С кемпер из Мароко - Маракеш

Сутрешното събуждане на магистралния паркинг до Сеттат ни носи два важни урока. Първият е, че можеш да си налееш вода от автомивката безплатно (всеки кемперджия знае колко важно е да си намериш откъде да си зареждаш вода). Вторият – че не бива да оставяш нищо без надзор: докато носим и сипваме в резевоара вода, чувам някакъв шум откъм отворения багажник и в следващия момент виждам един 15-16-годишен хлапак да се отдалечава пъргаво, докато тъпче в джоба на суичъра си едно от киселите млека, които возим отзад. Загубата за нас не е голяма, но ни кара да си дадем сметка, че не може да оставяме нищо на достъпно място без надзор. Само ден преди това на един паркинг пред магазин бяхме спрели до един френски кемпер и местни младежи от минаващ автомобил ни ръкомахаха оживено да ни покажат, че страничният багажник на французина е отворен. Тогава не отдадохме голямо значение на предупреждението, но явно хората съвсем добронамерено са се опитвали да предотвратят някой инцидент.

Цяла сутрин пътуваме през прекрасна плодородна равнина – зелени, леко нахълмени ниви, идеално обработени и пълни с обещание за богата реколта. Няма и следа от мизерията, която избуяваше от различни ъгли по крайбрежния път. 

Дори кирпичените казби  и пастирите на малките стада покрай пътя или случайните пътници, яхнали магарета, изглеждат примитивни, но не и мизерни. Може би причината е, че тук е много по-чисто – няма купища пластмасови опаковки или сметища покрай пътя. Странно е, че някои райони на Мароко се оказват удивително чисти, докато на отделни места сметищата превземат околностите на селищата. Все пак впечатленията ни са, че на повечето места е доста чисто и поддържано.

Напускаме магистралата при Бен Гуерир – за около 140 км сме платили общо към 14 лева. Веднага след като излизаме на успоредния път, попадаме на един голям сувенирен магазин, в който предлагат прекрасни изделия от камък и дърво и несметни количества вкаменелости. Колкото повече приближаваме пустинята, толкова повече срещаме магазини за фосили и минерали, но цените не навсякъде са добри. В този магазин цените са учудващо ниски на фона на други места, където сме гледали сувенири, а и пазарлъкът върви добре, лесно смъкваме цената наполовина – може би защото сме единствените посетители, може би защото сме първите, не знам. Това със суеверието, че не трябва да се изпуска първият клиент, често ни помага да обърнем пазарлъка в наша полза на доста места в Мароко впоследствие.

Преди Маракеш ни посреща обичайният полицейски пост, който стои на входа и на изхода на всеки град. Ограничението за скоростта при тези постове е 20 км/ч и наистина всички пълзят, докато високите, стройни и стегнати полицаи ги оглеждат внимателно. Очевидно държавна политика е чужденците да не бъдат притеснявани, освен ако не извършват нарушение, разбира се – така че навсякъде преминаваме покрай полицаите с подчертано любезно ръкомахане или козируване от тяхна страна.

Маракеш е най-хубавият от всички марокански градове, които сме видели до този момент – прекрасно уредени, чисти и спретнати нови квартали, целите в керемидено-розово, което е официалният цвят на Маракеш.  

От западната страна на Медината, до самата й стена, на около 800-900 метра от джамията Кутубия има огромен паркинг, на който по обяд са се паркирали два автобуса, 4-5 кемпера и три камили. Настаняваме се сред кемперското братство и се спазаряваме с дотичалите охранители да останем тук за 24 часа срещу 50 дирхама (около 9 лева). В интерес на истината, пазят добросъвестно – следят всяко движение около кемперите и се успокояват едва когато се убедят, че е някой от собствениците. 

Имаш кемпер - поправяш хладилник.

С тази сделка си осигуряваме спокойствие за следващите два дни и така една от най-интересните медини в Мароко е наша – обикаляме по малките улички, завираме се във всеки сук и се пазарим до премала с поне половината от 40-те хиляди занаятчии и продавачи на подправки, кожени изделия, сувенири, дрехи и всевъзможни излишни неща, за които можеш да се сетиш. Самата медина е много по-спретната и интересна от тази в Казабланка или Рабат, има много повече местни занаятчийски изделия за сметка на преобладаващите китайски стоки в столицата или Казабланка. Като цяло Маракеш има много по-автентично излъчване и в същото време повече ведрост. Може би близостта до Атласките планини, отвъд които започва Сахара или пък хилядолетната история му дават повече тежест и самочувствие, като същевременно му позволяват да възприема добри световни модели без да се опитва да заприлича непременно на тях. Така или иначе засега това ни се вижда най-приятния за пребиваване град в Мароко, така че не бързаме да си тръгнем оттук.

"Берберско уиски" - чай от мента

Безбройните сергииза подправки и багрила

До вечерта паркингът се е напълнил с коли, автобуси, микробуси – всички са се устремили към площад  Джамаа Ел Фна в медината, където между 6 и 10 вечерта кипи нощният живот на града. 

Пазарът е по-жив, отколкото през деня, а на самия площад  цари бурна активност, която можеш да сравниш може би само с нощния кипеж по Као Сан в Бангкок. Само че там основните действащи лица са пияни и надрусани младежи от Европа, Америка и Австралия, а тук местните самородни таланти събират собствена публика  - на едно място група от петима музиканти е примамила двама-трима зяпачи, на друго – невръстни акробати забавляват малка тълпа, до тях – самодеен ударен оркестър подгрява за соловите изпълнения на 40-инагодишен мъж, който отмерва сложни ритми с токовете на обувките си в омагьосващ танц върху половин метален варел... Десетки изпълнители на различни номера се опитват да привлекат вниманието на публиката и да съберат по някоя пара от нея. Шумът изглежда невъобразим, но във всеки кръг, образуван от телата на плътно наредените зрители, се затваря собствено относително изолирано място – понякога кръгът е толкова плътен, че създава пространство на самотен разказвач на истории да забавлява десетките си слушатели без използването на озвучителна техника. Всъщност може би това е една от гледките, които ни впечатлява най-много: възрастен мъж седи на земята и разказва някаква история, а около него се е събрала най-многобройната тълпа на площада, слуша в захлас и реагира на всяка дума. Не сме си и представяли, че традицията на устния разказ е така жива някъде по света, а още по-малко пък, че това може да става в центъра на един милионен град, на най-претрупаното с народ място. 

Вечерта на Джамаа Ел Фна е необикновено преживяване и всякак си заслужава да се види. Само не е зле предварително да си приготвиш шепа дребни монети, защото около всеки изпълнител дебне антуражът му, който веднага те връхлита, почнеш ли да правиш снимки. Ако пък забавленията на площада те изтощят, можеш да се подкрепиш добре в изникналите вечерта десетки гостилнички, които предлагат каквото се сетиш – от кускус, през агнешки бут до овча глава или варени вътрешности. 

Отвсякъде те дърпат викачи и ти предлагат място, меню, избор, разкош – каквото ти душа иска. Към десет вечерта всичко полека-лека започва да замира и да затваря, посетителите се разотиват един по един или на групи, изпълнителите на номера намаляват и площадът започва да се готви за следващия ден.

Следващият ден е понеделник и отиваме до Градините Мажорел и музея на Ив Сен Лоран. Опашката за билети се вие половин улица по-нататък и се отказваме от идеята още щом я съзираме. 

За разлика от медината, където кипи автентичен живот, в който туристите се вписват, както могат, тук всички до един са туристи – кой дошъл на собствен ход, кой доведен от местен гид, а повечето изсипани направо от автобусите, които пристигат един след друг. Градините са много красиви, но определено това не е нашият начин да си прекарваме времето на ново за нас място, така че се обръщаме обратно и пак потъваме в медината. Този път търсим бояджийниците за кожи и не успяваме да се отървем от прилепчив младеж, който ни придружава до входа на голям берберски кооператив, в който обработват, боядисват и шият кожи. Обикаляме из миризливите дворове на коопатива, където научаваме как се щавят кожите к гълъбови куришки, как се киснат, цедят, сушат, избелват, докато станат меки и годни за боядисване и шиене.

През следващите два часа Станислав и представителят на кооператива играят сложен танц на предложения, пазарлъци, приближаване до сделка, разтрогване на почти сключена сделка, размяна на обещания за бъдещо партньорство, заявки за приятелство, цени нагоре, цени надолу – целият спектър на ориенталския пазарлък. Накрая и двамата са доволни от постигнатото споразумение, а моето подозрение е, че са не по-малко доволни и от изиграната сложна игра. Когато излизаме навън, нашият неканен придружител все още ни чака, за да поврънка за бакшиш и не е никак щастлив от предложената му скромна сума.

Вечерта отново сме на Джамаа Ел Фна за поредната порция удивление – stand-up комедията има много какво да научи от майсторите на живия разказ на площада. Всеки от тях умее да държи вниманието на публиката живо с непрестанно въвличане на слушателите в интеракция – дали ще пляскат с ръце по команда, дали ще правят молитвени жестове, дали ще се свиват от приснение от личното внимание, което им засвидетества разказвачът с директно посочване и смешки за тяхна сметка – при всички положения публиката участва живо и непосредствено в създаването на историята. Туристите тук са само преминаващи наблюдатели, а това, което се случва, е пряко продължение на дългите вечери край огъня в пустинята, когато местният зевзек е държал вниманието на цялата общност с песен, танц или разказ. Неслучайно не друго, а живите изпълнения на площада в Маракеш са обявени от ЮНЕСКО за световно нематериално наследство.

Ние пък, като не разбираме сюжета на спектакъла, отиваме да хапнем овнешка глава и да си лягаме.

С кемпер из Мароко - Рабат и Казабланка

След още една дъждовна нощ получаваме още една дъждовна утрин за пътуване. Намираме се във влажната и зелена долина на река Себу – житница и овощна градина Мароко, която по никакъв начин не се асоциира с Африка. Доста изненадващо е да откриваме Черния континент на 15 градуса и проливен дъжд. Ние сме добре на топличко и сухичко в кемпера, но положението не е такова за стотиците мароканци по пътя за Рабат – повечето шляпат през дъжда и калта без чадъри или дъждобрани, подгизват на някакви места, условно наречени спирки или висят от бордовете на превозни средства под струите на дъжда. 

Млади мъже, бабички, ученици – никой не се е отказал от плановете си за деня, така че ще е срам за нас да бием отбой и щем – не щем, влизаме в Сала. Това е град-предградие на Рабат, който има голяма крепост и затворена в нея медина. В дъжда обаче медината се е свила само до минималните си жизнени функции, така че продължаваме към Рабат. 
Рабат пък е съвсем замрял – на фара брули силен вятър, а животът в града изглежда напълно затихнал. Отлагаме разглеждането му за след 20-ина дена, когато ще посрещнем тук един от синовете ни и заедно ще изследваме потайностите на мароканската столица. 
Тогава ще я харесаме доста повече с километрите запазени крепостни стени,  уличния кипеж и живата медина, с хубавите булеварди и нови сгради в съчетание с традиционните занаяти и обичаи,  но все пак е далече от вероятността да ни стане любимото място в Мароко.

Печени камилски глави

Казабланка се представя по-достойно – докато изминем 90-те километра от Рабат, слънцето пробива облаците и имаме възможност да се разходим и позяпаме из града. Той наистина е доста модерен и представителен с широките си булеварди и нови сгради, но все пак е далеч от блясъка на европейските градове, с които го сравняват. 

Обикаляме огромната джамия „Хасан II“, колкото да се убедим, че е най-голямата в ислямския свят след джамията в Мека и че силуетът й впечатляващо се откроява на фона на океана. 

Паркираме на крайбрежната улица в близост до пристанището. Това е първият ни опит да разглеждаме пеша марокански град, затова решаваме да го направим на смени – докато аз готвя, Станислав се впуска из дебрите на медината, после обядваме и той остава да пази кемпера, докато аз се разходя. В интерес на истината, нито аз, нито той забелязваме някакъв интерес към кемпера от страна на преминаващите хора – и местни, и туристи, но все пак сме на непознато място в непозната страна и сме по-предпазливи.

Медината не ни впечатлява особено – може би натрупаните впечатления от Индия, Боливия, Бирма или Индонезия ни карат да очакваме нещо извънредно, а в случая виждаме голям ориенталски пазар, дори и не толкова екзотичен или живописен. Преобладават китайските стоки, малкото щандове с марокански кожени изделия не предлагат кой знае какво, но все пак е интересно да наблюдаваш поведението на хората: тук възрастен мъж носи чайник с мангал с въглища отдолу, за да държи чая топъл, там купувач опипва една по една всичките питки на щанда, за да си избере по-мекичка, на друго място приятели се срещат и се целуват дълго и страстно, мъже се водят за ръка, млади момичета гризат стебла от захарна тръстика – все неща, които няма да видиш у нас. 

По малките улички на медината кипи ежедневният живот – жени простират прането, деца играят футбол, бащи учат току-що проходилите си бебета да ритат топката – не им пречи нито теснотията, нито присъствието на другите хора наоколо. 

Въпреки че съм сама жена с очевидно чуждестранен вид и поведение, никой не ме притеснява по какъвто и да било начин. Може би аз сама малко се притеснявам, като си представям как в тези тесни, пълни с непознати хора улички, всеки може да ми завърти два шамара и да ми дръпне чантата с парите и документите и аз не бих могла да направя нищо. Обаче, както навсякъде, ме пазят другите хора и споделеното разбиране, че не е редно да нападаш по-слабия и по-безпомощния.

Напускаме Казабланка по пътя за летището – той ще ни изведе в посока Маракеш. Около самото летище изневиделица изниква тол, на който ни прибират 16 дирхама (около 3 лв.). Малко по-нататък влизаме в обичайната схема на плащане на магистралните такси – на влизане си вземаш билет, който показва откъде влизаш, а на излизане плащаш спрямо изминатото разстояние.

Нощуваме на магистрален паркинг около Сеттат – това е нелош вариант, като се има предвид, че си на сигурно място, не е претъпкано и имаш достъп до вода и тоалетна.

С кемпер из Мароко - първи впечатления

Слизаме в Порт Танжер Мед (Port Tanger Mediterranee) по тъмно. Африка! Нямаме време да се насладим на момента, защото служители със сигнални жилетки енергично ни подкарват по някакви алеи. Плахият ни опит да се сврем в някое ъгълче и да дочакаме разсъмването на спокойствие в кемпера претърпява пълен провал - настойчивите палки ни насочват към изхода от пристанището. Паспортната проверка е бърза – само поглеждат печатите, които са ни сложили служителите още на ферибота. За сметка на това митническата продължава почти час, като през това време основно се осъществява брауново движение на документи и декларации между нас и 10-ина различни служители, които се появяват от нищото, предават си бележки едни на други, проверяват провереното от предишния и ни препращат от гише на гише. Никой не си прави труда дори да надникне в кемпера, само ни питат дали носим оръжие или дронове, за алкохол и дума не става. 
Накрая ни изпращат поживо-поздраво и се настаняваме за преспиване в компанията на още 5-6 кемпера на образцовия паркинг след гишетата за проверка.

На сутринта отказваме настойчивите предложения на самодеен чейнчаджия да ни обмени пари и чинно изчакваме да отворят официалния чейндж в 8 часа местно време, което е по Гринуич. Курсът е приличен, макар и впоследствие в страната да намираме по-добър. Сменяме 100 евро и вече сме смели да тръгнем из страната.

Порт Танжер Мед е на 50-ина километра на изток от Танжер. Възползваме се от магистралата, за да пресечем напряко от пристанището до западното крайбрежие на Мароко, без да минаваме през Танжер, и тези 50-ина километра ни струват около 5 евро. После тръгваме по любимите ни локални пътища, като в случая N1 е много приличен, само че за разлика от магистралата, минава през живите селища по крайбрежието. Това прави пътуването по-бавно, но далеч по-интересно, особено ако си за пръв път в страната. Минаваме край пусти плажове, покрай които висят типове с безделнически вид, за които по-късно ще открием, че практикуват най-популярната професия в страната: пазач на паркинг дори там, където няма паркинг. 
В случая трябва да си доста смел, за да решиш да се изложиш на студения вятър или да се топнеш в не особено гостоприемния океан, но пазачите на колите са налице, ако евентуално се появят такива отчаяно храбри летовници. 

Навсякъде се щурат хора – превозват нещо, пренасят по някоя стиска свежо отрязана със сърп сочна трева, пасат 2-3-5-10 овце, продават я портокали, я ягоди, я репи... Действията им не изглеждат особено ефективни, но пък всички са заети с нещо. По пътя се движат коли, камиони, автобуси, рикши, двуколки с конска или магарешка тяга, натоварени магарета, пешеходци крачат енергично или още по-енергично ти махат за автостоп – но няма задръстване или блъсканица, по-скоро е рехаво и спокойно. 

В Asillah има запазен форт на брега на океана и десетина кемпера са се разположили на паркинга под охраната на вездесъщите пазачи със светоотразителни жилетки. Все още не знаем, но скоро ще открием, че тарифата навсякъде в страната е 5 дирхама или приблизително левче, независимо колко време ще останеш. Искането за повече пари е откровено наглеене и опит да се възползват от незнанието на чужденците, но при достатъчно категорична заявка бързо се връщат на стандартните 5 дирхама. Ресторантчетата предлагат салати и супи за 10-20 дирхама (около 1-2 евро), но ние още не сме на тази вълна. Дизелът е на цени от 9.50 – 9.60 дирхама, което при курс 11.32 за евро прави около 84 цента за литър – нещо, което ни насърчава да гледаме на пътуването в по-широка перспектива.

В Larache се отбиваме до кръглия площад в центъра и крайбрежната с полуразрушената крепост, изчакваме в един от по-новите квартали самосвал да изсипе чакъла си на тротоара, докато стои напреки на улицата, а всички останали автомобили минават с мръсна газ по отсрещния тротоар, без да ги е грижа за пешеходците – с други думи, свикваме с особеностите на местното движение. Накрая се паркираме пред хипермаркет от местната верига Marjanе сред още няколко кемпера, за да установим, че в лъскавия магазин плодовете и зеленчуците са по-евтини от българските, но месото и сирената са по-скъпи, а алкохол въобще не се продава.

За нощувка спираме в Кентира, в един от новите квартали, където на огромния паркинг местните тийнейджъри до късно играят с топка, младежи и семейства се разхождат, деца играят, а група 14-15-годишни момчета дълго се надпреварват да си показват едни на друг уменията за извличане на ритми от бендир – местната разновидност на барабана. Всичко е толкова мирно, кротко и ежедневно, че страховете ни от новата страна и нейните обичаи бързо утихват.

Четири седмици с кемпер из Мароко - не питай старило, а патило

Щеше ми се преди да тръгнем за Мароко някой да ми беше казал как да се подготвя за това пътуване и какво да очаквам. Затова се опитвам тук да събера на едно място някои практически съвети, които да са от полза на пътуващите с кемпер (а може би не само на тях).

Сигурност

Вероятно първият въпрос, който си задава всеки, преди да поеме с кемпер за Мароко, е "Безопасно ли е?". Мароко е доста полицейска страна, което от егоистичната гледна точка на чужденеца е много удобно - битовата престъпност е ниска, на входа и изхода на всеки град има полицейски пропусквателни пунктове, а присъствието на въоръжени войници и полицаи навсякъде внушава респект. Освен това туризмът е съществено перо в икономиката на страната,така че посегателствата срещу туристи по всяка вероятност се наказват строго. В такъв смисъл при спазването на известни ограничения, наложени от здравия разум, рискът от тежки престъпления като грабежи или убийства е минимален. Вероятността от джебчийски посегателства не е за пренебрегване, особено по многолюдните места, но не сме попадали в неприятни ситуации.

Подготовка на кемпера

В Мароко на практика можете да се сдобиете с всичко, което ви трябва за поддръжката на кемпера, плюс монтьорски и ремонтни услуги на сравнително ниски цени или поне не по-скъпо от България. Много французи изкарват по 3 и повече месеца в Мароко  с кемперите си, а някои ги държат там през цялото време – видяхме такива бракми, каквито в Европа никъде няма. Мароканските монтьори изглежда си разбират от работата, защото имаше места, където пред работилниците седяха по 5-6 кемпера и чакаха ред било за подмяна на нещо, било за боядисване. Така че преди пътуването приведете кемпера си в прилично състояние, но не изпадайте в паника, ако нещо се повреди. Единственото, което бихме препоръчали, е да заредите газ за хладилника, котлоните и бойлера в достатъчно количество за времето, което сте предвидили за Мароко – там НЕ пълнят газови бутилки, правят само замяна на бутилки по техен стандарт. Разбира се, можете да купите тяхна бутилка и да влезете в техния оборот, но това е допълнително усложнение. Имайте предвид, че и във Франция и Испания трудно се намира бензиностанция, на която да пълнят бутилки, че и да имат подходящите накрайници точно за вашата.

Храна

Пътуването с кемпер не изключва насладата от местната кухня, но предполага повече домашно приготвяне на храната, отколкото при обикалянето с раница на гръб. Мароко предлага голямо разнообразие от евтини плодове, зеленчуци и подправки – на половина, че и на една трета от цената на европейските – което значително облекчава задачата с готвенето и осигурява разнообразие. При това цените на пазарите и във веригите магазини са на практика едни същи. Трябва известно време, за да свикнеш с опаковането в хартиени торби или пликове от нетъкан текстил, както и с идеята, че повечето неща – включително и хлябът – вероятно са опипани от предишния клиент, но за месец време нямахме нито един инцидент от храносмилателен порядък. Месото е на български цени, има всякакво, с изключение на свинско, и обикновено се предлага в месарници, където ти режат каквото и колкото поискаш.

Вода

Чужденците обикновено пият бутилирана вода, намира се за по 80-90 евроцента за 5 литра. Ние пълнехме бутилки с чешмяна вода от източници, които ни изглеждаха чисти и за които местните твърдяха, че е добра за пиене, макар и да правеха уговорката „добра за мароканци, за вас - не“. С тази вода готвехме, правехме кафе и чай, но не я пиехме направо. Не сме имали проблеми. За миене и къпане пълнехме резервоара от бензиностанциите и автомивките и никъде не са ни отказвали – дори в пустинята.

Облекло

Времето през март и началото на април е изненадващо хладно – обикновено има нужда от пуловер, че и от връхна дреха. Топли завивки също са нужни. Когато напече слънце, особено в пустинята, става горещо – 30 градуса и нагоре – така че ви трябват и леки дрехи, по-добре с дълъг ръкав заради силното слънце. Къси панталонки и потници при дамите няма да им докарат замерване с камъни, но могат да предизвикат нежелан интерес. Общо взето, можете да обличате каквото ви е на сърце, но някои неща наистина не се вписват в контекста. Голям лек шал е почти задължителен атрибут на пътешественика – и за защита от слънце, вятър или студ, и за покриване на глава, ръце, рамене или колене, където етикетът го изисква, и за предпазване от натрапчивите предложения на продавачите на шалове.

Горива

За месеца, през който бяхме в Мароко, цените на горивата се покачиха с 5%, но все пак си останаха значително по-ниски, отколкото в Европа – около 90 евроцента за литър дизел и около 1 евро за бензин. Бензиностанции има навсякъде по основните пътища, но на много малките пътчета може да минеш десетки километри, без да има къде да заредиш.

Пътища

Магистралите са добри, вземаш си билетче на влизане, плащаш на излизане в зависимост от разстоянието, като цената на километър пада с увеличаване на разстоянието, което минаваш, преди да напуснеш магистралата. Основните пътища са съотносими по качество с българските, така че няма да бъдете много изненадани. В южната част на страната асфалтът има отгоре посипка от дребни камъчета, за да не се размеква от слънцето, така че тресе повече и „яде“ гуми в по-голяма степен. Малките пътчета са извън всякакъв стандарт като ширина, покритие или наклон, но пък по тях се стига до по-диви и интересни места. По основните пътища има достатъчно указателни табели с надписи на арабски и френски. Някъде има и на берберски, което не ни върши много работа, но пък е любопитно заради симпатичната берберска писменост. По малките пътища не липсват табели, но понякога се налага да се ориентираш и с питане.

Карта

Ако можете да се снабдите предварително с карта, направете го – в Мароко карта на страната можете да намерите само в туристическите центрове, на цена от 18 до 25 лв. Ползването на GPS помага, но най-добрите идеи за маршрути идват, когато разгърнеш голямата хартиена карта и цялата страна е пред очите ти.

Нощувки

Повечето кемпери нощуват на регламентирани места – къмпинги или охраняеми паркинги. Цените са от 5-6 евро за самата нощувка, като екстрите като ток, баня, пералня или басейн обикновено се плащат допълнително. Ние предпочитахме нощувките „на диво“, като избирахме места, където няма много хора, особено деца, но не е и съвсем усамотено. Понякога си имахме за компания друг кемпер, предпочел свободата пред сигурността. Не сме имали неприятни срещи със зложелателни хора.

Паркиране

За разлика от строгите регулации в Европа, в Мароко можеш да отбиеш и спреш почти навсякъде. Друг е въпросът дали можеш да оставиш кемпера без надзор – при толкова много бедни или просто любопитни хора той е твърде съблазнителен обект. Обикновено го оставяхме под надзора на някой от хилядите самоназначили се пазачи на паркинги – стандартната цена е 5 дирхама (около левче) за неопределено дълъг период от време – всяко друго предложение обикновено е опит за изнудване и лесно се предотвратява с твърдо отстояване на 5-те дирхама при първоначалния пазарлък. Понякога се редувахме за разходките – така единият си почива и пази, другият има лично време из града – после се сменяме. В такива случаи не сме забелязвали нежелано внимание към кемпера.

Снимки

Хората в Мароко не обичат да бъдат снимани. Когато забележат, че насочвате фотоапарат или телефон към тях, жените обикновено се обръщат с гръб или покриват лица, мъжете размахват пръст и викат „No photo!“. Могат и да ви вдигнат сериозен скандал, ако не се съобразите с нежеланието им за снимки и са в правото си. В малкото случаи, когато някой е съгласен да бъде сниман отблизо, той обикновено очаква да му платите за това и активно си иска парите. Улични изпълнители, просяци, атрактивно облечени хора – всички те очакват заплащане за снимането. В някои случаи ви искат пари и за снимки на интересни обекти, но там по-лесно можете да пренебрегнете претенциите. Колкото по-туристическо е мястото, толкова по-агресивно ви искат пари.

Пазарене

Пазаренето е част от културата на пазаруване в Мароко и местните го правят с голямо удоволствие от самия процес. Можете да спечелите уважението им, ако проявявате страст и вдъхновение в тази област. Не навсякъде обаче е уместно да се пазарите - цените на бензиностанциите, в супермаркетите и за наша изненада - в къмпингите са фиксирани. Някои търговци от самото начало обявяват, че цената не подлежи на пазарене, но при тях е скучно да се пазарува. :) На някои места, особено в дълбоката провинция, са съгласни на бартер - стоки срещу дрехи или обувки - така че някои чужденци носят нови тениски за размяна.

Подаръци

На много места децата стоят отстрани на пътя и махат на минаващите коли в очакване да получат някакъв подарък. Някои чужденци им дават бонбони или моливи и химикалки. Ние не сме го правили, защото не виждаме смисъл да насърчаваме просията, но ако не можете да устоите на детските молби и усмивки, пригответе си дребни подаръчета в големи количества.

Сувенири

Цените на сувенирите в туристическите магазини са приблизително едни и същи в различните краища на страната. По-голям избор и по-добри цени можете да намерите в регионите, където се произвежда или добива местният продукт: минерали - в прохода Тичка, фосили - в кариерите около Мерзуга, кожени изделия - във Фес, арганово масло - между Сафи и Казабланка, керамични изделия - в Сафи, берберски килими и шафран - в Антиатлас, трюфели - в околностите на Мекнес.