Аксум - по следите на изчезналия Кивот

 

Чудесата на етиопското православие не свършват със скалните църкви. Предстои ни пътуване до Аксум – градът, за който се говори, че е връзката на Етиопия не само с Новия, но и със Стария завет.

С напускането на Хаузен се отбиваме покрай пътя за снимки на „етиопската Аризона“ – живописните скали на Гералта, поредното природно чудо на тази неизчерпаема на изненади страна. 

Гледката те кара да се озърташ за каубойски шапки, внезапно измъкнати пистолети и някой друг пробит долар на фона на музиката на Енио Мориконе. Само че от отворената врата на колата са леят характерните ритми на етиопската музика, която като всичко тук няма аналог по света, а от случайно преминаващите коли се озъртат към строената ни за снимки групичка ухилени тъмнокожи физиономии и тук-там някой „Калашников“.

Шофьорът Зазу се оказва прав и наистина пътуваме почти цял ден без да видим нещо що-годе напомнящо за ресторантче или гостилница. Хрупаме бисквити, докато пред погледа ни се нижат гледките на каменисти върхове, сипеи и самотни дървета, разперили корони с твърди плътни листенца. Спускаме се, изкачваме се, и пак, и пак… Пейзажът е все така жълтеникаво-кафяв, със още и още хребети, които се редуват до хоризонта. Пътуваме през Етиопското плато, чиято надморска височина рядко пада под 2000 м. Отново се убеждаваме, че „плато“ е доста условно понятие – ако сме си представяли нещо равно и гладко, сега в спешен порядък преразглеждаме разбирането си.

Най-после излизаме на по-широко и зелено място. Зазу ни просветлява, че сме в долината на Адуа – място, което формира съществена част от националната гордост на Етиопия. По време на „Надпреварата за Африка“ в края на 19. век европейските държави панически се опитват да си поделят каквото е останало недоколонизарано. Древната империя Абисиния, разположена в земите на днешна Етиопия, е апетитна хапка, която италианците решават да прилапат. За това имат подкрепата на Великобритания, с която заедно се опитват да спрат попълзновенията на Франция към Африканския рог. По това време в Абисиния на престола се възкачва император Менелик II, който договаря подкрепа за себе си от страна на Италия срещу признаването на италианския протекторат над Еритрея, която по това време е абисинска. На италианците това им се вижда недостатъчно и през декември 1894 г. те нарушават договора с Менелик II и нахлуват с 20 000 армия, подкрепена и от еритрейски части, в северната част на Абисиния. Италианците разчитат на доброто си въоръжение и подготовка, както и на това, да привлекат на своя страна местните владетели, които все още не са особено лоялни към Менелик II. Тези сметки обаче не излизат съвсем точни и Менелик събира 100-хилядна войска срещу нашествениците. Вярно, че тя е доста по-зле въоръжена, с по-стари и маломощни оръдия и дори около 20 000 от войниците му са въоръжени само с копия. След изтощителни за двете страни маневрени сражения, на 1 март 1896 г. двете армии влизат в мащабна битка. Италианските планове за изненадващо нападение се объркват от ранната молитва на абисинските войски, а безумната етиопска география разпокъсва силите на нашествениците и изолира частите им едни от други. Абисинските сили отначало се огъват и са близо до отстъпление, но съдбата има неочаквани обрати - Менелик II получава силно насърчение да не се предава от жена си, императрица Таиту, която е подкрепена и от главата на етиопската църква. Моментът на колебание е преодолян и в крайна сметка Менелик смазва противника с числено превъзходство и неудържим устрем. Гледахме няколко игрални възстановки на битката при Адуа по етиопската телевизия – да си призная, тръпки ме побиват само като си спомня гледките на обезобразените от ярост лица в един все пак художествен продукт, та едва ли можем да си представим какво е било в истинската касапница край Адуа. Близо 2/3 от италианския корпус не се връща от битката – убити, ранени или пленени. Особено жестока е разправата с пленените еритрейски аскари – те били осакатявани безпощадно и методично.

Победата при Адуа е етиопският връх Шипка - повод за неизчерпаема гордост и национално самочувствие. За Италия последствията са катастрофални – бунтове в някои градове, падане на правителството и подписване на договора от Адис Абеба, който признава пълната независимост на Абисиния. Така Етиопия си остава единствената държава в Африка, която никога не е била колонизирана и това прави днешните етиопци много горди със страната си.

Адуа се готви за пищни тържества по повод годишнината от битката, но ние я подминаваме, защото ни чака още по-интересна дестинация – митичният Аксум. Това е градът, който е събрал най-много митове и основополагащи легенди за Етиопия, а за страна, в която реалното и въобразеното са преплетени в неразгадаемо кълбо, това си е сериозно постижение.

Пристигаме в ранния следобед и Зазу успява да ни намери на централната улица що-годе приличен хотел на човешка цена. Той самият за пореден път отива да спи на друго място – мрежата от убежища, които ползва, все така остава тайна за нас. Бърз душ (има вода!), бързо хапване в един от малкото отворени по това време ресторанти (има бира!) и ето ни готови да изследваме тайните на най-древната етиопска история.

Аксум се слави като столица на библейски герои – тук според легендата се е намирал дворецът на митичната Савска царица, която омагьосала цар Соломон не само с невижданата си красота, но и със своя ум и независим дух. Дворецът й в Аксум все още чака своето археологическо потвърждение, но красотата на младите жени по улиците навежда на мисли за достоверност на легендите. Нищо чудно, че Соломон от пръв поглед се е заплеснал по гостенката си от далечното царство Шеба (или Саба/Сава според различните прочити), която е известна тук и с името Македа – как да не вярваш после, че Македония е в основата на всичко на тоя свят 😊. Само че красавицата не била лесна плячка – нямала никакво намерение да се подреди сред стотиците жени и наложници на царя. Тя пристигнала в Йерусалим като владетел при владетел – с керван съкровища, сред които скъпоценният за библейските времена тамян. И дошла не за да се поклони, а да изпита прославения с мъдростта си владетел – дали наистина притежава качествата, с които се е прочул. Цар Соломон разкрил пред нея "всички тайни на вселената" и в резултат царството на Савската царица преминало от почитане на слънцето и луната към прекланяне пред „Бога на Израел“. Но това не било всичко - срещата на умове и характери трябва да е била бурна и довела до зачеване на общото им дете. Това обаче не поставило Савската царица в зависимост от най-могъщия владетел на времето си. Тя не се подредила в харема му, а отнесла в утробата си сина им, когото родила в своето царство и нарекла Менелик, „син на мъдреца“. Това е първият император на Етиопия Менелик, на когото е кръстен и онзи, от битката при Адуа. Та този Менелик I се възползвал от правата си на наследник на цар Соломон и след като пораснал, се срещнал с баща си, прекарал известно време с него и си тръгнал от Йерусалим с богати дарове, сред които и Кивота - Ковчега на Завета със скрижалите с 10-те Божии заповеди, дадени на Мойсей. Така поне се твърди в етиопската хроника Кебра Нагаст, която датира от доста по-късно време, но кога ли пък това е било пречка за легендите.

Днешен Аксум живее със славата, че оригиналът на Кивота се съхранява в невзрачната на вид църква „Бет Мариам от Сион“ („Света Богородица от Сион“). За това няма научни доказателства, тъй като достъп до ковчега има един-единствен човек, а той не контактува с никого от външния свят. Службата на Пазителя на Кивота е пожизнена и единствено той може да посочи наследника си. Всеки опит на независима външна експертиза да проникне в църквата и да се увери в автентичността на реликвата, се отхвърля категорично на всички нива. Това не само че не пречи, а засилва убедеността на всеки етиопец, че Аксум е истинското убежище на Кивота и Етиопия е богоизбрана страна. 

Бет Мириам от Сион

За хилядите поклонници, които се стичат да засвидетелстват почит на древната реликва е построен нов огромен храм „Бет Мариам“, който е най-голямата православна църква в Африка. Издигната е по заповед на Хайле Селасие, за да посрещне неспирния поток от вярващи, но и тук, както на повечето места в Етиопия, болшинството поклонници бият чела и отправят молитви не вътре, а пред стените на храма, че даже и вкопчени от външната страна на оградата му. Сякаш не са достойни да се приближат.

Но такава е традицията тук и затова храмовете са пъстро и подробно изрисувани отвън. 

Непосредствено до новия храм се издига още една загадка на Аксум – Паркът на стелите. 

Как и защо са правени тези огромни обелиски, някои от които по-високи от египетските им аналози, продължава да е загадка. В зeмята на легендите, каквато е Етиопия, за всичко си има обяснение – циклопи-великани са разтопили камъните, за да ги излеят във дълги корита и така да формират стелите. Може би малко по-обективно е мнението, че обелиските са издигнати в чест на мъртвите, като са представлявали символични техни домове на по 7-9 етажа, увенчани със златна корона. За последното свидетелстват белезите от пирони, с които е била закрепвана златната обшивка на ветрилообразния връх на обелиска. Най-големият обелиск е с височина 33 м, но той е съборен на земята и натрошен на няколко къса. Сред изправените рекордьор е 24-метровият „пътешественик“, който след като е престоял на мястото си стотици години, през 1937 г. напуска Аксум в ролята на военна плячка, отмъкната от италианците. Разправиите за връщането му продължават чак до 2005 г., когато отново се издига в Парка на стелите, вече обявен за Световно историческо наследство от ЮНЕСКО. Обелиските в Парка са оградени от платформи, в които има вдлъбнатини, по всяка вероятност предназначени за стичане на кръвта на животните по време на жертвоприношения. Това е още едно доказателство за езическия характер на тези паметници, но и за веротърпимостта на етиопските царе, които не са посегнали на старите светилища и след приемането на християнството. Това отношение на верска търпимост е характерно за дългата история на страната – дори зад границите си тя е била известна с това. Когато в първите години на Исляма роднините и близките на Пророка Мохамед били подложени на гонения, той ги изпратил да се спасяват в Етиопия, при царя на Аксум и не сгрешил. Това не попречило в по-късни години Аксум и новите ислямски султанати да влязат в кървави сблъсъци, довели до западането на Аксумитската империя и лишаването й от излаз на Червено море, но това вече е друга история.

Зашеметени от толкова много история накуп, вече с отегчение разглеждаме останките от гробници, каменни тронове и други властови атрибути на различните династии, управлявали Аксум и подчинените му територии. Много по-интересен ни изглежда вечерният живот на улицата, по която тълпите се носят в едната и другата посока без видима цел. Всички дюкянчета вече греят с примамливи светлини, а стоката е понякога странна - ярки платнени чадъри, кожени барабани, използвани бутилки от вода или вездесъщите жълти туби.

Все пак основната стока на централната улица са ръчно бродирани рокли, шалове, ризи, поли – въобще цялата фолклорна пъстрота на етиопските „носии“ от района на Аксум. Всичко се изработва на място и на ръка или най-много с шевна машина. Особено впечатление ни прави, че шивачите и бродировачите са основно мъже – прилежно захапали конец или игла, седят под лампата и търпеливо нижат бод след бод. Изпод пръстите им излизат равни редове сложна бродерия, в която преобладават мотивите с кръстове. Пазарлъкът върви, от време на време някой купува шал или дори рокля и настроението е ведро.

Вечерта ни изненадва с още едно типично етиопско забавление – фолклорни песни и танци в салона към ресторанта, където сядаме да вечеряме. Представлението още не е започнало, но танцьорите подгряват с цялата си африканска страст и забавлението е пълно. Етиопските танци са странна смесица от африкански ритми, ориенталски извивки и младежка енергия и поне аз не съм видяла да имат аналог по света. Ситното, но енергично тресене на раменете напред-назад е много различно от гюбекчийските движения в тази област на тялото, а съчетано с високи, пружиниращи подскоци изглежда, като че ли ще докара танцьорите до инфаркт в близките 5 минути. Само че те не само че не припадат от изтощение, а все повече и повече засилват темпото, все по-весело бляскат с очи и все по-силно тропат с крака. Няма такъв вихър от тела и въртоп от енергия! И всичко им е като на игра. Ние си помъкваме скованите изморени телеса към леглата и ги оставяме да се вихрят в нощта. По пътя се натъкваме на още едно етиопско забавление - строени в редици пластмасови столчета, на които седят основно мъже и в захлас гледат някаква сапунка по телевизора на заведението. Като по време на мач у нас.

На сутринта сме се запътили към Двореца на Савската царица и Полето със стели край града. Като начало минаваме първо през Пазара на кошниците, който днес събира жените от околността да продават и купуват плетени от лико изделия. Картинката е като излязла изпод четката на импресионист. Продавачките са насядали в пъстри редици под сянката на голяма акация и са изложили на показ творенията си. Разбира се, има и кошници, и панери, и кошове в най-различни цветови комбинации. 

Най-интересни обаче са етиопските плетени масички с капак. Те са нещо като висока кръгла табуретка, изплетена от разноцветни ленти лико или жилави тръстикови листа. Използват се или за съхранение на тавите с инджера, или за сервиране на ястия върху същата тази инджера, поднесена в голяма метална чиния, нещо като плитка тава. Всички ядат от едно блюдо, задължително с ръце, като късат парчета инджера и с тях вземат месото, соса и каквото още има надробено в манджата. Израз на най-добри чувства е поднасянето на храна в устата на сътрапезника. Естествено, всички са омазани до китките в мазнина и сос от яденето, но храната се поднася към устата внимателно и се поема ловко, без разпиляване. Та за целия този ритуал идеалната масичка е някоя от тези плетените, които се предлагат тук. Като задължителен атрибут към тях върви и кръгъл плетен капак, който покрива храната от мухите, докато дойде моментът за пиршеството. Домакините обикалят редиците изложени масички, оглеждат ги, почукват по тях, попретеглят ги на ръка и явно имат ясни критерии какво да изберат. Ние само се прехласваме по пъстротата на пазара и долавяме мимоходом повея на екзотика, примесена с уют.

Малко по-нататък е пазарът за дърва и дървени въглища и там е царството на магаретата и камилите. Точно в момента те предимно се излежават и гледат надменно, сякаш те притежават, но чувалите и наръчите не са дошли тук сами. Усещането, че отнякъде ще изскочи Али Баба и ще занадига капаците на делвите в търсене на 40-те разбойници, се носи във въздуха заедно с глъчката на пазарлъка и миризмата на камилска вълна и магарешки изпражнения.

Промъкваме се през тълпата и слизаме по криви кални сокаци към полето под града. Препоръчаните за Дворец на Савската царица развалини са разочароващо постни и дребномащабни. 

Полето със стелите ни изумява с огромния брой изправени, полусъборени и напълно гътнати груби каменни обелиски. Сякаш сме в изоставено великанско гробище с порутени надгробни плочи. Липсва му блясъкът и изяществото на стелите от централния площад, но трябва да му признаем суровата автентичност. На всичкото отгоре достъпът е съвсем свободен и никой не ти досажда нито с преследване за билети, нито с предложения за сувенири или просия.

Започва да напича и се насочваме към града. Минаваме покрай още един пазар, където кипи ежедневна банална търговия с непривлекателни на вид зеленчуци и евтини китайски стоки. Народът се бута и пазари, като на всеки пазар, полицията строго бърчи вежди и пише квитанции за глоби в големи тефтери, стройни жени пълнят вездесъщите жълти туби от едва църцореща чешма… животът си върви. Събота е. 

Движението по булеварда замира за миг и покрай нас се изнизва пищна сватбена процесия. Булката и младоженецът стоят изправени в искрящо бял кабриолет, украсен с червени цветя. Снежнобялата рокля красиво контрастира с изящните тъмни рамене. Върволица от скъпи коли надува клаксони и вее балони. Не всичко в Етиопия е прах и мизерия. Лъскавият живот преминава по напечената улица и, както всичко в тази земя на контрастите, си е съвсем на място. Ние открадваме по още един кадър от многоликия и неизчерпаем Аксум и поемаме нататък.

 

Тиграй – скалното православие

След извънземните гледки на Депресията Данакил пейзажите на областта Тиграй ни изглеждат мили и уютни с техните изорани с волски впрягове ниви, със златните кръгове на харманите, със ситно пристъпващите дребни магаренца, с гигантските кактуси еуфорбия, надвесени над огради и кръгли глинени къщурки, с каменните къщи, заобиколени от златисти купи сено... Неволно сравняваме този регион с пустинята, вулканите и безкрайните солни простори на афарските територии и той ни изглежда просто процъфтяващ въпреки примитивното земеделие и елементарния бит.

Тиграй е най-северната област на Етиопия. Тук се говори основно тигриня – семитски език, различен от амхарския в централната част на страната или от кушитския афарски, който преобладава в Данакилската депресия. Регионът е земята на скалните църкви. Повечето от тях са много стари – от 5.-6. в., но датировката не е съвсем сигурна. Етиопия спори с Армения за първенството в приемането на християнството – още от 4. век тук вече се установява новата религия, при това привнесена направо от Палестина, без посредничеството на Рим или по-късно Византия. Етиопското православие има своя уникална традиция със собствен богослужебен език и писменост, ге`ез, със собствена иконописна школа и уникална смесица на християнска митология с влияния от местните вярвания и дори ислям в по-късните години. Тиграй е областта, в която етиопското православие има най-древна традиция, запазена в над 200 църкви, издълбани в скалите. За разлика от църквите в Лалибела, повечето от които са вкопани в дълбочина, тук храмовете обикновено са на високи скали, в които естествените ниши са разширявани и укрепвани с колони и каменни зидове.

Първата скална църква, която виждаме, е Уукро Черкос – църквата в Уукро. Тя се оказва разочароващо леснодостъпна – след кратка отбивка от централния път се озоваваме пред вратата на новия храм, а бърза разходка по алеята ни отвежда до входа на скалната църква. Черквата е издълбана в монолитна скала – от стръмната страна е входът към прохладната утроба, а откъм полегатата можеш да се изкачиш върху самия храм. Единствената грижа на охраната тук е да не пропусне да прибере входната такса от 150 бирр на човек, а оттам нататък всеки е оставен да прави каквото намери за добре. Вътре в църквата личат следи от стари фрески, но общо взето няма впечатляващи стенописи или детайли от украсата. Всичко е едро, семпло и първично. На едно дърво в двора виси метална камбана, до която също има свободен достъп. По-любопитен е малкият комплекс досами двора на църквата – няколко шарени къщички, изписани с ликовете на странни светци с вратовръзки. Така и не откриваме наоколо някой, който да ни разкаже историите на тези изображения.

Настаняваме се за нощувка в уютен нов хотел в Хаузен – просторен двор с наредени наоколо стаи. След жегата и прахоляците на Данакил и мизерията на хотела в Мекеле тук сме щастливи като бедуини в оазис – при това оазис с топла вода и интернет. Имаме отново кратък сблъсък с ищаха на нашия шофьор да ни храни и пои в заведения на негови хора, където ни третират като идиоти туристи, които може да обслужваш по най-нагъл балкантуристки начин, но бързо приключваме с това. Непретенциозно семейно заведение ни осигурява вкусна местна храна на местни цени. Двете деца – на 8-10 години – прилежно подреждат приборите и помагат за сервирането. На стената виси плакат с изображение на раждането на Исус, заобиколен от безбройни светци с лица, сякаш свалени от капачката на местната бира „Хабеша“.

Изкъпани, изпрани, нахранени, почти преродени, тръгваме да разглеждаме Хаузен. Животът на  улицата е дори по-интересен от древните руини - момичета с неземна красота пресукват нишки или бродират шалове, а вроденото изящество на движенията им ни стъписва на всяка крачка. Поредният малък водоносец мъкне на гръб вездесъщата жълта пластмасова туба с вода, а от пробитото й дъно църцори тънка струйка от живителната течност. Момчето се смее безгрижно – кой знае кой курс за деня му е този. Млади жени с ярки дрехи позират пред обективите ни едновременно смутено и предизвикателно. Мъже, въоръжени с пушки и автомати, излизат от дворовете и делово се отправят по делата си. Деца търкалят гума от мотор  с извита метална спица – сякаш детството на нашите родители притичва босоного покрай нас.

Откриваме църквата на Хаузен и необезпокоявани влизаме в двора й. Етиопските църкви рядко допускат посетителите и богомолците вътре в храма – обикновено всички изображения са по външните стени и всеки се моли, където намери за добре. Тук в Хаузен нещата изглеждат по подобен начин и спокойно обикаляме храма да разгледаме стенописите отвън. 

Забелязваме в дъното на двора стълби, които водят до скален параклис и се качваме да го видим. Отново никой нищо не казва. Когато тръгваме да излизаме от двора обаче, ни пресреща възрастен мъж с пушка, който с много ръкомахане и усърдно повтаряне на думи на някой от етиопските езици, ни дава да разберем, че очаква да му платим по 150 бирр на човек за посещението в църквата. Ние, разбира се, възразяваме, че никой никъде не ни е предупредил, че влизането тук е платено. Към разправията се присъединяват още няколко мъже, никой от които не говори и дума английски, страстите се нагорещяват, погледите започват да се накървяват, пушката все по застрашително сочи ту един, ту друг от нашата групичка, няколко ръце се вкопчват в дрехата на един от нас... Тълпата става все по-плътна, но за наш късмет сред нея се открива едно момченце на 9-10 години, което поназнайва английски. С негова помощ успяваме все пак да поуспокоим страстите и да убедим най-горещите привърженици на насилственото прибиране на входни такси, че може и да не са напълно прави. В края на краищата се разминаваме с плащането на такса само за един от групата, който се е сторил на присъстващите най-напорист в разглеждането.

Параклисът, заради който едва не ставаме жертва на гнева на местните

С доста горчилка от случката сядаме в малко дворче да пием по чашка кафе. Правенето на кафе в Етиопия е почти религия, която си има собствени ритуали и дори нещо като олтар – малка масичка, често оформена като храм или замък, върху която стоят чашките, а до нея дими керамичен мангал с разпалени въглени и калена каничка, в която ври кафето. Кафе варят и сервират обикновено млади момичета, а красотата им понякога те кара да се питаш дали нямаш видения, предизвикани от задължителното парченце тамян, което пуши в жарта. Церемонията по приготвяне на кафето е очарователна, но понякога твърде протяжна – както сме разтресени от случката в двора на църквата, 15-те минути приготовления ни се виждат цяла вечност. Момичето обаче не бърза. След като е свалило кафето от огъня, то сервира чашките, донася каничката на масата и присяда до нас, като свенливо разглажда гънките на полата върху коленете си. Ние го гледаме с недоумение известно време, но то мълчи и не трепва. След няколко минути неловко мълчание някой от нас протяга ръка да вземе каничката да разлеее кафето по чашите. Момичето го спира с мек, но решителен жест. Нищо не казва, продължава да седи и да се усмихва. След още някоя минута недоумение, се досещаме, че чакаме кафето да се утаи и да добие вкуса, който прави етиопската напитка така прочута по света. Наистина, вкусът и ароматът си заслужават чакането.

На следващия ден отиваме с  буса до съседното на Хаузен село Мегаб, където е асоциацията на водачите по скалните църкви. Тарифите са твърди и място за пазарлък няма – 450 бирр за група до 4 човека и 600 за повече от 4 човека. Отделно се плаща за вход за църквата Абуна Йемата Гух, която ние искаме да видим – по 150 на човек. Допълнително, но вече по желание и по собствен избор, може да си платиш и за въже за изкатерване на скалата – по 150 на човек, ако го ползваш. Бакшишът за помагачите при катеренето и спускането е по собствена преценка.

Скалата, на която се намира църквата Абуна Йемата Гух, се извисява над ширналото се поле категорично и непрекленно. 

Подстъпите й са добре завардени - контролата за билетите стои още в полето и пресреща колите далеч преди да стигнат до подножието на скалата. Недалеч от началото на катеренето преминаването с кола става невъзможно и поемаме по пътека, която в началото тръгва плавно, но бързо става стръмна. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-стръмна. Задъхваме се – все пак средната надморска височина на региона е 2000 м. 

Но истинското забавление тепърва предстои. Последният участък от пътя е чисто катерене по отвесна скала, само с дупки и издатини, в които да запънеш ръце и крака. Ето тук идва мястото на въжето, което те крепи и издърпва нагоре, ако си платиш.  По-авантюристично настроените в групата поемат директно по скалата, без осигуровка. Помагачите пълзят наоколо като гекони по стена – сякаш гравитацията не важи за тях – и те насочват къде е следващата издатина или дупка, за която да се  захванеш. Помощта им е наистина много ценна – докато си се вкопчил в скалата с два пръста на лявата ръка и половин пета на десния крак, не ти е много до самостоятелно изследване за подходящите за хващане места. 

След преминаване на най-дългия отвесен участък, има още няколко много стръмни и рискови, но понеже не са толкова дълги, никой не е сметнал за нужно да ги подсигури с въже и помагачи, така че всеки се качва на собствен риск. На една от най-високите площадки преди църквата спираме за малко да се поогледаме. Облещените от съседната скална ниша човешки черепи не са особено въодушевяващи точно в момента, в който стоиш на ръба на 300-метрова пропаст. 

Но да се откажем след целия зор дотук би било много глупаво, така че поемаме по козята пътечка към входа на църквата. Плътното прилепване на гърба към скалата и бавното приплъзване на крак към крак помага да преодолеем магнетичното привличане на бездната отвъд двете педи на пътечката.

Стигнали веднъж до пещерата, си отдъхваме – скалното преддверие позволява дори да седнеш удобно и да изчакаш предишните посетители да излязат. Вътрешността на църквата е тясна – около 10 на 10 метра, а светлината прониква единствено през входа, така че чакащите трябва да стоят настрани от вратата, за да не пречат на тези, които вече са вътре. Нашият гид (задължителен, както вече стана ясно), любезно напомня, че това е свято място и не може да се пуши. Обяснява ни, че Абуна Йемата е кръстена на Светия Отец – главният от 9-те светии, донесли християнството в Етиопия. Веднага правим аналогия с нашите Свети Седмочисленици и цялата история ни става по-близка.

Най-после се озоваваме вътре. Стените са гъсто изрисувани със стенописи, на тавана се виждат 9-те светии, гидът ни показва и 12-те апостоли (вярно, че трима от тях са пренесени на стената, защото не са се събрали в отреденото за целта кръгче на тавана). Стенописите са много изразителни, със запазени свежи цветове, макар че в Етиопия не можеш да си сигурен доколко са запазени и доколко са просто подновени без особени скрупули за древността им. Традициите тук са нещо живо и непрестанно обновяващо се, така че нищо не е замръзнало в миналото и същевременно не е напълно излязло от него. 

В ъгъла на църквата са струпани традиционните за Етиопия дълги бастуни, които се използват за подпиране при молитва. Свещеникът е с типичния за местните духовници тюрбан, с който прилича повече на имам, отколкото на православен духовник, но пък излъчва завидна кротост и благост. Взема една от богослужебните книги и я отваря пред нас, за да видим древните рисунки и надписи, дори безпрекословно изтърпява щракането на фотоапаратите. Не съвсем безкористно обаче, защото гидът ни подсеща, че трябва да се отблагодарим за проявеното търпение. 

Според гида всяка седмица цялото село – около 150 души – се изкачва по козята пътека за служба в църквата. Леко се усъмняваме в достоверността на това твърдение, като имаме предвид колко труден е маршрутът, а и църквата не може да побере толкова народ наведнъж. Според гида обаче те се редуват да влизат, така че няма проблем.

Гледката, която се разкрива от църквата в пещерата на върха на скалата е една от тези, които ти остават за дълго. 

Не ни се разделя с нея, но пътечката е твърде тясна и опасна, а чакащите да се докоснат до тайнствата на етиопското скално православие нямат вече търпение, така че освобождаваме мястото.

Слизането е далече по-лесно, с изключение на участъка с въжето. Там отново проявяваме цялата маймунска ловкост, на която сме способни и под внимателните напътствия на помагачите се озоваваме цели и непокътнати при оставените си в подножието на отвесната скала обувки. Въодушевени от преживяното, летим надолу по пътя към колата. В Хаузен сядаме да се почерпим с по една заслужена бира, докато чакаме шофьорът да се наобядва. Според него ни предстои дълъг преход до Аксум, а по пътя няма да има никакво място за хапване, но ние сме под въздействието на адреналина и не ни пука.