Мандалей, февруари 2016

 Мандалей е забележителен с това, че е бил последната имперска столица на Мианмар преди англичаните да установят своето господство тук в средата на 19 век. Съответно основната забележителност на града е Кралският дворец, към който се отправяме възможно най-бързо.

Дворецът е разположен в квадрат от тухлени крепостни стени, заобиколени с широк ров. Всяка от страните на квадрата е дълга почти 2 км. 

Събота е и абсолвентите на местния университет са наизлезли със семействата си да си направят снимки на фона на крепостта. 

Стената донякъде прилича на Кремълската стена, само че вместо борове над нея се извисяват палми. Ровът е чист и добре поддържан – на фона на безбройните смърдящи канали на Югоизточна Азия този е истинско попадение. 

Целият комплекс е заобиколен от приятна алея с дървета. На всичкото отгоре градската управа (или може би генералите) е монтирала на няколко места по алеята градински фитнес уреди, на които с голям ентусиазъм се потят деца и старци, опърпани лелки и зализани дендита. Определено не е скучно покрай крепостта.

На входа за чужденци ни посреща предупредителен надпис, че от нас се очаква да платим по 10 000 чата (около 15 лв.) за вход във двореца, но пък билетът ни ще важи и за останалите забележителности на Мандалей и околностите. Вземаме си билетчетата, но не ни поискват нито тук,нито в някое от следващите места, които разглеждаме. Най-глупаво похарчените пари за цялото ни пътуване.

Дворецът се оказва едно голямо разочарование. Намира се в средата на крепостта, като дотам се стига по асфалтов път, от който не ти се разрешава да се отбиваш встрани, защото попадаш в района на казармите. Дворецът всъщност е една доста просторна и проста дървена постройка, в която освен няколко гипсови статуи на крале и техните първи кралици има само един запазен артефакт – легло на някоя кралска особа. На всичкото отгоре това дори не е оригиналния дворец от средата на 19 век, а негово копие, направено през 90-те години на 20-тото столетие, за да възстанови изгорелия през Втората световна война оригинал. 

Храмовете в подножието на Mandalay Hill са в по-добро състояние и донякъде ни оправят настроението. Бяло, златно, бяло, златно – накъдето и да погледнеш. Свят ти се завива. 

Кутодо Пая, пагодата, смятана за най-голямата книга в света, се състои от 729 каменни ступи, във вътрешността на всяка от които има мраморна плоча с изписани текстове от древната канонична книга на Теравада будизма.  

По план всички туристи след Мандалей обикалят околните стари столици и будистки светилища – Амарапура, Ава, Мингун, Сагаин. Бирманците нещо не ги е свъртало да си държат столицата на едно място и за 4 века 4 пъти са я местили от град на град, така сега че в малък радиус разполагат с голямо изобилие от стари столици. Ние обаче ще ги пропуснем. Ще загърбим религията и историята и ще се потопим в делника на Мандалей.

Няма как да видиш истинското лице на Мандалей без да обиколиш бреговете на Иравади – великата бирманска река, артерията, която носи живот и смърт по протежението на страната.  Нейните води съживяват бирманските поля, но през 2008-ма година близо 200 000 души загиват при катастрофални наводнения, предизвикани от прииждане на реката. 

Когато отново влизаме в града, попадаме в квартали, в които хората се събират на общи трапези на улицата, младежите организират боеве с петли, а децата се радват на срещата със странните чужденци.

Още няколко преки по-нататък откриваме квартала на занаятчиите - стотици мъже и жени, които дялат от камък и полират фигурите за храмовете.

А и как няма да кипи такова творческо религиозно оживление, като тук е Махамуни Пая - пагодата, в която се намира една от най-големите светини на будизма, почти 2000-годишна бронзова статуя на Буда, за която се твърди, че самият принц Гаутама е позирал. 

Вечерта се вливаме в другия свят на Мандалей – там, където звучи силна музика, леят се бири и цвърчат мръвки. 

Повече за Мандалей и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.