С кемпер из Мароко - Антиатлас

Пътят от Загора до Агдз е много приятен, с драматични скали от едната страна и палмови горички от другата.

Самият път е скоро асфалтиран, с добра маркировка и отделна лента за пешеходци и велосипедисти, която по обед е пълна с прибиращите се от училище тийнейджъри, яхнали велосипеди.

Отново се убеждаваме колко важни са условията, които създава обществото, за развиване на определена култура.

По обяд започва да духа силен западен вятър, който ни идва съвсем насреща. Отбиваме се за почивка под пищна китка палми с надеждата да изчакаме отминаването на фронта, но уви – дори след обяда и следобедната дрямка вятърът продължава да е все така упорито срещу нас. 

Така бавничко и неусетно навлизаме в още една планинска верига – Антиатлас. Звучи като да е обратното на Атлас, но си е също така внушителна и доста обширна планина. Катерим проходи, спускаме се в долини и неусетно се оказваме в сърцето на берберското тъкачество. В малките градчета и селца в гънките на планината работят десетки кооперативи, в които безчет женици тъкат прословутите берберски килими. Шарките им са наистина уникални – за примитивната техника, която ползват, успяват да постигнат забележителен финес на детайлите и огромно разнообразие от модели. 

Отбиваме се на няколко места, за да видим какво предлагат кооперативите и се убеждаваме, че има огромна разлика както в качеството на изработката и дизайна, така и в цените – разликите достигат до 5-10 пъти. Трябва да си специалист, за да доловиш всички нюанси в качеството на изработката, но и за любителското око е ясно, че има съществени отлики.

Входът на един от кооперативите

Вечерта се паркираме на един осветен площад в малкото градче Тазнакхт. Точно приключваме с вечерята, когато на кухненския прозорец цъфва една ухилена физиономия и много любезен и леко притеснен мъж ни обяснява, че за наша сигурност е по-добре да се преместим няколко преки по-нататък, където е участъкът на жандармерията, и да спим пред него. Дори ни завежда с колата си дотам, за да не объркаме пътя – не че в трите улици на Тазнакхт може особено много да се объркаш. Наистина прекарваме нощта спокойно, а на сутринта отново са отправяме към баирите и проходите на Антиатлас.

Суровите каменисти склонове разкриват пред нас впечатляващи гледки, съчетани със сцените на усилен и на пръв поглед безнадежден труд на хората да оцеляват сред тази сурова красота. Достатъчно ние да видим как мършави жени събират край пътя тръни, за да нахранят добитъка, за да си дадем сметка за цената на живота тук.

До Талиуин се движим по централния път за Агадир, но малко след това се отклоняваме на югозапад по второстепенен път за Игхерм. За малко да съжалим, че сме взели това решение – пътят е зле поддържан, на много места малките мостове и бродове са отнесени от водата и се минава направо през коритата на сухите в този сезон реки. 

Въпреки че е много труден и бавен, пътят е проходим, а местата, през които минава, ни изумяват и въобще не съжаляваме, че сме го избрали – озоваваме се дори не в 19-ти, а в 15-ти век: къщурки от кал и камъни, прегърбени под тежки товари женици, мъже, яхнали магарета, натоварени със сено и тръни, жени, които под палещото слънце се опитват да наскубят малко тръни покрай пътя, за да има с какво да нахранят добитъка... Само спретнатите училища със спрели пред тях училищни автобуси и тълпите униформени деца по банкетите на пътя ни напомнят, че става дума за днешния ден. 

Хората и тук са все така дружелюбни, но някои от тях настойчиво махат с празни пластмасови бутилки да искат вода, а групичка от три жени в типичните за района черни дрехи и забрадки буквално ни препречва пътя в опит да ни спре, за да искат някакви подаяния. В последния момент все пак се дръпват настрани, но не са никак доволни, че сме ги отминали.

До този момент в Мароко никой не се опитвал да ни принуждава да правим каквото и да било – като изключим два-три случая, в които нахакани тийнейджъри предизвикателно са заставали на пътя ни – затова такова поведение от страна на възрастни хора ни изненадва.

След  Игхерм хващаме друг второстепенен път за Тафраут, но тук положението е съвсем различно – чисто нов асфалт с перфектна маркировка, при това не от разпространения навсякъде из южно Мароко посипан със ситни камъчета асфалт, а с гладко, мазно покритие, по което караш и пееш. Пътят е означен на картата като панорамен и наистина е живописен – безбройни катове планини, прорязани от речни долини, а там, където има и вода – и украсени с пищна наситена зеленина. В Сахара бяхме забравили, че е пролет, че е време всичко да расте, зеленее и цъфти, но тук сезонът на буйната зеленина е в апогея си. Терасите с избуяло жито по склоновете на малкото селце с кокетното име Азура с нищо не отстъпват по красота на оризовите тераси на Бали или Филипините, а следобедното слънце ги прави още по-красиви.

Планината продължава да ни изненадва с нови и нови гледки, преди да падне залезът.

Решаваме да останем за нощувка в планината, далеч от селищата, но все пак се отбиваме при един млад полицай на дежурство покрай пътя да го питаме дали е възможно да нощуваме до поста му. Той ни заговаря първо на френски, после минава на английски, но не посмява да ни даде разрешение да останем при него без санкция на шефовете. Дори вади телефон, за да ги пита, но после се сеща да ни съобщи, че на 20-ина километра по-нататък по пътя ще стигнем до Тафраут, където можем спокойно да нощуваме сред други кемпери. Отначало решаваме, че просто иска да се отърве от нас, за да си няма разправии, но когато стигаме до Тафраут, наистина намираме кемперско сборище в центъра и „боку турист“, както обеща полицаят горе в планината.

На сутринта откриваме, че това, което сме взели за паркинг за нощувка, всъщност е паркинг пред ремонтна работилница – няколко французи, двама холандци и един белгиец се възползват от по-добрите цени в Мароко, за да потегнат, боядисат или подлепят счупеното по кемперите си. Истинското голямо сборище на кемпери е на изхода на града за Тизнит – там са няколко десетки кемпера, собствениците на които плащат по 15 дирхама (няма и 3 лв.) на ден, за да могат да ги оставят спокойно и да се отправят на обиколки пеша, с велосипеди или мотопеди из околните хълмове с красиви червеникави скали и екзотична растителност.

Ние се забавляваме с посещение на местния пазар, където се е събрал целият колорит на околността – жени, покрити от глава до пети с черни дрехи и покривала, чиито кантове са обрамчени с пъстри шевици, често бродирани на ръка; продавачи на зеленчуци, добитък, подправки, месо, тенджери, дрехи, обувки (включително огромни купчини от по една обувка); мъже,облечени в дълги роби или наметнали качулки на главите, докато оживено обсъждат в кафенето важни въпроси. 

Жени в кафенетата няма, подпрени на перилата на моста – също. Жените само минават по улицата, за да идат на пазар, преметнали през главите си ремъците на кошовете, в които слагат покупките. Някои, по-модерни, носят дамски чанти, но по същия начин ги мятат на гърба си и закачат дръжките на главата си, както се носят кошовете. Повечето жени са с покрити лица, а ако видят насреща си фотоапарат, се завиват още по-плътно или обръщат гръб. 

Въобще снимането на лица в Мароко е проблем – в повечето случаи хората или отказват да бъдат снимани, или искат пари за снимката. 

Въпреки че в градчето има доста чужденци, животът на местните сякаш тече паралелно и не се смесва с потока външни посетители. Ако съдим по облеклото, не се смесва и с обичаите на съседите от близките райони и си тече по собствени правила.

Пътят от Тафраут до Тизнит е много красив с безкрайното море от планински възвишения, покрити с редки дървета или туфи кактуси. 

На един от проходите се заприказваме с двойка холандци, които карат трети месец с кемпер из Мароко и са много щастливи от това. Споделят ни, че за кратко са били и в София, но много трудно намерили място, където да преспят с кемпера – няма нито къмпинг, нито паркинг за кемпери, а полицаите им казали, че е опасно да остават заради честите кражби, пък и бездомните кучета доста ги притеснявали. Накрая спали пред полицейското управление. Хвърляме доста усилия да ги успокоим, че България е гостоприемна страна и могат да пътуват спокойно из нея, но не сме сигурни, че сме ги убедили. Накрая се разделяме с обобщението, че навсякъде по света има прекрасни места и повечето хора са добронамерени, така че пътуването е един прекрасен избор за осмисляне на времето.