като цяло изглежда, че тежките насилствени престъпления в Етиопия са рядкост. Има джебчийски кражби или дребни мошеничества, но грубото посегателство върху личността не е ежедневие. Един от шофьорите в Адис Абаба дори се кълнеше, че ако пиян чужденец заспи на улицата, няма да пострада. Е, чак дотолкова не ни се ще да проверяваме информацията. Ние самите вече сме преживели измъкване на пари от джоба на чантичка, която уж е под непрекъснатото ни наблюдение. Двете минути, които прекарваме в промушване през блъсканицата в търсене на места в автобуса за Дорзе, са достатъчни за нечии сръчни ръце да отворят общо 4 ципа на две различни чанти и да измъкнат дневните, които сме заделили в едно от джобчетата.

Извън джебчийството на автогарата впечатленията ни от Арба Минч са, че в града е спокойно и сигурно – дори досадните викове „Фаренджи!“ и „You! You! You! YOU!“ са значително по-малко, отколкото на север. Единствено агентите на туроператорите и самостоятелно действащите бойни единици гидове са вездесъщи – щом в някое заведение попиташ нещо за пътуване, още преди да ти пристигне кафето, вече на масата ти се е настанил представител на това неизтребимо племе, който започва да те омайва с предложения за коли под наем, шофьори, племена, церемонии, пазари, 6-дневни турове, еднодневни екскурзии и всичко, което жадната за екзотика туристическа душа може да поиска. На всеки въпрос за ползване на публичен транспорт отговарят със сърцераздирателни истории за абсолютната непригодност на този транспорт да извози крехката европейска телесност докъдето и да било и отказват да дадат каквато и да било информация от практически характер извън пакетите, които предлагат. Цени – всякакви, предложения за отстъпки и пазарлък – също. Проблемът е, че във всички случаи става дума да се предадеш на отговорността на някой друг и да си платиш подобаващо за сигурността. Всеки разговор завършва с предупреждение в никакъв случай да не преговаряш с други агенти, „защото е пълно с мошеници“ и опит за изкопчване на каквото и да било обещание за последващи взаимоотношения. От такъв тип разговори не си застрахован в никоя от двете части на Арба Минч – нито в по-натуралната и ориентирана към местния бизнес Сикела, нито в по-високоразположената и предлагаща повече туристическа екзотика Шеча. Дори рикшаджиите са готови да ти организират какъвто ти хрумне тур – кеф ти с лодка по езерата, кеф ти посещение в крокодилската ферма. Само желание да имаш да те развеждат.

Ние предпочитаме бавния начин – както казват мъдрите хора на един континент оттатък океана: „Ако достатъчно дълго седиш на брега на реката, труповете на враговете ти ще преплуват покрай тебе“. Не че имаме врагове или ни трябват трупове, но смиреното съзерцание ти казва за живота на един град не по-малко от ентусиазираното препускане от обект на обект. Затова предпочитаме да седнем с кафе, бира или чаша манго джус и просто да гледаме как пред нас се изнизва вечерното дефиле на нагиздените млади момичета, момчетата с опънати по конец прически, мъжете с лъснати от сутринта обувки или безрадостния керван на прегърбените под тежестта на снопове двуметрови пръти женици, които стискат душа в зъбите и катерят баира. Докато ги гледаме, ни осенява, че тук, за разлика от цяла Етиопия, където магарето е основна транспортна единица, почти не сме виждали магарета. Явно да храниш магаре е по-скъпо, отколкото да храниш жена или дъщеря.

Забежката ни до Дорзе е вдъхновена от пътеводителя на Lonely Planet, който твърди, че посещението на селото много си струва заради необикновената архитектура на къщите му – те са нещо като захлупени кошници, изплетени от бамбук и покрити с листа, при това са уникални не само за Етиопия, но и за цяла Африка. Натъпкваме се в един от най-раздрънканите автобуси, които сме виждали, заемаме отбранителна поза срещу всеки лакът, вързоп или бохча, които се опитват да се стоварят върху главите ни и потегляме към „облачните и мъгливи планини“, както пише в пътеводителя. Скоро започваме да откриваме известни разминавания между публикуваната информация и нашите впечатления. Вярно, че след 10-те километра асфалт се отбиваме по черен път, който с прашната си покривка и стръмни завои сигурно наистина е сериозен проблем по време на дъждовния сезон. Лошото е, че и сега е проблем – почти невъзможно е да се диша, защото автобусът е толкова бавен при изкачване на урвата, че на всеки завой потъва в собствената си опашка от прах – а завоите са основният похват, използван от строителите, за да измамят стръмнината. Прозорец отворен при това положение няма как да държиш и съответно гледките към езерото Абая са запечатани в главата ми, но не и на снимки. С приближаването на Дорзе започваме панически да се оглеждаме за плетените къщи-чудо, които според пътеводителя достигат 10-12 метра височина, но виждаме основно класическите правоъгълни едноетажни къщурки с ламаринени покриви и тук-там плетения профил на колиба с формата на черепа на заровен до бивните слон, която обаче едва ли надвишава 4-5 м на височина.

Тъкмо се ядосваме, че сме се подвели от големи обещания за необичайна архитектура, когато в автобуса връхлита симпатичен младеж, който веднага изразява готовност да бъде наш гид из селото, като така ще можем да видим всичко. Разхождането из селото без гид е забранено, но пък точно в момента не виждаме защо въобще бихме искали да се разхождаме. Затова с чиста съвест отказваме услугата и заявяваме, че ще продължим с автобуса до Ченча, където има голям пазар. Не очакваме кой знае какво и от пазара, но за момента това е удобен повод да си спестим по 6 лв. на човек входна такса, за да стъпим на земята на Дорзе и още по 6 лв. на човек за гид, който да ни показва колибите, сякаш не можем да ги видим, ако наистина са с обещания в пътеводителя размер. В края на краищата виждаме няколко по-малки колиби, които не ни правят особено впечатление – наистина са като захлупени кошници, които имат отпред наплетено входно помещение, но са далеч от обещаното грандиозно впечатление. Следващото село Хайзу предлага още по-малко.

Ченча до средата на 60-те години на миналия век е била административен център на областта, преди Арба Минч да й отнеме мястото. Сега е няколко прашни улици на кръст, няколко тъмни дупки, които претендират, че са кръчми, няколко редици магазини за китайска конфекция – и огромна открита поляна, на която кипи съботният пазар.

Ако човек иска да си представи как се е зародил пазарът – като място, където хората обменят произведените от тях скромни излишъци от първични продукти за шепа също толкова първични неща, които не им достигат – Ченча е мястото. Домъкваш на гръб бала слама или наръч дърва – и си тръгваш с вързопче жито. Донасяш бохча сушени люти чушки – и се сдобиваш с парче ръчнотъкано платно. Ръчно направени грънци, издялани с теслата легла, груби чекръци, кросна и совалки, неомаганен памук, сушен чесън – всичко е натъркаляно върху парчета зебло или направо на земята на своеобразни „сергии“ – островчета утъпкана червеникава пръст, отделени едно от друго с плитки канавки. Вероятно когато рукнат дъждове, така продавачите и стоката остават относително сухи или поне не ги отнася придошлата вода. Стотици купувачи щъкат напред-назад сред стотиците продавачи и ролите периодично се разменят. Единствено пристрастените към етиопския национален спорт, джагите, не помръдват от местата си около няколкото маси, разположени в сянката на единственото дърво на напечената поляна. 

Ние сме единствените чужденци наоколо и като такива се ползваме от всички „привилегии“ – всеки се опитва да ни пипне, заговори, да ни продаде или изпроси нещо или поне да си размени с нас знак, че взаимно сме се забелязали. Това скоро започва да става обременително и след опознавателната обиколка на пазара се връщаме към автогарата, където вземаме обратния автобус по вече позната схема – когато се напълни.