С кемпер из Мароко - първи впечатления

Слизаме в Порт Танжер Мед (Port Tanger Mediterranee) по тъмно. Африка! Нямаме време да се насладим на момента, защото служители със сигнални жилетки енергично ни подкарват по някакви алеи. Плахият ни опит да се сврем в някое ъгълче и да дочакаме разсъмването на спокойствие в кемпера претърпява пълен провал - настойчивите палки ни насочват към изхода от пристанището. Паспортната проверка е бърза – само поглеждат печатите, които са ни сложили служителите още на ферибота. За сметка на това митническата продължава почти час, като през това време основно се осъществява брауново движение на документи и декларации между нас и 10-ина различни служители, които се появяват от нищото, предават си бележки едни на други, проверяват провереното от предишния и ни препращат от гише на гише. Никой не си прави труда дори да надникне в кемпера, само ни питат дали носим оръжие или дронове, за алкохол и дума не става. 
Накрая ни изпращат поживо-поздраво и се настаняваме за преспиване в компанията на още 5-6 кемпера на образцовия паркинг след гишетата за проверка.

На сутринта отказваме настойчивите предложения на самодеен чейнчаджия да ни обмени пари и чинно изчакваме да отворят официалния чейндж в 8 часа местно време, което е по Гринуич. Курсът е приличен, макар и впоследствие в страната да намираме по-добър. Сменяме 100 евро и вече сме смели да тръгнем из страната.

Порт Танжер Мед е на 50-ина километра на изток от Танжер. Възползваме се от магистралата, за да пресечем напряко от пристанището до западното крайбрежие на Мароко, без да минаваме през Танжер, и тези 50-ина километра ни струват около 5 евро. После тръгваме по любимите ни локални пътища, като в случая N1 е много приличен, само че за разлика от магистралата, минава през живите селища по крайбрежието. Това прави пътуването по-бавно, но далеч по-интересно, особено ако си за пръв път в страната. Минаваме край пусти плажове, покрай които висят типове с безделнически вид, за които по-късно ще открием, че практикуват най-популярната професия в страната: пазач на паркинг дори там, където няма паркинг. 
В случая трябва да си доста смел, за да решиш да се изложиш на студения вятър или да се топнеш в не особено гостоприемния океан, но пазачите на колите са налице, ако евентуално се появят такива отчаяно храбри летовници. 

Навсякъде се щурат хора – превозват нещо, пренасят по някоя стиска свежо отрязана със сърп сочна трева, пасат 2-3-5-10 овце, продават я портокали, я ягоди, я репи... Действията им не изглеждат особено ефективни, но пък всички са заети с нещо. По пътя се движат коли, камиони, автобуси, рикши, двуколки с конска или магарешка тяга, натоварени магарета, пешеходци крачат енергично или още по-енергично ти махат за автостоп – но няма задръстване или блъсканица, по-скоро е рехаво и спокойно. 

В Asillah има запазен форт на брега на океана и десетина кемпера са се разположили на паркинга под охраната на вездесъщите пазачи със светоотразителни жилетки. Все още не знаем, но скоро ще открием, че тарифата навсякъде в страната е 5 дирхама или приблизително левче, независимо колко време ще останеш. Искането за повече пари е откровено наглеене и опит да се възползват от незнанието на чужденците, но при достатъчно категорична заявка бързо се връщат на стандартните 5 дирхама. Ресторантчетата предлагат салати и супи за 10-20 дирхама (около 1-2 евро), но ние още не сме на тази вълна. Дизелът е на цени от 9.50 – 9.60 дирхама, което при курс 11.32 за евро прави около 84 цента за литър – нещо, което ни насърчава да гледаме на пътуването в по-широка перспектива.

В Larache се отбиваме до кръглия площад в центъра и крайбрежната с полуразрушената крепост, изчакваме в един от по-новите квартали самосвал да изсипе чакъла си на тротоара, докато стои напреки на улицата, а всички останали автомобили минават с мръсна газ по отсрещния тротоар, без да ги е грижа за пешеходците – с други думи, свикваме с особеностите на местното движение. Накрая се паркираме пред хипермаркет от местната верига Marjanе сред още няколко кемпера, за да установим, че в лъскавия магазин плодовете и зеленчуците са по-евтини от българските, но месото и сирената са по-скъпи, а алкохол въобще не се продава.

За нощувка спираме в Кентира, в един от новите квартали, където на огромния паркинг местните тийнейджъри до късно играят с топка, младежи и семейства се разхождат, деца играят, а група 14-15-годишни момчета дълго се надпреварват да си показват едни на друг уменията за извличане на ритми от бендир – местната разновидност на барабана. Всичко е толкова мирно, кротко и ежедневно, че страховете ни от новата страна и нейните обичаи бързо утихват.