Мандалей, февруари 2016

 Мандалей е забележителен с това, че е бил последната имперска столица на Мианмар преди англичаните да установят своето господство тук в средата на 19 век. Съответно основната забележителност на града е Кралският дворец, към който се отправяме възможно най-бързо.

Дворецът е разположен в квадрат от тухлени крепостни стени, заобиколени с широк ров. Всяка от страните на квадрата е дълга почти 2 км. 

Събота е и абсолвентите на местния университет са наизлезли със семействата си да си направят снимки на фона на крепостта. 

Стената донякъде прилича на Кремълската стена, само че вместо борове над нея се извисяват палми. Ровът е чист и добре поддържан – на фона на безбройните смърдящи канали на Югоизточна Азия този е истинско попадение. 

Целият комплекс е заобиколен от приятна алея с дървета. На всичкото отгоре градската управа (или може би генералите) е монтирала на няколко места по алеята градински фитнес уреди, на които с голям ентусиазъм се потят деца и старци, опърпани лелки и зализани дендита. Определено не е скучно покрай крепостта.

На входа за чужденци ни посреща предупредителен надпис, че от нас се очаква да платим по 10 000 чата (около 15 лв.) за вход във двореца, но пък билетът ни ще важи и за останалите забележителности на Мандалей и околностите. Вземаме си билетчетата, но не ни поискват нито тук,нито в някое от следващите места, които разглеждаме. Най-глупаво похарчените пари за цялото ни пътуване.

Дворецът се оказва едно голямо разочарование. Намира се в средата на крепостта, като дотам се стига по асфалтов път, от който не ти се разрешава да се отбиваш встрани, защото попадаш в района на казармите. Дворецът всъщност е една доста просторна и проста дървена постройка, в която освен няколко гипсови статуи на крале и техните първи кралици има само един запазен артефакт – легло на някоя кралска особа. На всичкото отгоре това дори не е оригиналния дворец от средата на 19 век, а негово копие, направено през 90-те години на 20-тото столетие, за да възстанови изгорелия през Втората световна война оригинал. 

Храмовете в подножието на Mandalay Hill са в по-добро състояние и донякъде ни оправят настроението. Бяло, златно, бяло, златно – накъдето и да погледнеш. Свят ти се завива. 

Кутодо Пая, пагодата, смятана за най-голямата книга в света, се състои от 729 каменни ступи, във вътрешността на всяка от които има мраморна плоча с изписани текстове от древната канонична книга на Теравада будизма.  

По план всички туристи след Мандалей обикалят околните стари столици и будистки светилища – Амарапура, Ава, Мингун, Сагаин. Бирманците нещо не ги е свъртало да си държат столицата на едно място и за 4 века 4 пъти са я местили от град на град, така сега че в малък радиус разполагат с голямо изобилие от стари столици. Ние обаче ще ги пропуснем. Ще загърбим религията и историята и ще се потопим в делника на Мандалей.

Няма как да видиш истинското лице на Мандалей без да обиколиш бреговете на Иравади – великата бирманска река, артерията, която носи живот и смърт по протежението на страната.  Нейните води съживяват бирманските поля, но през 2008-ма година близо 200 000 души загиват при катастрофални наводнения, предизвикани от прииждане на реката. 

Когато отново влизаме в града, попадаме в квартали, в които хората се събират на общи трапези на улицата, младежите организират боеве с петли, а децата се радват на срещата със странните чужденци.

Още няколко преки по-нататък откриваме квартала на занаятчиите - стотици мъже и жени, които дялат от камък и полират фигурите за храмовете.

А и как няма да кипи такова творческо религиозно оживление, като тук е Махамуни Пая - пагодата, в която се намира една от най-големите светини на будизма, почти 2000-годишна бронзова статуя на Буда, за която се твърди, че самият принц Гаутама е позирал. 

Вечерта се вливаме в другия свят на Мандалей – там, където звучи силна музика, леят се бири и цвърчат мръвки. 

Повече за Мандалей и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Янгон, февруари 2016

Янгон има повече от 4 млн. жители и както винаги, първата среща с такъв голям град, е малко плашеща. А и предварителната информация – за военната хунта, която владее страната от десетилетия, за свирепата бюрокрация и затворения режим – ни кара да сме нащрек още от летището.

Граничните формалности обаче минават без проблем, смяната на валута на летището също е лесна и за сведение на пътуващите – по най-добрия курс, който открихме въобще в страната. 

Шофьорът на таксито добросъвестно ни стоварва пред вратата на хостела, за който имаме резервация, и добре че е така, защото в първия момент се чувстваме напълно изгубени сред плътно прилепените една до друга сгради, пъплещите по тесните улички коли и провиращите се между тях пешеходци. По-късно ще открием, че благодарение на британския военен инженер Александър Фрейзър центърът на града има перпендикулярна планировка и числова номерация на улиците. Това го прави доста удобен за ориентация, като се има предвид, че бирманските имена са твърде трудни за запомняне и абсолютно невъзможни за прочитане при тоталното доминиране на гевречестата мианмарската писменост в уличните табели.

Янгон, като всеки голям град, има множество противоречиви лица, които разкрива постепенно и понякога неохотно. Downtown е стария град над пристанището, който носи белезите на колониалния разцвет от края на 19 и началото на 20 век, когато градът е бил столица на владяната от англичаните Бирма и важно пристанище по пътя от Сингапур за Индия. До ден останките от миналото величие не се дават на разрухата и пробиват наслояванията от старост, плесен и най-обикновена мръсотия, които затъмняват блясъка на плътните редици от 4-5-етажни сгради. 

Янгон е сред малкото столици по света, където традициите са по-силни от глобалните тенденции в облеклото и външния вид. Мъжете си ходят с дълги поли-лонджи, като държат портфейлите и телефоните си затъкнати отзад на кръста, като чифте пищови. Жените твърдо се придържат към правилото да не излизат от вкъщи без да са намазали лицето си танакА – рядка каша от стрито на прах специално дърво и вода. Когато кашата засъхне – което при тукашните температури става почти мигновено – лицето остава покрито с жълта маска, която в някои случаи изглежда закачливо, а понякога – направо зловещо. С танакА се мажат не само жените, но и някои мъже, а и децата често са с такива маски на лицата. Целта е да се предпазят от безпощадното слънце, но гледката на улиците на Янгон е като в деня на карнавал, посветен на възкръсналите мъртъвци. 

За да наблюдаваш живота на Янгон не ти трябват кой знае какви усилия. Понякога дори ти се струва, че всичките над 4 млн. жители са излезли на улицата едновременно и всеки точно тук и сега прави нещо, за да припечели дневните грошове за купичката ориз и чашката чай. 

Вечер сергиите се прибират и на улицата наизлизат джобните ресторантчета с по едно гърне с разпален кокс и врящи върху него карантии. Сядаш на пластмасовото столче, сякаш изнесено от детската градина, сгъваш се над миниатюрната сергийка и си хапваш парченца дробчета, сърчица, шарденчета, бъбречета... Ако пък ти се иска нещо по-сериозно, влизаш в Beer Station и си поръчваш местната гордост Myanmar наливна с някакво мезе – не много различно от това на улицата, впрочем. 

През деня е далеч по-приятно да приседнеш под сенките на парка Кандоджи (Kandawgyi), отколкото да обикаляш по напечените от слънцето улици. През езерото на парка минават дълги тикови мостове, по които можеш да се разхождаш с удоволствие, ако си достатъчно внимателен да не се препъваш в разместените или счупени дъски. Можеш да се насладиш и на лъскавата грамада на кораба, който се извисява с имперско достолепие закотвен на отсрещния бряг. 

Разбира се, никой не идва в Янгон, само за да се наслади на уличния му живот. Основната атракция на града е Шведагон – 99 метра високата златна пагода, която затъмнява с блясъка си всичко построено в будисткия свят. Покрита е отгоре до долу със злато, което се подновява на всеки 5 години. На върха си има 4500 скъпоценни камъка и диамант колкото кокоше яйце. 

Повече за Янгон и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

В сезона на мусона, януари 2016

През януари и февруари по Източното крайбрежие на Малайзия се вихри мусонът и никой, който си е с акъла, не би се отправил натам. 

Идеално. Значи ще избегнем тълпите, натиска на очакванията да публикуваме задължителните снимки с палми, коктейли и шезлонги и ще можем да разгледаме провинциална Малайзия на спокойствие. 

След известни премеждия, свързани със злощастните ни опити да сикупим билети за правилния влак в правилната посока, най-после сме се настанили преудобно в купето на луксозния експресен влак от KL Sentral за Гемас. 

Предвкусваме удоволствието от непосредствената среща с джунглата, която ни предстои след като се прехвърлим на прословутия Jungle train.

Гарата на Гемас се оказва огромна сграда с какви ли не удобства с изключение на едно – наличието на Jungle train в обозримо бъдеще. 

Самото градче Гемас ни изненадва с пълната си липса на каквото и да било за опознаване. 

Вечерта „се прибираме“ на гарата. Освен нас, за нощно обиталище са я харесали и няколко стотици лястовички, които са накацали по всяка възможна хоризонтална повърхност, разположена над човешки ръст. Каква работа имат точно тук, никой не ти казва...

В полунощ се качваме на мечтания Jungle train. |Обаче... Нищо от очакваните приказни гледки на девствена джунгла. А и във влака не се качват никакви представителни на местните диви племена, нарамили кози, кокошки и дивашки обичаи... 

Гуа Мусанг

На гара Гуа Мусанг, която се намира на около две трети от разстоянието до крайната точка, кондукторите ни изкарват от влака. Научаваме, че нататък линията е разрушена от проливните дъждове през миналата година и пътуването ще продължи с автобуси. Разбира се, този факт ни беше спестен при купуването на билетите в Гемас – местните така или иначе си знаят тези подробности и няма какво да се обяснява на всеки. Така и си пропътуваме последната част от пътя по оживено шосе, през населени места, където и дума не може да става за каквито и да било впечатления от джунглата. 

Кота Бару се напъва да си създаде някакъв блясък, подобаващ на столица на един от малайзийските султанати, но засега само се виждат опитите, не и резултатите. Няколкото сгради, гръмко наречени музеи и дворци, са твърде скромни за тази претенция, огромният хотел на брега на реката тъжно гледа собственото си отражение в собствения си басейн поради липса на каквито и да било посетители, а Наблюдателната кула е затворена за наблюдения.

Единствената атракция, която дава признаци на живот, са две слабички камили, затворени в един ъгъл на двора на Историческия музей, за да служат за фон на селфита срещу заплащане. 

Впрочем, темата с камилите явно вълнува местната общественост, защото малко по-късно попадаме на графити с техни изображения. Какво точно свързва града на ръба на джунглата с корабите на пустинята – още една загадка. 

Бихме могли да се насочим към популярните курорти на островите Перхентиян, но морето е твърде бурно в този сезон, корабчетата не плават и островите на практика са затворени. 

След неуспеха с островите Перхентиян се пренасочваме към Jerteh. За въпросното Джерте не знаем абсолютно нищо, освен че се намира в посока на юг от сегашното ни местоположение – и това е напълно достатъчно, за да ни се види подходящо място за следваща спирка. Харесваме го още с пристигането, а спретната и приветлива джамия, вкусната риба в първия попаднал ни warung и бързата връзка за Куала Теренггану само ни спечелват още повече.

Пътуването с малайзийските автобуси не е чак толкова колоритно като с индийските, но също има какво да се види. Отделните султанати се изживяват като в голяма степен обособена територия и отговарят за автобусните превози в рамките на собствените си граници, а на пътуването до съседния султанат се гледа едва ли не като на ходене до друга държава – връзките са редки и стават обикновено само с автобуси за дълги дистанции. Е, за щастие, поне не минаваш граничен контрол на междата между двата султаната.

Куала Теренггану е доста по-оживен и по-приятен от Кота Бару. Първата приятна изненада са забавните дървени градски автобуси, които привнасят една празнична и леко бутафорна нотка в ритъма на града, а на всичкото отгоре те возят напълно безплатно. 

Ние се качваме на един такъв веселяшки автобус от автогарата до най-новата атракция на Куала Теленггану, Кристалната джамия.

Дали пред нас е едно ново легендарно място или поредният неуспешен опит за създаване на мит на местна почва – времето ще покаже. 
О, и да не пропуснем тоалетните към джамията. По принцип тези места около култовите сгради в Малайзия са чисти, поддържани и безплатни, като често задължително е посетителите да се събуват на входа и да влизат вътре само с предоставени им от съответното заведение чехли. Но пък тоалетната на Кристалната джамия бие всички по блясък и чистота – при това е почти с размера на самата джамия. Направо да ти се прииска да останеш там - на хладно и чисто в жегата навън. Конкурент може би й е само тоалетната в градския парк, която сама по себе си е почти дворец.

Входът на тоалетната в градския парк в Куала Теренггану

Самата ексклузивна тоалетна

Обикновена тоалетна край плажа в Дунгун

Кристалната джамия е част от по-голям комплекс с Конгресен център, парк за разходка и почивка и места за хранене и развлекателно-образователен  парк, в който можеш да разгледаш умалени, но достатъчно внушителни макети под открито небе на някои от най-знаменателните образци на мюсюлманската религиозна архитектура по света – като почнеш от Иран и Мека и свършиш с Русия и Китай. Всичко това е под знака на мюсюлманската култура – като този знак е дебело подчертан.

Един от макетите

Едновременно с нашето идване по суша, по реката с корабче пристига голяма група ученички – до една в черни дрехи и черни ниджаби, над които светкат само очите им.

Гледката е необичайна за Малайзия – тук жените и момичетата от мюсюлманските семейства покриват главите си, но не и лицата, а дрехите им обикновено са във весели пъстри разцветки, въпреки че са с дълги ръкави и дълги панталони или поли. 

Както на много други места в Азия, и  в Куала Теренггану китайският квартал е обособен и живее свой собствен живот, обилно гарниран с неизтребимата миризма на китайска кухня. На гърба на къщичките е река Теренггану, която малко по-надолу се влива в морето и прави куала, устие. Както обикновено, на китайците са отредили най-забутаното и смрадливо място в града. И както обикновено, с китайски труд и китайско постоянство те са го превърнали в притегателен център на търговията, кулинарията и предприемачеството. Ситуацията е доста сходна с реновирането на канала в Малака и превръщането му от клоака в атракция.

Няколко дни по-късно в Дунгун един от местните отворковци ще ни разкаже, че по времето на неговата младост в този край са идвали много хора, за да наблюдават снасянето на яйцата на гигантските костенурки, но сега вече никой не идва – костенурките ги няма, дали избити от бракониери, дали попаднали в мрежите на недобросъвестни рибари, дали подплашени от човешката гмеж на брега и засиления корабен трафик в морето...

В Маранг още със слизането от автобуса разбираме, че не сме уцелили сезона – почти всички гостилнички по пътя към плажа са затворени, а малкото хора по улиците имат определено местен и твърде отегчен вид. Но плажът е там безкрайно дълъг, златист и здраво напечен от слънцето. Дълги и високи вълни се разбиват на метри от пясъчната ивица и е странно да мислиш за тази ярка, ослепителна картина като за зимен пейзаж...

Най-силното ни впечатление от плажовете в сезона на мусона – чистотата и безлюдността. Така е в Маранг, така е в Дунгун, така е дори в Чератинг, който е безспорно най-популярният и най-оживеният курорт по крайбрежието. 

Чератинг в най-голяма степен е курорт, който се развива като курорт – наниз от мини комплекси от бунгала, които ти предлагат лесен достъп до плажа, уютно дворче, кухня с възможност за готвене и безплатно кафе и чай – на цена от 10 долара за бунгало. Тук от Европа и Австралия пристигат млади хора с желание да се научат да карат сърф. От сутринта грабват дъските и отиват да яхат вълните под напътствията на местния инструктор. 

Чератинг е доста изолиран от света – дотук се стига само с такси, няма редовни автобуси до околните селища, няма  магазини, чейндж бюра, поща, всякакви услуги. Ако ти потрябва нещо, трябва да викнеш вездесъщите таксиджии и да отидеш до близкия Чукай (известен още като Кемаман) или в по-далечния Куантан, столицата на съседния султанат Паханг. Е, ток, вода и интернет има, така че няма какво да се правиш на герой. 

Повече за източното крайбрежие на Малайзия и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.