С кемпер из Мароко - Маракеш

Сутрешното събуждане на магистралния паркинг до Сеттат ни носи два важни урока. Първият е, че можеш да си налееш вода от автомивката безплатно (всеки кемперджия знае колко важно е да си намериш откъде да си зареждаш вода). Вторият – че не бива да оставяш нищо без надзор: докато носим и сипваме в резевоара вода, чувам някакъв шум откъм отворения багажник и в следващия момент виждам един 15-16-годишен хлапак да се отдалечава пъргаво, докато тъпче в джоба на суичъра си едно от киселите млека, които возим отзад. Загубата за нас не е голяма, но ни кара да си дадем сметка, че не може да оставяме нищо на достъпно място без надзор. Само ден преди това на един паркинг пред магазин бяхме спрели до един френски кемпер и местни младежи от минаващ автомобил ни ръкомахаха оживено да ни покажат, че страничният багажник на французина е отворен. Тогава не отдадохме голямо значение на предупреждението, но явно хората съвсем добронамерено са се опитвали да предотвратят някой инцидент.

Цяла сутрин пътуваме през прекрасна плодородна равнина – зелени, леко нахълмени ниви, идеално обработени и пълни с обещание за богата реколта. Няма и следа от мизерията, която избуяваше от различни ъгли по крайбрежния път. 

Дори кирпичените казби  и пастирите на малките стада покрай пътя или случайните пътници, яхнали магарета, изглеждат примитивни, но не и мизерни. Може би причината е, че тук е много по-чисто – няма купища пластмасови опаковки или сметища покрай пътя. Странно е, че някои райони на Мароко се оказват удивително чисти, докато на отделни места сметищата превземат околностите на селищата. Все пак впечатленията ни са, че на повечето места е доста чисто и поддържано.

Напускаме магистралата при Бен Гуерир – за около 140 км сме платили общо към 14 лева. Веднага след като излизаме на успоредния път, попадаме на един голям сувенирен магазин, в който предлагат прекрасни изделия от камък и дърво и несметни количества вкаменелости. Колкото повече приближаваме пустинята, толкова повече срещаме магазини за фосили и минерали, но цените не навсякъде са добри. В този магазин цените са учудващо ниски на фона на други места, където сме гледали сувенири, а и пазарлъкът върви добре, лесно смъкваме цената наполовина – може би защото сме единствените посетители, може би защото сме първите, не знам. Това със суеверието, че не трябва да се изпуска първият клиент, често ни помага да обърнем пазарлъка в наша полза на доста места в Мароко впоследствие.

Преди Маракеш ни посреща обичайният полицейски пост, който стои на входа и на изхода на всеки град. Ограничението за скоростта при тези постове е 20 км/ч и наистина всички пълзят, докато високите, стройни и стегнати полицаи ги оглеждат внимателно. Очевидно държавна политика е чужденците да не бъдат притеснявани, освен ако не извършват нарушение, разбира се – така че навсякъде преминаваме покрай полицаите с подчертано любезно ръкомахане или козируване от тяхна страна.

Маракеш е най-хубавият от всички марокански градове, които сме видели до този момент – прекрасно уредени, чисти и спретнати нови квартали, целите в керемидено-розово, което е официалният цвят на Маракеш.  

От западната страна на Медината, до самата й стена, на около 800-900 метра от джамията Кутубия има огромен паркинг, на който по обяд са се паркирали два автобуса, 4-5 кемпера и три камили. Настаняваме се сред кемперското братство и се спазаряваме с дотичалите охранители да останем тук за 24 часа срещу 50 дирхама (около 9 лева). В интерес на истината, пазят добросъвестно – следят всяко движение около кемперите и се успокояват едва когато се убедят, че е някой от собствениците. 

Имаш кемпер - поправяш хладилник.

С тази сделка си осигуряваме спокойствие за следващите два дни и така една от най-интересните медини в Мароко е наша – обикаляме по малките улички, завираме се във всеки сук и се пазарим до премала с поне половината от 40-те хиляди занаятчии и продавачи на подправки, кожени изделия, сувенири, дрехи и всевъзможни излишни неща, за които можеш да се сетиш. Самата медина е много по-спретната и интересна от тази в Казабланка или Рабат, има много повече местни занаятчийски изделия за сметка на преобладаващите китайски стоки в столицата или Казабланка. Като цяло Маракеш има много по-автентично излъчване и в същото време повече ведрост. Може би близостта до Атласките планини, отвъд които започва Сахара или пък хилядолетната история му дават повече тежест и самочувствие, като същевременно му позволяват да възприема добри световни модели без да се опитва да заприлича непременно на тях. Така или иначе засега това ни се вижда най-приятния за пребиваване град в Мароко, така че не бързаме да си тръгнем оттук.

"Берберско уиски" - чай от мента

Безбройните сергииза подправки и багрила

До вечерта паркингът се е напълнил с коли, автобуси, микробуси – всички са се устремили към площад  Джамаа Ел Фна в медината, където между 6 и 10 вечерта кипи нощният живот на града. 

Пазарът е по-жив, отколкото през деня, а на самия площад  цари бурна активност, която можеш да сравниш може би само с нощния кипеж по Као Сан в Бангкок. Само че там основните действащи лица са пияни и надрусани младежи от Европа, Америка и Австралия, а тук местните самородни таланти събират собствена публика  - на едно място група от петима музиканти е примамила двама-трима зяпачи, на друго – невръстни акробати забавляват малка тълпа, до тях – самодеен ударен оркестър подгрява за соловите изпълнения на 40-инагодишен мъж, който отмерва сложни ритми с токовете на обувките си в омагьосващ танц върху половин метален варел... Десетки изпълнители на различни номера се опитват да привлекат вниманието на публиката и да съберат по някоя пара от нея. Шумът изглежда невъобразим, но във всеки кръг, образуван от телата на плътно наредените зрители, се затваря собствено относително изолирано място – понякога кръгът е толкова плътен, че създава пространство на самотен разказвач на истории да забавлява десетките си слушатели без използването на озвучителна техника. Всъщност може би това е една от гледките, които ни впечатлява най-много: възрастен мъж седи на земята и разказва някаква история, а около него се е събрала най-многобройната тълпа на площада, слуша в захлас и реагира на всяка дума. Не сме си и представяли, че традицията на устния разказ е така жива някъде по света, а още по-малко пък, че това може да става в центъра на един милионен град, на най-претрупаното с народ място. 

Вечерта на Джамаа Ел Фна е необикновено преживяване и всякак си заслужава да се види. Само не е зле предварително да си приготвиш шепа дребни монети, защото около всеки изпълнител дебне антуражът му, който веднага те връхлита, почнеш ли да правиш снимки. Ако пък забавленията на площада те изтощят, можеш да се подкрепиш добре в изникналите вечерта десетки гостилнички, които предлагат каквото се сетиш – от кускус, през агнешки бут до овча глава или варени вътрешности. 

Отвсякъде те дърпат викачи и ти предлагат място, меню, избор, разкош – каквото ти душа иска. Към десет вечерта всичко полека-лека започва да замира и да затваря, посетителите се разотиват един по един или на групи, изпълнителите на номера намаляват и площадът започва да се готви за следващия ден.

Следващият ден е понеделник и отиваме до Градините Мажорел и музея на Ив Сен Лоран. Опашката за билети се вие половин улица по-нататък и се отказваме от идеята още щом я съзираме. 

За разлика от медината, където кипи автентичен живот, в който туристите се вписват, както могат, тук всички до един са туристи – кой дошъл на собствен ход, кой доведен от местен гид, а повечето изсипани направо от автобусите, които пристигат един след друг. Градините са много красиви, но определено това не е нашият начин да си прекарваме времето на ново за нас място, така че се обръщаме обратно и пак потъваме в медината. Този път търсим бояджийниците за кожи и не успяваме да се отървем от прилепчив младеж, който ни придружава до входа на голям берберски кооператив, в който обработват, боядисват и шият кожи. Обикаляме из миризливите дворове на коопатива, където научаваме как се щавят кожите к гълъбови куришки, как се киснат, цедят, сушат, избелват, докато станат меки и годни за боядисване и шиене.

През следващите два часа Станислав и представителят на кооператива играят сложен танц на предложения, пазарлъци, приближаване до сделка, разтрогване на почти сключена сделка, размяна на обещания за бъдещо партньорство, заявки за приятелство, цени нагоре, цени надолу – целият спектър на ориенталския пазарлък. Накрая и двамата са доволни от постигнатото споразумение, а моето подозрение е, че са не по-малко доволни и от изиграната сложна игра. Когато излизаме навън, нашият неканен придружител все още ни чака, за да поврънка за бакшиш и не е никак щастлив от предложената му скромна сума.

Вечерта отново сме на Джамаа Ел Фна за поредната порция удивление – stand-up комедията има много какво да научи от майсторите на живия разказ на площада. Всеки от тях умее да държи вниманието на публиката живо с непрестанно въвличане на слушателите в интеракция – дали ще пляскат с ръце по команда, дали ще правят молитвени жестове, дали ще се свиват от приснение от личното внимание, което им засвидетества разказвачът с директно посочване и смешки за тяхна сметка – при всички положения публиката участва живо и непосредствено в създаването на историята. Туристите тук са само преминаващи наблюдатели, а това, което се случва, е пряко продължение на дългите вечери край огъня в пустинята, когато местният зевзек е държал вниманието на цялата общност с песен, танц или разказ. Неслучайно не друго, а живите изпълнения на площада в Маракеш са обявени от ЮНЕСКО за световно нематериално наследство.

Ние пък, като не разбираме сюжета на спектакъла, отиваме да хапнем овнешка глава и да си лягаме.