понеделник, 1 февруари 2016 г.

В сезона на мусона, януари 2016

През януари и февруари по Източното крайбрежие на Малайзия се вихри мусонът и никой, който си е с акъла, не би се отправил натам. 
Идеално. Значи ще избегнем тълпите, натиска на очакванията да публикуваме задължителните снимки с палми, коктейли и шезлонги и ще можем да разгледаме провинциална Малайзия на спокойствие. 
След известни премеждия, свързани със злощастните ни опити да сикупим билети за правилния влак в правилната посока, най-после сме се настанили преудобно в купето на луксозния експресен влак от KL Sentral за Гемас. 
Предвкусваме удоволствието от непосредствената среща с джунглата, която ни предстои след като се прехвърлим на прословутия Jungle train.
Гарата на Гемас се оказва огромна сграда с какви ли не удобства с изключение на едно – наличието на Jungle train в обозримо бъдеще. 
Самото градче Гемас ни изненадва с пълната си липса на каквото и да било за опознаване. 

Вечерта „се прибираме“ на гарата. Освен нас, за нощно обиталище са я харесали и няколко стотици лястовички, които са накацали по всяка възможна хоризонтална повърхност, разположена над човешки ръст. Каква работа имат точно тук, никой не ти казва...

В полунощ се качваме на мечтания Jungle train. |Обаче... Нищо от очакваните приказни гледки на девствена джунгла. А и във влака не се качват никакви представителни на местните диви племена, нарамили кози, кокошки и дивашки обичаи... 





Гуа Мусанг
На гара Гуа Мусанг, която се намира на около две трети от разстоянието до крайната точка, кондукторите ни изкарват от влака. Научаваме, че нататък линията е разрушена от проливните дъждове през миналата година и пътуването ще продължи с автобуси. Разбира се, този факт ни беше спестен при купуването на билетите в Гемас – местните така или иначе си знаят тези подробности и няма какво да се обяснява на всеки. Така и си пропътуваме последната част от пътя по оживено шосе, през населени места, където и дума не може да става за каквито и да било впечатления от джунглата. 


Кота Бару се напъва да си създаде някакъв блясък, подобаващ на столица на един от малайзийските султанати, но засега само се виждат опитите, не и резултатите. Няколкото сгради, гръмко наречени музеи и дворци, са твърде скромни за тази претенция, огромният хотел на брега на реката тъжно гледа собственото си отражение в собствения си басейн поради липса на каквито и да било посетители, а Наблюдателната кула е затворена за наблюдения.
Единствената атракция, която дава признаци на живот, са две слабички камили, затворени в един ъгъл на двора на Историческия музей, за да служат за фон на селфита срещу заплащане. 
Впрочем, темата с камилите явно вълнува местната общественост, защото малко по-късно попадаме на графити с техни изображения. Какво точно свързва града на ръба на джунглата с корабите на пустинята – още една загадка. 
Бихме могли да се насочим към популярните курорти на островите Перхентиян, но морето е твърде бурно в този сезон, корабчетата не плават и островите на практика са затворени. 

След неуспеха с островите Перхентиян се пренасочваме към Jerteh. За въпросното Джерте не знаем абсолютно нищо, освен че се намира в посока на юг от сегашното ни местоположение – и това е напълно достатъчно, за да ни се види подходящо място за следваща спирка. Харесваме го още с пристигането, а спретната и приветлива джамия, вкусната риба в първия попаднал ни warung и бързата връзка за Куала Теренггану само ни спечелват още повече.


Пътуването с малайзийските автобуси не е чак толкова колоритно като с индийските, но също има какво да се види. Отделните султанати се изживяват като в голяма степен обособена територия и отговарят за автобусните превози в рамките на собствените си граници, а на пътуването до съседния султанат се гледа едва ли не като на ходене до друга държава – връзките са редки и стават обикновено само с автобуси за дълги дистанции. Е, за щастие, поне не минаваш граничен контрол на междата между двата султаната.

Куала Теренггану е доста по-оживен и по-приятен от Кота Бару. Първата приятна изненада са забавните дървени градски автобуси, които привнасят една празнична и леко бутафорна нотка в ритъма на града, а на всичкото отгоре те возят напълно безплатно. 



Ние се качваме на един такъв веселяшки автобус от автогарата до най-новата атракция на Куала Теленггану, Кристалната джамия.






Дали пред нас е едно ново легендарно място или поредният неуспешен опит за създаване на мит на местна почва – времето ще покаже. 
О, и да не пропуснем тоалетните към джамията. По принцип тези места около култовите сгради в Малайзия са чисти, поддържани и безплатни, като често задължително е посетителите да се събуват на входа и да влизат вътре само с предоставени им от съответното заведение чехли. Но пък тоалетната на Кристалната джамия бие всички по блясък и чистота – при това е почти с размера на самата джамия. Направо да ти се прииска да останеш там - на хладно и чисто в жегата навън. Конкурент може би й е само тоалетната в градския парк, която сама по себе си е почти дворец.

Входът на тоалетната в градския парк в Куала Теренггану

Самата ексклузивна тоалетна

Обикновена тоалетна край плажа в Дунгун
Кристалната джамия е част от по-голям комплекс с Конгресен център, парк за разходка и почивка и места за хранене и развлекателно-образователен  парк, в който можеш да разгледаш умалени, но достатъчно внушителни макети под открито небе на някои от най-знаменателните образци на мюсюлманската религиозна архитектура по света – като почнеш от Иран и Мека и свършиш с Русия и Китай. Всичко това е под знака на мюсюлманската култура – като този знак е дебело подчертан.

Един от макетите

Едновременно с нашето идване по суша, по реката с корабче пристига голяма група ученички – до една в черни дрехи и черни ниджаби, над които светкат само очите им.
Гледката е необичайна за Малайзия – тук жените и момичетата от мюсюлманските семейства покриват главите си, но не и лицата, а дрехите им обикновено са във весели пъстри разцветки, въпреки че са с дълги ръкави и дълги панталони или поли. 

Както на много други места в Азия, и  в Куала Теренггану китайският квартал е обособен и живее свой собствен живот, обилно гарниран с неизтребимата миризма на китайска кухня. На гърба на къщичките е река Теренггану, която малко по-надолу се влива в морето и прави куала, устие. Както обикновено, на китайците са отредили най-забутаното и смрадливо място в града. И както обикновено, с китайски труд и китайско постоянство те са го превърнали в притегателен център на търговията, кулинарията и предприемачеството. Ситуацията е доста сходна с реновирането на канала в Малака и превръщането му от клоака в атракция.








Няколко дни по-късно в Дунгун един от местните отворковци ще ни разкаже, че по времето на неговата младост в този край са идвали много хора, за да наблюдават снасянето на яйцата на гигантските костенурки, но сега вече никой не идва – костенурките ги няма, дали избити от бракониери, дали попаднали в мрежите на недобросъвестни рибари, дали подплашени от човешката гмеж на брега и засиления корабен трафик в морето...

В Маранг още със слизането от автобуса разбираме, че не сме уцелили сезона – почти всички гостилнички по пътя към плажа са затворени, а малкото хора по улиците имат определено местен и твърде отегчен вид. Но плажът е там безкрайно дълъг, златист и здраво напечен от слънцето. Дълги и високи вълни се разбиват на метри от пясъчната ивица и е странно да мислиш за тази ярка, ослепителна картина като за зимен пейзаж...



Най-силното ни впечатление от плажовете в сезона на мусона – чистотата и безлюдността. Така е в Маранг, така е в Дунгун, така е дори в Чератинг, който е безспорно най-популярният и най-оживеният курорт по крайбрежието. 




Чератинг в най-голяма степен е курорт, който се развива като курорт – наниз от мини комплекси от бунгала, които ти предлагат лесен достъп до плажа, уютно дворче, кухня с възможност за готвене и безплатно кафе и чай – на цена от 10 долара за бунгало. Тук от Европа и Австралия пристигат млади хора с желание да се научат да карат сърф. От сутринта грабват дъските и отиват да яхат вълните под напътствията на местния инструктор. 



Чератинг е доста изолиран от света – дотук се стига само с такси, няма редовни автобуси до околните селища, няма  магазини, чейндж бюра, поща, всякакви услуги. Ако ти потрябва нещо, трябва да викнеш вездесъщите таксиджии и да отидеш до близкия Чукай (известен още като Кемаман) или в по-далечния Куантан, столицата на съседния султанат Паханг. Е, ток, вода и интернет има, така че няма какво да се правиш на герой. 









Повече за източното крайбрежие на Малайзия и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар