С кемпер из Мароко - Сахара

На изпроводяк Тодра ни прави още един подарък – зареждаме си питейна вода от бистрото изворче в най-тясната част на каньона. През деня тук спират коли и местните пълнят бутилки или се отбиват да разквасят уста – даже има вързана пластмасова чаша за целта – но в ранната утрин няма никой, така че спокойно подготвяме кемпера за следващия етап – набега към пустинята.

Слизаме отново към главния път, оттам – към Алниф и пътя за Мерзуга. Все очакваме да се появят пясъчни дюни, но вместо това пътуваме през ослепително черна каменна пустиня. Изглежда така, сякаш някой нарочно е разсипвал антрацит и го е разстилал равномерно по безкрайната равнина. 

В действителност несекващият западен вятър е отвял горния слой на почвата и е оголил черните камъни под него. На някои места някой трудолюбиво е разчиствал от камъните, за да извади отгоре отново почвен слой, но такива места са малко и през повечето време пътуваш през каменна пустош. Предимството е, че можеш да слезеш от асфалта и да караш направо през равнината, без да затънеш. Никой обаче не го прави. Ние отбиваме навътре по един черен път, за да се изкъпем на спокойствие. Жегата като за края на март е доста тежка – термометърът показва 31.4 на сянка – добре е като за 30 март. Докато сваря кафето, току-що измитата ми, дълга до кръста коса изсъхва. 

Околността все повече заприличва на типична африканска савана – чадъровидните акации доминират над пейзажа, а редките сухи треви поприкриват камънака. Минаваме покрай входа на природен резерват, който обещава срещи с антилопи, но като се сетим за опита си от други краища на света, не се доверяваме много на обещанията. Животът наоколо видимо се свежда до два-три вида треви, някакви огромни сукуленти с дебели листа и вездесъщите чадъровидни акации с огромни бодли и ситни като оризови зрънца листенца. От време на време прехвърчат подобни на врабчета пилета, под един храст откриваме полуизсъхнал труп на заек и си мислим, че в тази безплодна пустош не е имало дори кой да го изяде.

Централният път е добре направен и поддържан –  за да издържа на жегите, асфалтът е по-грубичък и "яде" гумите, но се пътува лесно. Движението е рядко, много често си сам на пътя, а той се е опънал напред по конец.  При това положение километрите лесно се отхвърлят. Точно по пладне сме в Рисани, където освен една напечена чаршия не съзираме нищо интересно. Но пък ентусиасти да ни асистират за паркирането има повече от достатъчно. Отбиваме се, колкото да си купим хляб (2 дирхама или около 35 ст. за питка, която после ядем цял ден).

Десетина дни по-късно заради присъединяването на Сашко към екипажа изпробваме и другия маршрут за достъп до Мерзуга – от Мекнес, през Среден Атлас при Азру с кедровите гори и маймуните в тях, през платото на Миделт и каменната пустиня след него. Ако разполагате с малко време и искате в най-кратки срокове да видите цялото разнообразие на природата на Мароко – това е маршрутът. Пътят е хубав, няма много тежки участъци и е много красиво.

Магарето е останало на прохода

Към Мерзуга най-добре е да се пътува не по пътя от Рисани, а по пътя от Ерфуд –той минава по-близо до дюните и има повече отбивки, по които може да се стигне директно до Ерг Шеби – пясъчното образувание с дължина 22 и ширина 5 километра, чиито дюни впечатляват посетителите от цял свят. Още с наближаването му разбираме защо Мерзуга е толкова популярна сред любителите на разходки с камили или ATV – дюните са внушителни, екипировката  – осигурена, а красотата - неземна. 
Достъпът до Ерг Шеби по асфалт е само при Мерзуга, но и доста преди това може да се мине по черните пътища през каменната пустиня, за да се стигне до златисто-оранжевите дюни. На част от местата дори не ти трябва високопроходима кола. 

Пред Мерзуга отбелязваме малък юбилей - точно 200 000 км, навъртяни през годините с верния кемпер.

Мъжката част от празненството за 200 000 км с кемпера

За всеки случай след Мерзуга завъртаме по асфалта до последното обозначено на картата селце, Тауз, на още 25 километра по на юг. Търсим по-близък досег с пясъчните дюни, но пътят през цялото време се движи покрай тях, а не навътре. 

Тауз

Пътищата, които тръгват навътре в пясъчната пустиня, са подходящи само за камили и високопроходими машини.

И пустинята има своите изненади

Експериментално се убеждаваме, че най-близкият досег с пустинята по асфалт е при Мерзуга, където и пясъчните дюни са огромни и се простират до хоризонта.

Толкова дълго гоним пустинята, че накрая тя ни застига – при опит да се приближим максимално до златистите дюни, затъваме в на вид твърдия черен пясък на равното. 

Правим няколко опита да се измъкнем, а заедно с тях и снимки на дюните, към които толкова искахме да се приближим.

Както се развъртаме около затъналия кемпер, от нищото долетява джип с пътници и шофьорът без много приказки обещава да отиде да остави пътниците си и да се върне да ни помогне с излизането. Това ни обнадеждава и се захващаме с нови сили за опитите да изкараме кемпера, което в края на краищата и се случва. Надявам се онзи добър човек да не е останал разочарован, че не ни е сварил при курса си на връщане. 

Залезът на дюните на Мерзуга е много, много красив – пясъците преливат в златисто, червеникаво и розово, керваните с туристи тръгват за нощувка в пустинята, пълната луна се вдига над морето от пясъчни вълни и застава точно над най-високата дюна, достойна за званието планина... 

Ако сте любители на препускане през дюните с бъги или ATV или пък на спускането със ски или борд по пясъчни склонове – тук му е времето и мястото. Има пространство и за любителите на екстремни преживявания, и за почитателите на уединението и съзерцанието. Няма регулации, входни такси, разписани маршрути и забрани. И хора все още няма прекалено много, така че определено си струва да се прекара поне една вечер тук.

Нашият представител се готви за спускане по дюната

Преди мракът окончателно да падне, си намираме място за нощувка на паркинга до пазара на градчето. Като цяло продавачите на пазара и в малките магазинчета около него се държат доста надменно и на моменти дори предизвикателно – явно интересът на туристите към мястото им е позволил да смятат, че са в позицията да диктуват условията и са добили неприятното нахалство на местните в популярните туристически места. В началото на вечерта не само на улицата, но и на паркинга цари оживление, но няколко часа по-късно оставаме сами. Спокойна нощ под пълната луна над огромната дюна.
Точно преди изгрев сме отново в подножието на дюните. Пясъкът е ледено студен под босите ни крака, а първите слънчеви лъчи бързо прогонват нощните 12 градуса. На изгрев също е много красиво. И все пак залезът си остава любимото ни време.

За сбогуване с пустинята при Мерзуга се отбиваме в кариерата за фосили на път за Ерфуд. Из цяло Мароко продават вкаменени останки от праисторически молюски – от половинсантиметрови трилобити до двуметрови амонити. Всички се кълнат, че са абсолютно натурални, макар и понякога съвършената обработка да им придава доста изкуствен вид. Друго си е обаче да обикаляш из напечената от слънцето каменна пустиня, да обръщаш камък по камък и от време на време да надаваш тържествуващ вик – твоят вкаменен охлюв може да не е най-съвършеният, но пък си е твое лично откритие. Продавачът в магазина за вкаменелости дори ти дава чук, с който да разбиваш камъните в опити да откриеш скрития вътре трилобит. Самият продавач е мил и любезен, не те притиска с настоявания да купуваш и изглежда харесва това, което прави. Тази сутрин в кариерата за фосили остава един от най-милите ни спомени от пустинята при Мерзуга.

Вкаменени яйца

Вкаменени костенурки

Пътят към кариерата за фосили

Когато започва да напича и да става нетърпимо, тръгваме към следващия град, който сме си набелязали – Загора. Отново пътуваме през черната каменна пустиня, но сега имаме повече сърце и очи да я видим – а тя също е по своему красива. Лъскавата чернота на равнината опира в червеникаво-лилавите скали в далечината и преминава още по-натътък, в синкавите върхове на мъгливите планини на заден план. Не можеш да повярваш, че това е реално. Красотата на това непригодно за живот място обаче не остава незабелязана - насред нищото виждаме хора да се щурат около някакви камиони: екипите подготвят сцена за голям фест с концерти в пустинята.

Жегата е все така изтощителна, пътят е все така увличащ и неусетно стигаш до краища, за които да кажеш, че са в средновековието, е много слабо определение. По улиците на миниатюрните градчета щъкат босоноги чернокожи хлапета, които изпадат във възторг от вида на кемпера, жени в ярки многоцветни була, които покриват цялата им фигура, се обръщат подир нас, мъже с бели роби и бели тюрбани кимат многозначително от сенките на чаршията... Само се чудиш ако замръкнеш на такова място дали няма да станеш жертва на прекомерен интерес. 

Гробището на едно от градчетата в пустинята

Двадесетина километра по-нататък сред хилавите туфи трева пасе стадо камили, а няколко малки се мушат при майките си да сучат. 

Спираме да ги погледаме и младият пастир веднага пристига да ни показва как преди дни си е порязал пръста и има нужда от нещо от нас, каквото ни се откъсне от сърцето. В края на краищата си тръгва с едно от българските кисели млека. Поне ще направи сравнителна дегустация с камилското.

След цялата дивотия пристигаме вечерта сред светлините на Загора. Градът изглежда чист, просторен, обновен и пълен с чужденци. 

Паркираме за нощувка на една уличка в непосредствена близост до главната и цялата орда квартални хлапетии се изсипва да се диви на чудото, посетило махалата им. От превъзбуда започват дори да тропат и да се катерят по  кемпера, така че се преместваме на по-спокойно място в не толкова демографски благополучен квартал.

Сутринта започва с неделния пазар – типично ориенталско сборище, дори не особено живописно, но определено примамливо с цените си: килограм домати – 3 дирхама (около 0,54 лв.), килограм краставици – пак толкова, килограм портокали или килограм пъпеши – 4 дирхама (0, 72 лв.), килограм чушки – 5 дирхама (0,90 лв.). 

В Мароко няма нужда да се запасяваш с нищо, защото от всичко има навсякъде. Интересното е, че в магазините от веригите- Carrefour или местната Marjane – цените са много близки до тези на пазара, а понякога са и по-ниски. 
Малко по-късно през деня прибавяме и два килограма шилешки бут за по 60 дирхама килото – и трапезата за Цветницата ни насред пустинята е готова.

Дневното разглеждане на Загора малко ни разочарова – главната е наистина много спретната и обновена, но зад нея се крият доста занемарени квартали. Решаваме, че ще е по-интересно да се спуснем максимално на юг, дотам, докъдето свършва асфалтовият път и започват черните пътища през пустинята. Правим завой към М`Хамид и след два невисоки прохода през планините Антиатлас стигаме до последната точка на асфалтовия път преди да се превърне в просто следи от гуми през пустинята. 

Пътят се строи буквално под гумите ни - камион изсипва върху асфалтовата заливка ситни камъчета, друга машина ги заравнява, валякът валира - на другия ден на връщане вече караме по готовия път.

Пустинята край М`Хамид е много по-различна от пустинята при Мерзуга – липсват високите дюни с розовеещия пясък, но за сметка на това черните каменисти пространства са заели почти цялото крайбрежие на река Драа. Там, където пясъкът е взел превес, са се образували невисоки дюни, които местните са преградили на карета с ниски оградки от палмови листа и тръстикови стебла, за да спрат нашествието на пясъците. Навсякъде, където има достъп и до капка вода, е преорано и насято с пшеница или насадено с палми. На моменти изглежда дори изобилно и богато, но като видиш бедните пръстени къщурки, се сещаш колко къртовски непроизводителен труд стои зад зелените нивички. 

Залезът най-предателски се оказва облачен, така че не успяваме да направим хубави снимки, но поне се настаняваме за нощувка в къмпинг с прекрасна гледка към долината на Драа, където сме единствените гости – цената съответно пада на 30 дирхама за нощувката. В пустинята под нас заблещукват няколко самотни светлинки, но така и не успяваме да разберем дали това са местни хора или пътешественици, избрали по-свободно настаняване.

На сутринта хвърляме прощален поглед към мержелеещите се в далечината пясъчни дюни -  за да задълбаем в Сахара оттук трябва да наемем джип или камили, нашият кемпер няма подготовка за всъдеход, а плановете ни засега са да стигнем до достъпните с него места. Разпитваме нашия любезен домакин за опасностите от спането извън къмпингите и той ни уверява, че Мароко е безопасна страна и ако имаме неприятности с някого, достатъчно е да го снимаме и да покажем снимката в полицията.

Последните гледки, които отнасяме със себе си, са от засипаните с пясък огради на дворовете, мрежата от заграждения от преплетени палмови листа, които да спират движението на дюните към пътя или селищата и черната пустиня, която се открива от проходите на планината Бани. Тази безплодни и донякъде страшна земя е успяла да ни плени и очарова и имаме желание да се върнем отново тук.