С кемпер из Мароко - Рабат и Казабланка

След още една дъждовна нощ получаваме още една дъждовна утрин за пътуване. Намираме се във влажната и зелена долина на река Себу – житница и овощна градина Мароко, която по никакъв начин не се асоциира с Африка. Доста изненадващо е да откриваме Черния континент на 15 градуса и проливен дъжд. Ние сме добре на топличко и сухичко в кемпера, но положението не е такова за стотиците мароканци по пътя за Рабат – повечето шляпат през дъжда и калта без чадъри или дъждобрани, подгизват на някакви места, условно наречени спирки или висят от бордовете на превозни средства под струите на дъжда. 

Млади мъже, бабички, ученици – никой не се е отказал от плановете си за деня, така че ще е срам за нас да бием отбой и щем – не щем, влизаме в Сала. Това е град-предградие на Рабат, който има голяма крепост и затворена в нея медина. В дъжда обаче медината се е свила само до минималните си жизнени функции, така че продължаваме към Рабат. 
Рабат пък е съвсем замрял – на фара брули силен вятър, а животът в града изглежда напълно затихнал. Отлагаме разглеждането му за след 20-ина дена, когато ще посрещнем тук един от синовете ни и заедно ще изследваме потайностите на мароканската столица. 
Тогава ще я харесаме доста повече с километрите запазени крепостни стени,  уличния кипеж и живата медина, с хубавите булеварди и нови сгради в съчетание с традиционните занаяти и обичаи,  но все пак е далече от вероятността да ни стане любимото място в Мароко.

Печени камилски глави

Казабланка се представя по-достойно – докато изминем 90-те километра от Рабат, слънцето пробива облаците и имаме възможност да се разходим и позяпаме из града. Той наистина е доста модерен и представителен с широките си булеварди и нови сгради, но все пак е далеч от блясъка на европейските градове, с които го сравняват. 

Обикаляме огромната джамия „Хасан II“, колкото да се убедим, че е най-голямата в ислямския свят след джамията в Мека и че силуетът й впечатляващо се откроява на фона на океана. 

Паркираме на крайбрежната улица в близост до пристанището. Това е първият ни опит да разглеждаме пеша марокански град, затова решаваме да го направим на смени – докато аз готвя, Станислав се впуска из дебрите на медината, после обядваме и той остава да пази кемпера, докато аз се разходя. В интерес на истината, нито аз, нито той забелязваме някакъв интерес към кемпера от страна на преминаващите хора – и местни, и туристи, но все пак сме на непознато място в непозната страна и сме по-предпазливи.

Медината не ни впечатлява особено – може би натрупаните впечатления от Индия, Боливия, Бирма или Индонезия ни карат да очакваме нещо извънредно, а в случая виждаме голям ориенталски пазар, дори и не толкова екзотичен или живописен. Преобладават китайските стоки, малкото щандове с марокански кожени изделия не предлагат кой знае какво, но все пак е интересно да наблюдаваш поведението на хората: тук възрастен мъж носи чайник с мангал с въглища отдолу, за да държи чая топъл, там купувач опипва една по една всичките питки на щанда, за да си избере по-мекичка, на друго място приятели се срещат и се целуват дълго и страстно, мъже се водят за ръка, млади момичета гризат стебла от захарна тръстика – все неща, които няма да видиш у нас. 

По малките улички на медината кипи ежедневният живот – жени простират прането, деца играят футбол, бащи учат току-що проходилите си бебета да ритат топката – не им пречи нито теснотията, нито присъствието на другите хора наоколо. 

Въпреки че съм сама жена с очевидно чуждестранен вид и поведение, никой не ме притеснява по какъвто и да било начин. Може би аз сама малко се притеснявам, като си представям как в тези тесни, пълни с непознати хора улички, всеки може да ми завърти два шамара и да ми дръпне чантата с парите и документите и аз не бих могла да направя нищо. Обаче, както навсякъде, ме пазят другите хора и споделеното разбиране, че не е редно да нападаш по-слабия и по-безпомощния.

Напускаме Казабланка по пътя за летището – той ще ни изведе в посока Маракеш. Около самото летище изневиделица изниква тол, на който ни прибират 16 дирхама (около 3 лв.). Малко по-нататък влизаме в обичайната схема на плащане на магистралните такси – на влизане си вземаш билет, който показва откъде влизаш, а на излизане плащаш спрямо изминатото разстояние.

Нощуваме на магистрален паркинг около Сеттат – това е нелош вариант, като се има предвид, че си на сигурно място, не е претъпкано и имаш достъп до вода и тоалетна.