С кемпер из Мароко - Атлантическото крайбрежие

Излизаме на атлантическото крайбрежие при Мирлефт и оставаме зашеметени от бесния цъфтеж на милиони лилави цветчета, покрили скалистата пустош. Нямаме подходяща техника, за да ги заснемем по убедителен начин, но гледката е наистина невероятна – крайбрежните скали лилавеят, както лавандуловите поля по време на най-буйното цъфтене.  

Тръгваме на юг, за да търсим плажа Легзира с неговите каменни арки. Вярно, че едната се била срутила преди година, но да видим поне останалата цяла.

Следваме табелата, която ни насочва към плажа на 15-ина километра преди Сиди Ифни, но се оказва, че това е разклонение, което води до затворено курортно селище и съпътстващо го струпване на малки заведения и хотели. 

Вълнението е много силно, въздухът е пълен с водни пръски и през образуваната от тях мараня едва забелязваме в далечината скалната арка. Има и прилив, така че не можем да стигнем до нея по брега, без сериозно да се измокрим, а в края на деня и при този хладен вятър, не ни се иска да го правим.

Връщаме се обратно на шосето и след като заобикаляме речното корито, хващаме по черния път към крайбрежните скали. Мястото е чудесно за изпращане на залеза и нощувка – има прекрасен изглед към арката и океана, но е все така мъгливо от водните пари. 

На широкото пространство до самия ръб на скалата вече се е настанила весела младежка компания с 8 кемпера – кой от кой по-раздрънкан и очукан. Самите младежи също изглеждат като минали през сериозна мелачка, но са любезни и вежливо ни молят да паркираме малко по-встрани от тях, защото 'чакат още приятели и искат да са заедно вечерта. Нямаме нищо против, така че заемаме леко алиенирана позиция на носа с изглед към арката. 
От каменна колиба току под ръба на скалата изпълзява млад мароканец, който ни моли за вода. Наливаме му в неговата туба и той споделя, че мястото за паркинг (което си е една дива, орасла с тръни и кактуси поляна на скалите) е негово, но няма нищо против да се разположим тук. И ние нямаме нищо против, така че оставаме.

Сутринта е мрачна и мъглива и я използваме да отскочим до Сиди Ифни за бързи впечатления и закуска. Градът изглежда различно от всичко, което сме видели досега в Мароко, заради белите къщурки, пръснати по склона и пъстрите дрехи на жените. При по-близък поглед къщурките се оказват доста олюпени, а жените – плътно забулени до очите. Само младите момичета ходят с панталони и задължителната къса бяла престилка на ученическата униформа, но и сред тях няма с непокрити коси. Тук за пръв път в Мароко виждаме и знак, който забранява достъпа на кемпери до някакво място – при това става дума за огромен, празен, покрит с чакъл паркинг до чаршията. За страна, в която регулациите на паркирането са твърде свободни, това ни се вижда странно. Хвърляме един поглед от скалата на фара към бурния океан в подножието й, но нещо не сме запленени.

Връщаме се при каменната арка на Легзира заедно с първите слънчеви лъчи, пробили плътната облачна пелена. Този път паркираме направо върху арката и се спускаме пеша по стръмна и ронлива пътека до плажа. 



Гледката и отгоре, и отдолу е внушителна – огромният каменен свод прави хората да изглеждат като мравки, а и мисълта, че само преди месеци другата подобна арка се е срутила, те кара леко да потръпваш. 

Плажът е дълъг, покрит на места с разноцветни обли камъни, загладени от прибоя, на места – със ситен пясък. Вълните на океана са огромни – все пак вятърът идва чак от Америка, дори лежащите отсреща Канарски острови не го спират. За къпане в морето и дума не става: не само на нас ни е хладно – като гледаме редките туристи, запътили се към арката, до един са с връхна дреха, а във водата няма никой.

По пладне тръгваме на север и спираме за обяд при голяма компания французи с кемпери, които  весело хапват, припичат се на шезлонги и играят петанк. Защо са избрали това неугледно място край олюпено село с малки неплодородни царевични нивички на брега на морето – загадка. Така или иначе имат доволен вид когато пристигаме и не по-малко доволен, когато си тръгваме. 

Минаваме през няколко малки села във вътрешността, в които основното богатство са безбройните деца по улиците – всичките с раници на гръб и дружно тръгнали я към училище, я след училище за вкъщи. 

По централните пътища има стандартни указателни табели, но в малките села на помощ ни идват различни импровизации

Библейски сценки в провинциално Мароко

Улиците са пълни с ученици по всяко време

Не знам колко учат децата в Мароко, но със сигурност ходят на училище – по всяко време на деня пътищата са пълни с тълпи деца с униформи и раници.

В Масса тече усилен ремонт на улиците – изгражда широки тротоари с масивни осветителни тела и садят дървета. Вече на няколко места виждаме последователно изграждане на такава градска инфраструктура - по всяка вероятност това е държавна политика за благоустройство на страната.

Колкото повече приближаваме Агадир, токова повече се вплътнява строителството и движението по пътя. През последните десетина дни из планините и пустинята сме отвикнали от навалица – често сме единствената кола на шосето километри наред. В Агадир влизаме със задръстване, минаваме през блъсканицата на пазара в един от крайните квартали и паркираме по тъмно на паркинга на хипермаркет от веригата Marjane – даже малко ни е странно да сме сред толкова светлини и хора. С усещането на диваци, попаднали сред цивилизацията, правим едно кръгче за запасяване с продукти в магазина. Както и на други места вече ни е правило впечатление, въпреки че като цяло следват организацията на западните хипермаркети, местните имат свои особености: доста от продуктите са в насипно състояние и се самообслужваш, както при нас при плодовете и зеленчуците. Само че тук става дума за ориз, леща, кус-кус, подправки, туршии, маслини...

Този хипермаркет удари рекорда в най-ниските цени на доматите: 34 ст. на килограм. Напълно читави домати, врпочем, даже не са пластмасови на вкус.

Самообслужване в хипермаркета

В 10 вечерта охраната идва да ни предупреди, че не може да останем за през нощта на паркинга на магазина и любезно ни посочва съседния обществен паркинг, където може да преспим.
Агадир е много приятен развиващ се град, който се е съсредоточил да превърне крайбрежната си зона в курорт. И успява  – има огромен плаж с фин пясък, хубава дълга крайбрежна алея за пешеходни разходки, безброй хотели за всеки вкус, магазинчета за сувенири, заведения – абе, всичко, което ти трябва за почивка на морето в стандартния туристически пакет. Даже и камили за снимки на плажа си има, ако не искаш да се мориш с пътуване до пустинята. Ние случваме малко мрачен ден, но въпреки това плажът и крайбрежната алея са оживени от тичащи за здраве и разхождащи се хора, основно чуждестранни туристи, облечени с ефирни дрехи за летуване, въпреки прохладния ден.

Въпреки че е много приятен и по крайбрежието, и в центъра, Агадир бързо ни омръзва със стандартните си развлечения и тръгваме да търсим нещо по-различно. Бяхме попаднали на информация, че Райската долина (Paradise valley) навътре в планината е хубаво място, така че решаваме да опитаме да я открием. Отбиваме се от основния път от Агадир за Есауира при Аурир и отново навлизаме в Атласките планини. Местността е красива, а долината на река Анкрим впечатлява със скални образувания,  палми на фона на жълто-кафявите скали и най-важното – с вода. На фона на безбройните сухи реки, които браздят Мароко, течащата вода наистина навежда за мисълта за рай. Иначе самата река не е кой знае колко впечатляваща, но при поглед отвисоко каньонът й е много красив. 

От Райската долита тръгват и различни пешеходни маршрути из околностите,  така че тя се ползва с популярност сред туристите, но точно в този момент не забелязваме да има много народ. Може би причината е и в това, че уцелваме времето на ремонт на пътя по цялото поречие и преминаването е доста затруднено.

Ние продължаваме да катерим към вътрешността на планината по все по-тесни и виещи пътища, докато достигаме до водопадите Имузер. Мястото е красиво, водопадите имат вода и пълнят дълбоки вирове, в които се къпят няколко местни младежи, а маслиновите горички на самия подход към водопадите биха били много приятни, ако не бяха толкова мръсни от всякакви захвърлени от безотговорни посетители боклуци. 

Няколко младежи дебнат да приберат такса за паркиране, околните заведения се опитват да те привлекат за клиент, но никой не се захваща да почисти наоколо. Но пък на изхода на близкото село Тамрут има чешма с питейна вода, която идеално отговаря на нуждите ни от ново зареждане.
Следващите 40 километра минаваме предимно по стръмните възвишения и по речното корито на на река Темри. Пътят е лош, на много места отнесен от водата, на други – затрупан от свлачища и набързо разчистен и пътуването е много бавно. На много места ремонтите продължават и в момента и си даваш сметка в каква изолация биха живели малкото жители на тези планински райони, ако не беше тази непрестанна борба за пътя. 

Но извивките на реката, каменните клисури, безбройните серпантини на пътя по стръмните околни хълмове са толкова красиви, че не ти е жал за времето, прекарано в тази затънтена част на страната. Хората и тук са много усмихнати и любезни, вежливо поздравяват, махат с ръка и се усмихват, когато видят непознати да преминават. Единственият проблем  са дечурлигата – изскачат през колата и започват да ръкомахат да спреш и да им дадеш някакъв подарък. 

В едно от селата пред кемпера буквално се изсипват от околните хълмове 7-8 хлапета, не по-големи от 5-6 години и се залепват за вратите и  прозорците. Не смееш да мръднеш, да не прегазиш нечий крак или да бутнеш дете, което не си видял. Една баба зарязва козите и хуква да разпъжда хлапетиите, като размахва пастирската си тояга, а те се пръсват точно като подплашени яренца. 

Изпълзяваме от селото много внимателно, но и в следващото картинката не е много по-различна.

Излизаме от планината на залез слънце при Тамри. Връщаме се малко към Агадир, за да стигнем до морския бряг и се установяваме за нощувка до плажа в компанията на още три кемпера и група младежи с палатки.

След обилния дъжд през нощта на сутринта палатките ги няма, а ние едва се измъкваме до асфалтовия път без да затънем. Дивото къмпиране крие своите рискове, но какво удоволствие е да знаеш, че не зависиш от никого. Измитият от дъжда въздух прави всичко да изглежда кристално ясно, а цветовете просто искрят.  На възвишенията над Имсуане гледката е прекрасна.

Да закусим?

Пътят до Ессауира минава през хълмиста местност –десетки километри сухи ило тревисти възвишения, обрасли с арганово дърво, от чиито плодове местните правят арганово масло. Мароко е сред най-големите производители на този продукт за кулинарията и козметиката, а тук е царството му – десетки магазинчета и стотици търговци с импровизирани сергии край пътя се опитват да привлекат вниманието на преминаващите пътници. За нас обаче най-голяма атракция остават десетина кози, накацали по клоните на арганово дърво на един от страничните пътища – гледка, която ни подсеща, че сме в Африка, че от толкова плажове и курорти сякаш го бяхме позабравили.

Аргановото дърво малко прилича на маслина с дребните си твърди листа и плодчета с тънка обвивка, но има големи шипове

Прекарваме предиобеда в бавно обикаляне на крайбрежието по малките пътчета и наслаждаване на прекрасни гледки. Самите пътчета са доста тесни, с дупки и неравно асфалтово покритие, но за бавното пътуване, което ние обичаме, това не е особен проблем. Както на повечето места от третостепенната пътна мрежа на Мароко, пътят е малко по-широк от един автомобил и разминаването става с излизане на банкета. На повечето места това не е проблем, но там, където трябва да скачаш 5-10 сантиметра от асфалта на банкета, не е никак приятно. Като цяло, едно продължително пътуване по малките пътища на Мароко, води до по-скорошна смяна на гумите, както ни се случва и на нас при второто пътуване до пустинята след седмица.

Следбед влизаме в Ессауира и правим опит да се наредим сред изрядните платци за услугите, които предлага градът. Първият ни опит – да се настаним на големия паркинг до дюните на влизане в града откъм юг, е безуспешен – трябва да платим 20 дирхама, за да останем само до 8 вечерта, след това е забранено, т.е. за малко повече от три часа трябва да дотичаме до града, да го разгледаме и да се върнем. Връщаме се малко назад да потърсим убежище в къмпинга на входа на града, но той се оказва пълен и дори не успяваме да разберем колко струва нощувката там. При третия заход намираме свободно място на паркинга на централната улица, като един беззъб чичо със сигнална жилетка обещава да ни пази имуществото, докато се върнем, срещу 5 дирхама. Когато към 9 вечерта се връщаме, чичото никакъв го няма и си спестяваме 5-те дирхама (по-малко от лев), но добре че нямаме наистина нещо съществено за крадене в кемпера, че ако разчитахме на охраната – тежко ни и горко.

Ессаура е много нагласен и пъстър туристически град и ако човек иска да попие екзотика за кратко време, това е мястото. 

Ние вече сме се попреситили от пазарлъци и сувенири, цените са сходни с тези на други места, така че просто се наслаждаваме на радостната шарения. Тук влиянието на португалската колонизация и Африка се смесва по очарователен начин, а и това е мястото в Мароко, в което срещаме най-много пъстро облечени високи и слаби представители на чернокожото население на континента, като повечето от тях са заети да забавляват посетителите с улични музикални изпълнения.

Най-голямата атракция за нас се оказва рибарското пристанище – за пръв път в Мароко виждаме някой да предлага прясноуловена риба на улицата и алъш-веришът върви. 

Стотиците гларуси и чайки се наслаждават на жадно чакано пиршество около чистачите на риба, докато клиентите се назлъндисват и избират риба за вечерята. Ние се сдобиваме с половинметрова змиорка за 40 дирхама (около 7-8 лв.), която продавачът почиства направо пред нас срещу допълнително заплащане от 5 дирхама. 

Змиорката се оказва удивително вкусна вечеря заедно с местния царевичен хляб на питки и местните домати и краставици на салата.

Излизаме за нощувка извън града, защото Ессаура е едно от малкото места в Мароко, където има изрични анти-кемпер табели – за достъп в центъра, за влизане на паркинга на хипермаркетите и т.н. Явно атрактивният град е привлякъл доста голямо количество от скитническото братство, което не е склонно да плаща за хотели и ресторанти и съответно не е особено симпатично на местния предприемачески дух. Отиваме на север, до малкото селце Мулай Бузарктуне, което с горди табели ни известява, че е център на световното първенство по уиндсърф. В късната доба, в която пристигаме, в селото няма особени признаци на живот, освен глутница бездомни кучета и три кемпера покрай плажа. Паркираме до кемперите под строгия надзор на кучетата и се приготвяме за нощувка.

На сутринта ставаме свидетели на разтурянето на подредбата за първенството по сърф – няколко младежи бавно и методично развалят загражденията и повалят пилоните със знамената на държавите-участнички. 

Брегът, крой който се е състояло първенството по сърфиране

Ние продължаваме на север по крайбрежието, като не пропускаме да заничаме във всеки по-интересен ъгъл. На една отбивка забелязваме голям кемпер с очевидно бедстващ собственик, който размахва лопата около него. Отбиваме се да видим дали можем да помогнем и попадаме на французин, който припряно ни обяснява на чист френски как е затънал, докато си е спял кротко. Кемперът наистина е заровил колелата до средата в пясъка, а дъските, които французинът се опитва да подпъхне, не помагат особено. Прекарваме следващият час в опити да извлечем огромното туловище от пясъка, но той вече е затънал твърде дълбоко. По едно време от френския кемпер излиза нагласена мадама, която ритуално се ръкува с нас, демонстративно домъква един камък и го хвърля до колелото и пак изчезва във вътрешността на колата. Французинът продължава да копае усърдно и да съгласува действията си с нас на все същия чист френски, при положение, че никой от нас не говори този език. Накрая безпомощно вдига ръце и ни отпраща поживо-поздраво. Явно е стигнал до финала на вица „Трактор надо“.

Пътят по крайбрежието между Ессауира и Сафи е много лош – тесен, с дупки, зле поддържан банкет и лош асфалт. Явно наличието на успоредна магистрала си казва думата – няма кой да поддържа второстепенния път, при положение, че платежоспособната част от населението предпочита магистралата. По обед сме на морския бряг на високите скали преди Сафи. Гледката на покритите с жълти и бели пролетни цветя поляни, по които пасат стада овце и кози на фона на безбрежно синия океан и бездънното небе, няма нужда от възпяване. 

Две деца дотърчават от съседната къща да искат „стилО“, но поради липса на налични писмени принадлежности за раздаване, бързо ни оставят на мира. Гларусите и гарваните се конкурират за плячка, три бели чапли се разхождат между козите, а слънцето е толкова ярко, че нещата изглеждат нереални.

Влизането в Сафи от юг ни изненадва неприятно – ТЕЦ и химически комбинат сами по себе си не са най-екологичното съчетание на входа на града, но и самият град ни посреща с купища мръсотия и разхвърляни боклуци. Изненадани сме, защото това не е обичайна гледка за Мароко. За компенсация високите крепостни стени и уличките-тунели придават неповторимо очарование на медината на града, а десетките сергии на популярните местни грънчари правят разходката из стария град много любопитна. 

Изненадват ни огромните тълпи от хора на площада пред медината и по основната й улица, която предлага главно китайски стоки – във вътрешността  на страната сме отвикнали от такива стълпотворения, в които се губи любезността и сърдечността, а просяците и досадните канидат-гидове не те оставят на мира. Всъщност това беше кошмарът ми за тази страна, преди да влезем в нея и да я опознаем – и до този момент той си оставаше само мой несбъднат страх. Бързаме да се измъкнем от тълпата, като спираме само да снимаме макета на лодката на Тур Хейердал, монтиран в средата на едно от кръговите между медината и пристанището – бяхме пропуснали факта, че експедицията му тръгва от Сафи.

Напускаме Сафи по залез в търсене на място за нощувка. Десетки километри след града всички атрактивни отбивки на високите скали на стръмния океански бряг са пълни с коли с двойки, потърсили усамотение извън блъсканицата на града, сред красотата и умиротворението на природата. Замисляме се колко малко знаем за любовния живот на мароканците, при които разделението на мъжете и жените е толкова силно, че извън основните туристически центрове не можеш да видиш мъже и жени седнали в едно заведение – мъжете са в кафенетата и ресторантите, а жените похапват сладкиши на крак или приседнали в малките сладкарнички с ориенталски баклави и кадаифи. Сигурно не е лесно да ухажваш девойка или да очароваш младеж, ако няма къде да се срещнете на спокойствие.

Ние намираме спокойно място за нощувка в Беддуза, която е сигурно най-малкото градче на света, но пък има обществен паркинг в центъра – нещо много рядко за Мароко. На носа свети мощен фар, който осветява морето с постоянен лъч – вероятно да следи за нерегламентиран трафик.

Сутринта е дъждовна и ветровита, но постепенно слънцето огрява плодородната долина край Ел Жадида. Най-после тайната на изобилието по мароканските зеленчукови пазари е разкрита – до този момент не можехме да си обясним откъде по тези сухи и каменисти земи се вземат толкова много евтини и вкусни домати, краставици, моркови, чушки, зеле, лук... Сега виждаме зелените поля, които се спускат към китни лагуни, опрели във високи пясъчни дюни на брега на океана, виждаме десетките превити гърбове над малките градини, жените, повели децата към полето, мъжете, натоварили стока за пазара, крайпътните сергии, отрупани със зеле, карфиол, ряпа... 

Тук Мароко изглежда като страна на изобилието, макар хората като цяло да нямат вид на по-богати. Въпреки това оживлението е по-голямо, трафикът – по-натоварен, магарешките двуколки или пикапите, натъпкали в каросерията си огромни товари или хора, колкото могат да поемат – по-начесто.

Ел Жадида ни посреща с няколко спретнати булеварда, обрамчени с огромни палми, а запазената част от португалската крепост ни напомня за други подобни останки от португалското колониално присъствие по света – Гале в Шри Ланка, крепостта в Манила или Панаджи в Гоа. 

Все същият форт с кули над пристанището, широка пътека по крепостната стена и запазени оръдия, които надничат през бойниците на фона на кичести палми и бездънно синьо небе. Изглежда, че градът не се радва на кой знае какъв туристически интерес, защото в крепостта има само една къса търговска уличка с приятни на вид сувенири. 

В съседство е живата медина на града, но там властват китайските стоки и обичайната ориенталска навалица, така че не ни вдъхновява. 
Излизаме на брега на океана извън града, където е много по-безлюдно и приятно. 

Малко по на североизток е градчето Аземур, където отново цари радостна пазарна бъркотия, но го подминаваме и спираме за нощувка на пуст плаж недалеч от Штука, където си правим компания с двойка млади англичани с голям кемпер, които също като нас са предпочели дивото къмпиране.