С кемпер из Мароко - Атласките планини

Атласките планини, или по-точно Висок Атлас, се намират на юг от Маракеш и на практика разделят плодородната равнина на Северно Мароко от пустинята Сахара. Най-високият им връх е Тубкал, който е втори по височина в Африка след Килиманджаро и също е на юг от Маракеш. Ние минаваме на изток от него, през прохода Тичка, през който в 30-те години на миналия век французите прокарват път на височина 2260 м. 

Днес този път се ползва интензивно за връзка между севера и юга на Мароко и на места е много добър, на други – твърде лош. Добрата новина е, че продължават да го подобряват и дори по време на нашето пътуване се вижда как пробиват хълмове и прокарват мостове, за да го изправят и изравнят. 

Сега обаче си е все още със живописните завои във високата част, неравните участъци с разбит асфалт и не особено интензивното движение, което ти позволява да отбиеш за гледки и снимки почти навсякъде, където поискаш. 

Липсата на строга регулация на правилата за движение в Мароко може и да създава проблем на европееца, свикнал на ясни правила и строго очертани граници, но пък си има и предимствата на поемането на лична отговорност и свободата на вземане на решения.

Свободната инициатива процъфтява покрай пътя – почти на всеки завой пред колата ти изскача някой местен, размахал двете половини на огромен ярък полускъпоценен камък или струпал импровизирана серия на всяко възможно крайпътно пространство. Изобилието от сини аметисти, червени цианити, зластити пирити, тюркоазени малахити, графитеночерни манганити – всеки от тях натрупал кристали в каверните на малки или големи камъни – е наистина впечатляващо. 

Можеш да се сдобиеш с тези чудеса на природата или пък с древни фосили – вкаменелости на праисторически молюски или насекоми – на прилична цена, ако си склонен да се пазариш настървено. Обикновено успяваш да свалиш цената 3 до 5 пъти, но понякога очевидно сделката не може да стане на толкова ниски нива и трябва да прецениш колко държиш да притежаваш точно това парче камък. При всички положения си струва поне да се разгледат предложенията на крайпътните търговци, защото има изумителни природни образувания. Но трябва да си готов и да общуваш с настойчивите продавачи, които са способни да те гонят, дори когато потеглиш с колата, да висят на прозореца и да се обръщат към теб, родата, съвестта ти, господ и каквото още се сетиш, само и само да склониш да направите сделка. За купуване на красиви минерали проходът Тичка е най-подходящото място в Мароко – предлага най-голямото разнообразие и готовност за пазарлък, защото често се договаряш директно с човека, открил камъка, без да минаваш през посредници. Минерали предлагат и на много други места, но те са доставени от посредници и възможността за пазарлък не е много голяма. А и най-ярките и впечатляващи образци бързо се изкупуват на другите места, докато на Тичка непрекъснато намират нови.

След впечатляващите картини на прохода Тичка слизаме към платото на Уарзазате. Все по-често срещаме казби, изградени от червеникаво-кафявата пръст наоколо и постепенно се научаваме да ги различаваме бързо на фона на хълмовете със същия цвят. 

Атласките планини биха приличали на Алпите, ако не бяха кактусите по склоновете им, червената пръст, която се редува с жълти скали и глинените къщи с плоски покриви, които оформят пръснатите по склоновете махали. Ние сме се запътили към една такава махала – легендарното селище Аит Бен Хадду, което на времето е било обиталище на рода (аит) Бен Хадду и спирка по пътя на керваните, но днес е само туристическа атракция и декор за популярни филми като „Междузвездни войни“ или „Гладиатор“. 

Списък на филмите, снимани в Аит Бен Хадду

Пристигаме на смрачаване и не успяваме да се насладим на гледката на залеза от стените на укрепленията. Затова пък установяваме, че нощувката в някой от къмпингите на градчето би струвала 50 дирхама (около 9 лв.) без ползване на ток, като още по 10 дирхама можеш да доплатиш, за да ползваш пералня или душ. За сметка на това нощувката покрай улицата е безплатна.

Сутринта изпреварваме тълпите туристи и почти с изгрева сме в Казбата на Аит Бен Хадду. Ако видът й ви струва познат, то е защото вече сте я гледали като декор на сума ти филми. Наистина е впечатляваща със строгия си силует,  изграден от кирпич – култура, зидана от кал и устояла на превратностите на времето. Разходката из нея не отнема повече от час-два, ако не се заседяваш в безбройните магазинчета за сувенири – все пак става дума за родово укрепление, а не за многомилионен град – но е много приятно и интересно да се види. 

Когато от върха на хълма съзреш тълпите прииждащи туристи, докарани с автобуси от Уарзазате или от още по-далече, лесно си представяш ордите от нашественици, от които са се отбранявали обитателите на казбата. 

Ние обаче не се отбраняваме, а направо се евакуираме към Уарзазате.

Уарзазате е най-големият град в тази част на страната и е наричан „Портата на пустинята“, тъй като оттук тръгват пътищата, които отвеждат към Сахара. Освен това тук се намират и големите студиа, в които снимат снимат филми световни компании.

Предвидили сме на връщане пак да минем през него и тогава да му посветим повече време (което така и не правим в края на краищата), така че сега само си обменяме пари (курсът е малко по-лош, отколкото в северната част на страната), зареждаме гориво (цената е малко по-висока, отколкото оттатък планината) и си сипваме вода в резервоара (бистра е, но тук-там се виждат дребни частици от утайка). За пиене вече ползваме само бутилирана вода (лев и 80 за 5 литра). Портокалите падат на 4 дирхама за килограм. Така подготвени за навлизане в пустинята тръгваме на изток.

Пътят ни минава през няколко по-малки градчета и села, които не ни правят особено впечатление освен с вкусния тажин, който ни сервират по обяд в една малка гостилничка.

Тажините се готвят в керамични съдове с коничен капак - обикновено на газов котлон.

Отвътре тажинът си е чист гювеч - в случая с козе месо - но с набор от марокански пикантни подправки. Това е порция за двама (без преяждане) за около 7 евро. Хлябът е бонус към поръчката. Бирата си е от нашите запаси.

Пейзажът става все по-пустинен, затова се учудваме на славата на Келаа М`Гуна като център на производството на маслодайна роза и продукти от нея. Не успяваме да видим нито един розов храст, но всеки втори магазин предлага продукти с розово масло – от розова вода до всевъзможни мазила. Дори си имат пищен празник на розата през май, но явно няма да го дочакаме.

Магазин за продукти с розово масло

Рози на входа на на Келаа М`Гуна

В Бумальн Дадес отбиваме вляво, за да влезем в Каньона на река Дадес. Контрастът между червеникавите голи скали и зелените нивички по течението на реката е впечатляващ – все едно са сглобявани от различни картини. 

Пътят вие все по-нагоре, гледките стават все по-красиви.  За разлика от обичайната мароканска практика, тук на много места има разширения на пътя за паркиране и добре, че е така, защото има много желаещи да спрат и да направят снимки. Заслужава си. Последният участък от популярната част на пътя вие на осморки, които почти си застъпват опашките, а тълпите туристи, които искат да се увековечат на фона им, нарастват. Погледнати отгоре, стръмният каньон и нагънатата лента на пътя са незабравим спомен. 

Почти всички, които са си направили снимки отгоре, са връщат назад – с коли, с мотори, пеша – но ние искаме да видим какво има и по-нататък. Пътят продължава да се спуска и катери, спуска и катери, катери, катери по течението на Дадес... Дневната светлина полека-лека започва да си отива, но картините, които се разкриват пред нас, са невероятни – бездънни каньони, безплодни червеникаво-кафяви скали, огромни меандри на реката, вдълбани в почти космически пейзаж... 

Колата отсреща дава представа за мащабите

Не можем да се наситим на гледане, снимане, възклицания – а всеки нов завой ни изненадва с нови впечатления. Все пак стигаме и до спускането към М`Семрир и започваме да си търсим място за нощуване. Още от напускането на серпантините в популярния каньон на Дадес не сме виждали друга кола, освен местните автобуси и микробуси. По улиците на малките селца, през които преминаваме, щъкат тълпи деца и тийнейджъри, които оживено ни ръкомахат и искат да влизат в комуникация с нас. Вече имаме представа, че както са много дружелюбни, така и могат да рязко да станат агресивни, ако с нещо не им угодиш, а и природното детско любопитство ги кара да пипат и дърпат всичко, което привлече вниманието им. Идеята да останем да спим на такова място не предвещава спокойна нощ. В края на краищата виждаме табели, които ни отвеждат по прашен черен (по-скоро червен) път в един къмпинг насред нищото – или поне така ни изглежда в тъмното. Стопанинът на къмпинга – красив бербер с традиционен син тюрбан – ни предлага нощувка за 50 дирхама, като за всичко останало (ток, вода, баня и т.н.) се доплаща. Започваме да водим преговори, но той е твърд – това е цената. Ако сме закъсали, може да ни остави да пренощуваме безплатно, но това би било помощ за хора в нужда, а не сделка. В края на краищата отлагаме преговорите за сутринта и се разотиваме по домовете си – той в сградата до паркинга, ние – в кемпера.

На сутринта преговорите протичат по-лежерно и в края на краищата плащаме 30 дирхама, а като бонус разглеждаме и целия имот със стаите за гости, общите помещения, дворчето с новите фиданки и нивичките в долината, дори научаваме, че семейството на нашия домакин живее в Париж. 

Вътрешните помещения на къмпинга

Зад гърба ни остава къмпинг "Асака", който ни приюти за нощта.

Още по-полезна ни е информацията, че маршрутът, който сме намислили за пряко преминаване през планината до каньона Тодра, е невъзможен за кемпер като нашия и става само за високопроходими машини, така че се връщаме обратно по вчерашния път до Бумальн Дадес, където хващаме основното шосе на изток към Tinghir. Въобще не съжаляваме, че повтаряме пътя – вчерашните зашеметяващи гледки са още по-впечатляващи на ярка слънчева светлина. Минаването през планинските селца и малки градчета ни дава поглед върху живота на берберите от планината – замръзнал някъде през средновековието с малките зелени нивички по реката под каменистите безплодни склонове, с магаренцата, натоварени с камари сено или двама-трима ездачи, с жените с ярки роби и забрадки, заметнали на гръб малки деца или огромни товари и готови да скрият лицата си мигновено при появата на фотоапарат... 

Превозване на добитък на три етажа

Виждаш как чоплят каменистия стръмен баир да съберат някой трън за животните или как седнали скубят зелените пресни стръкове, израсли в малките нивички долу, виждаш как в кафенетата седят само мъже, но и по строежите, на пазара или на чаршията са също само мъже – и си даваш сметка, че твоят и техният свят се срещат само с поглед, но дори не се преплитат, да не говорим да са взаимно заменяеми. Това проникване в дълбочината на Атласките планини ни показва много повече от живота на берберите, отколкото разказите и шарените сувенири по сергиите по туристическите пътеки.

От Бумальн Дадес излизаме през новостроящите се квартали, където за пореден път виждаме политиката на ново строителство в Мароко – първо се прокарват и дори асфалтират улиците с цялата инфраструктура: водопровод, канализация, електричество, като дори разпределителните табла се монтират веднага – и едва тогава започват да се строят сградите. Всички средноголеми и големи градове, през които сме минали до този момент, строят нови квартали по този начин. Място поне има бол – пустошта наоколо позволява. Повечето градове и села ни правят впечатление с подреденост и чистота – не швейцарска, разбира се, но съвсем съотносима с българската, да речем. Навсякъде има тротоари, не се търкалят пластмасови опаковки или неприбрани боклуци и основното движение минава по широки и добре регулирани улици, често с кръгови движения на кръстовищата. Самото движение е доста оживено и на моменти изненадващо, но далеч не е така хаотично и натоварено, както сме чели в различни описания и няма нищо общо с напора и многолюдността на Индия. Вярно, че правилата са по-скоро пожелателни, но свободното тълкуване обикновено не създава напрежение или задръстване. Полицаите следят най-вече за спазването на ограниченията на скоростта, особено на входа и изхода и извън населените места. Спирането, паркирането, дори нощуването не е ограничено, с много малки изключения. Като цяло в Мароко се чувстваме много добре.

Пътуването с кемпер из Мароко става по най-различни начини - от безметежно скитане до организирани походи. Тези хора дружно препускаха по главния път към Уарзазате.

След 50-ина километра през почти пустинен пейзаж от Бумальн Дадес до Tinghir, отбиваме отново от главния път навътре в планината към каньона Тодра, който в указателните табели присъства като Todgha. Тук навлизаме само 15 километра в планината, но гледката към града долу си струва целия път от България дотук: каменистата пустиня, пресечена със зелената ивица на реката, увенчана с кичестите корони на палмите, а над нея – кафявите кирпичени останки от стария град, като напусната от обитателите си призрачна крепост на фона на скалистите планини отзад. Изглежда като измислено. На най-живописните завои облечени в ярки дрехи бербери продават шалове, черги, дрехи или бижута местна изработка. Под яркото слънце всичко изглежда съвършено.

Точно преди самия каньон Тодра ни спира ухилен дядко със сигнална жилетка, който притеснено ни иска такса за влизане в каньона – 5 дирхама или около левче. За сметка на тази такса можеш да спираш в самия каньон, да продължиш нагоре по реката, докъдето ти душа иска или дори да останеш да нощуваш на площадката след каньона, което естествено, правим. Каньонът е тесен и много висок – дори по обед слънцето не огрява до дъното му. 

Бягство от туристическото нашествие нагоре по реката

Доста туристически е за нашия вкус, но след като се разхождаме нагоре-надолу по него, отбръмчаваме нагоре по реката, където ентусиазирани алпинисти катерят стръмните скали. Дори виждаме една алпинистка с бебе в самар на гърба да осигурява втория в двойката нагоре по скалата.

Вечерта се вписваме в малката кемперска общност на каньона. 

Французите кротко седят пред кемпера си, докато младата испанска двойка шумно се гони из собственоръчно направеното си возило-къща или възпитава глутницата бездомни кучета, които се навъртат наоколо. Младо чешко семейство с бебе на година и два месеца се опитва да запали огън до колата под наем, с която пътуват и в която имат намерение да спят, а кучетата се катерят по предния капак, за да докопат месото за печене, оставено на покрива на колата. От дълбините на каньона се носи ритмичното думкане и песните на продавачите на сергиите, които са се събрали на вечерна спявка в една от по-малките пещери. Вечерта бавно се спуска и всичко потъва в мрак до сутринта.