Аксум - по следите на изчезналия Кивот

 

Чудесата на етиопското православие не свършват със скалните църкви. Предстои ни пътуване до Аксум – градът, за който се говори, че е връзката на Етиопия не само с Новия, но и със Стария завет.

С напускането на Хаузен се отбиваме покрай пътя за снимки на „етиопската Аризона“ – живописните скали на Гералта, поредното природно чудо на тази неизчерпаема на изненади страна. 

Гледката те кара да се озърташ за каубойски шапки, внезапно измъкнати пистолети и някой друг пробит долар на фона на музиката на Енио Мориконе. Само че от отворената врата на колата са леят характерните ритми на етиопската музика, която като всичко тук няма аналог по света, а от случайно преминаващите коли се озъртат към строената ни за снимки групичка ухилени тъмнокожи физиономии и тук-там някой „Калашников“.

Шофьорът Зазу се оказва прав и наистина пътуваме почти цял ден без да видим нещо що-годе напомнящо за ресторантче или гостилница. Хрупаме бисквити, докато пред погледа ни се нижат гледките на каменисти върхове, сипеи и самотни дървета, разперили корони с твърди плътни листенца. Спускаме се, изкачваме се, и пак, и пак… Пейзажът е все така жълтеникаво-кафяв, със още и още хребети, които се редуват до хоризонта. Пътуваме през Етиопското плато, чиято надморска височина рядко пада под 2000 м. Отново се убеждаваме, че „плато“ е доста условно понятие – ако сме си представяли нещо равно и гладко, сега в спешен порядък преразглеждаме разбирането си.

Най-после излизаме на по-широко и зелено място. Зазу ни просветлява, че сме в долината на Адуа – място, което формира съществена част от националната гордост на Етиопия. По време на „Надпреварата за Африка“ в края на 19. век европейските държави панически се опитват да си поделят каквото е останало недоколонизарано. Древната империя Абисиния, разположена в земите на днешна Етиопия, е апетитна хапка, която италианците решават да прилапат. За това имат подкрепата на Великобритания, с която заедно се опитват да спрат попълзновенията на Франция към Африканския рог. По това време в Абисиния на престола се възкачва император Менелик II, който договаря подкрепа за себе си от страна на Италия срещу признаването на италианския протекторат над Еритрея, която по това време е абисинска. На италианците това им се вижда недостатъчно и през декември 1894 г. те нарушават договора с Менелик II и нахлуват с 20 000 армия, подкрепена и от еритрейски части, в северната част на Абисиния. Италианците разчитат на доброто си въоръжение и подготовка, както и на това, да привлекат на своя страна местните владетели, които все още не са особено лоялни към Менелик II. Тези сметки обаче не излизат съвсем точни и Менелик събира 100-хилядна войска срещу нашествениците. Вярно, че тя е доста по-зле въоръжена, с по-стари и маломощни оръдия и дори около 20 000 от войниците му са въоръжени само с копия. След изтощителни за двете страни маневрени сражения, на 1 март 1896 г. двете армии влизат в мащабна битка. Италианските планове за изненадващо нападение се объркват от ранната молитва на абисинските войски, а безумната етиопска география разпокъсва силите на нашествениците и изолира частите им едни от други. Абисинските сили отначало се огъват и са близо до отстъпление, но съдбата има неочаквани обрати - Менелик II получава силно насърчение да не се предава от жена си, императрица Таиту, която е подкрепена и от главата на етиопската църква. Моментът на колебание е преодолян и в крайна сметка Менелик смазва противника с числено превъзходство и неудържим устрем. Гледахме няколко игрални възстановки на битката при Адуа по етиопската телевизия – да си призная, тръпки ме побиват само като си спомня гледките на обезобразените от ярост лица в един все пак художествен продукт, та едва ли можем да си представим какво е било в истинската касапница край Адуа. Близо 2/3 от италианския корпус не се връща от битката – убити, ранени или пленени. Особено жестока е разправата с пленените еритрейски аскари – те били осакатявани безпощадно и методично.

Победата при Адуа е етиопският връх Шипка - повод за неизчерпаема гордост и национално самочувствие. За Италия последствията са катастрофални – бунтове в някои градове, падане на правителството и подписване на договора от Адис Абеба, който признава пълната независимост на Абисиния. Така Етиопия си остава единствената държава в Африка, която никога не е била колонизирана и това прави днешните етиопци много горди със страната си.

Адуа се готви за пищни тържества по повод годишнината от битката, но ние я подминаваме, защото ни чака още по-интересна дестинация – митичният Аксум. Това е градът, който е събрал най-много митове и основополагащи легенди за Етиопия, а за страна, в която реалното и въобразеното са преплетени в неразгадаемо кълбо, това си е сериозно постижение.

Пристигаме в ранния следобед и Зазу успява да ни намери на централната улица що-годе приличен хотел на човешка цена. Той самият за пореден път отива да спи на друго място – мрежата от убежища, които ползва, все така остава тайна за нас. Бърз душ (има вода!), бързо хапване в един от малкото отворени по това време ресторанти (има бира!) и ето ни готови да изследваме тайните на най-древната етиопска история.

Аксум се слави като столица на библейски герои – тук според легендата се е намирал дворецът на митичната Савска царица, която омагьосала цар Соломон не само с невижданата си красота, но и със своя ум и независим дух. Дворецът й в Аксум все още чака своето археологическо потвърждение, но красотата на младите жени по улиците навежда на мисли за достоверност на легендите. Нищо чудно, че Соломон от пръв поглед се е заплеснал по гостенката си от далечното царство Шеба (или Саба/Сава според различните прочити), която е известна тук и с името Македа – как да не вярваш после, че Македония е в основата на всичко на тоя свят 😊. Само че красавицата не била лесна плячка – нямала никакво намерение да се подреди сред стотиците жени и наложници на царя. Тя пристигнала в Йерусалим като владетел при владетел – с керван съкровища, сред които скъпоценният за библейските времена тамян. И дошла не за да се поклони, а да изпита прославения с мъдростта си владетел – дали наистина притежава качествата, с които се е прочул. Цар Соломон разкрил пред нея "всички тайни на вселената" и в резултат царството на Савската царица преминало от почитане на слънцето и луната към прекланяне пред „Бога на Израел“. Но това не било всичко - срещата на умове и характери трябва да е била бурна и довела до зачеване на общото им дете. Това обаче не поставило Савската царица в зависимост от най-могъщия владетел на времето си. Тя не се подредила в харема му, а отнесла в утробата си сина им, когото родила в своето царство и нарекла Менелик, „син на мъдреца“. Това е първият император на Етиопия Менелик, на когото е кръстен и онзи, от битката при Адуа. Та този Менелик I се възползвал от правата си на наследник на цар Соломон и след като пораснал, се срещнал с баща си, прекарал известно време с него и си тръгнал от Йерусалим с богати дарове, сред които и Кивота - Ковчега на Завета със скрижалите с 10-те Божии заповеди, дадени на Мойсей. Така поне се твърди в етиопската хроника Кебра Нагаст, която датира от доста по-късно време, но кога ли пък това е било пречка за легендите.

Днешен Аксум живее със славата, че оригиналът на Кивота се съхранява в невзрачната на вид църква „Бет Мариам от Сион“ („Света Богородица от Сион“). За това няма научни доказателства, тъй като достъп до ковчега има един-единствен човек, а той не контактува с никого от външния свят. Службата на Пазителя на Кивота е пожизнена и единствено той може да посочи наследника си. Всеки опит на независима външна експертиза да проникне в църквата и да се увери в автентичността на реликвата, се отхвърля категорично на всички нива. Това не само че не пречи, а засилва убедеността на всеки етиопец, че Аксум е истинското убежище на Кивота и Етиопия е богоизбрана страна. 

Бет Мириам от Сион

За хилядите поклонници, които се стичат да засвидетелстват почит на древната реликва е построен нов огромен храм „Бет Мариам“, който е най-голямата православна църква в Африка. Издигната е по заповед на Хайле Селасие, за да посрещне неспирния поток от вярващи, но и тук, както на повечето места в Етиопия, болшинството поклонници бият чела и отправят молитви не вътре, а пред стените на храма, че даже и вкопчени от външната страна на оградата му. Сякаш не са достойни да се приближат.

Но такава е традицията тук и затова храмовете са пъстро и подробно изрисувани отвън. 

Непосредствено до новия храм се издига още една загадка на Аксум – Паркът на стелите. 

Как и защо са правени тези огромни обелиски, някои от които по-високи от египетските им аналози, продължава да е загадка. В зeмята на легендите, каквато е Етиопия, за всичко си има обяснение – циклопи-великани са разтопили камъните, за да ги излеят във дълги корита и така да формират стелите. Може би малко по-обективно е мнението, че обелиските са издигнати в чест на мъртвите, като са представлявали символични техни домове на по 7-9 етажа, увенчани със златна корона. За последното свидетелстват белезите от пирони, с които е била закрепвана златната обшивка на ветрилообразния връх на обелиска. Най-големият обелиск е с височина 33 м, но той е съборен на земята и натрошен на няколко къса. Сред изправените рекордьор е 24-метровият „пътешественик“, който след като е престоял на мястото си стотици години, през 1937 г. напуска Аксум в ролята на военна плячка, отмъкната от италианците. Разправиите за връщането му продължават чак до 2005 г., когато отново се издига в Парка на стелите, вече обявен за Световно историческо наследство от ЮНЕСКО. Обелиските в Парка са оградени от платформи, в които има вдлъбнатини, по всяка вероятност предназначени за стичане на кръвта на животните по време на жертвоприношения. Това е още едно доказателство за езическия характер на тези паметници, но и за веротърпимостта на етиопските царе, които не са посегнали на старите светилища и след приемането на християнството. Това отношение на верска търпимост е характерно за дългата история на страната – дори зад границите си тя е била известна с това. Когато в първите години на Исляма роднините и близките на Пророка Мохамед били подложени на гонения, той ги изпратил да се спасяват в Етиопия, при царя на Аксум и не сгрешил. Това не попречило в по-късни години Аксум и новите ислямски султанати да влязат в кървави сблъсъци, довели до западането на Аксумитската империя и лишаването й от излаз на Червено море, но това вече е друга история.

Зашеметени от толкова много история накуп, вече с отегчение разглеждаме останките от гробници, каменни тронове и други властови атрибути на различните династии, управлявали Аксум и подчинените му територии. Много по-интересен ни изглежда вечерният живот на улицата, по която тълпите се носят в едната и другата посока без видима цел. Всички дюкянчета вече греят с примамливи светлини, а стоката е понякога странна - ярки платнени чадъри, кожени барабани, използвани бутилки от вода или вездесъщите жълти туби.

Все пак основната стока на централната улица са ръчно бродирани рокли, шалове, ризи, поли – въобще цялата фолклорна пъстрота на етиопските „носии“ от района на Аксум. Всичко се изработва на място и на ръка или най-много с шевна машина. Особено впечатление ни прави, че шивачите и бродировачите са основно мъже – прилежно захапали конец или игла, седят под лампата и търпеливо нижат бод след бод. Изпод пръстите им излизат равни редове сложна бродерия, в която преобладават мотивите с кръстове. Пазарлъкът върви, от време на време някой купува шал или дори рокля и настроението е ведро.

Вечерта ни изненадва с още едно типично етиопско забавление – фолклорни песни и танци в салона към ресторанта, където сядаме да вечеряме. Представлението още не е започнало, но танцьорите подгряват с цялата си африканска страст и забавлението е пълно. Етиопските танци са странна смесица от африкански ритми, ориенталски извивки и младежка енергия и поне аз не съм видяла да имат аналог по света. Ситното, но енергично тресене на раменете напред-назад е много различно от гюбекчийските движения в тази област на тялото, а съчетано с високи, пружиниращи подскоци изглежда, като че ли ще докара танцьорите до инфаркт в близките 5 минути. Само че те не само че не припадат от изтощение, а все повече и повече засилват темпото, все по-весело бляскат с очи и все по-силно тропат с крака. Няма такъв вихър от тела и въртоп от енергия! И всичко им е като на игра. Ние си помъкваме скованите изморени телеса към леглата и ги оставяме да се вихрят в нощта. По пътя се натъкваме на още едно етиопско забавление - строени в редици пластмасови столчета, на които седят основно мъже и в захлас гледат някаква сапунка по телевизора на заведението. Като по време на мач у нас.

На сутринта сме се запътили към Двореца на Савската царица и Полето със стели край града. Като начало минаваме първо през Пазара на кошниците, който днес събира жените от околността да продават и купуват плетени от лико изделия. Картинката е като излязла изпод четката на импресионист. Продавачките са насядали в пъстри редици под сянката на голяма акация и са изложили на показ творенията си. Разбира се, има и кошници, и панери, и кошове в най-различни цветови комбинации. 

Най-интересни обаче са етиопските плетени масички с капак. Те са нещо като висока кръгла табуретка, изплетена от разноцветни ленти лико или жилави тръстикови листа. Използват се или за съхранение на тавите с инджера, или за сервиране на ястия върху същата тази инджера, поднесена в голяма метална чиния, нещо като плитка тава. Всички ядат от едно блюдо, задължително с ръце, като късат парчета инджера и с тях вземат месото, соса и каквото още има надробено в манджата. Израз на най-добри чувства е поднасянето на храна в устата на сътрапезника. Естествено, всички са омазани до китките в мазнина и сос от яденето, но храната се поднася към устата внимателно и се поема ловко, без разпиляване. Та за целия този ритуал идеалната масичка е някоя от тези плетените, които се предлагат тук. Като задължителен атрибут към тях върви и кръгъл плетен капак, който покрива храната от мухите, докато дойде моментът за пиршеството. Домакините обикалят редиците изложени масички, оглеждат ги, почукват по тях, попретеглят ги на ръка и явно имат ясни критерии какво да изберат. Ние само се прехласваме по пъстротата на пазара и долавяме мимоходом повея на екзотика, примесена с уют.

Малко по-нататък е пазарът за дърва и дървени въглища и там е царството на магаретата и камилите. Точно в момента те предимно се излежават и гледат надменно, сякаш те притежават, но чувалите и наръчите не са дошли тук сами. Усещането, че отнякъде ще изскочи Али Баба и ще занадига капаците на делвите в търсене на 40-те разбойници, се носи във въздуха заедно с глъчката на пазарлъка и миризмата на камилска вълна и магарешки изпражнения.

Промъкваме се през тълпата и слизаме по криви кални сокаци към полето под града. Препоръчаните за Дворец на Савската царица развалини са разочароващо постни и дребномащабни. 

Полето със стелите ни изумява с огромния брой изправени, полусъборени и напълно гътнати груби каменни обелиски. Сякаш сме в изоставено великанско гробище с порутени надгробни плочи. Липсва му блясъкът и изяществото на стелите от централния площад, но трябва да му признаем суровата автентичност. На всичкото отгоре достъпът е съвсем свободен и никой не ти досажда нито с преследване за билети, нито с предложения за сувенири или просия.

Започва да напича и се насочваме към града. Минаваме покрай още един пазар, където кипи ежедневна банална търговия с непривлекателни на вид зеленчуци и евтини китайски стоки. Народът се бута и пазари, като на всеки пазар, полицията строго бърчи вежди и пише квитанции за глоби в големи тефтери, стройни жени пълнят вездесъщите жълти туби от едва църцореща чешма… животът си върви. Събота е. 

Движението по булеварда замира за миг и покрай нас се изнизва пищна сватбена процесия. Булката и младоженецът стоят изправени в искрящо бял кабриолет, украсен с червени цветя. Снежнобялата рокля красиво контрастира с изящните тъмни рамене. Върволица от скъпи коли надува клаксони и вее балони. Не всичко в Етиопия е прах и мизерия. Лъскавият живот преминава по напечената улица и, както всичко в тази земя на контрастите, си е съвсем на място. Ние открадваме по още един кадър от многоликия и неизчерпаем Аксум и поемаме нататък.