Тиграй – скалното православие

След извънземните гледки на Депресията Данакил пейзажите на областта Тиграй ни изглеждат мили и уютни с техните изорани с волски впрягове ниви, със златните кръгове на харманите, със ситно пристъпващите дребни магаренца, с гигантските кактуси еуфорбия, надвесени над огради и кръгли глинени къщурки, с каменните къщи, заобиколени от златисти купи сено... Неволно сравняваме този регион с пустинята, вулканите и безкрайните солни простори на афарските територии и той ни изглежда просто процъфтяващ въпреки примитивното земеделие и елементарния бит.

Тиграй е най-северната област на Етиопия. Тук се говори основно тигриня – семитски език, различен от амхарския в централната част на страната или от кушитския афарски, който преобладава в Данакилската депресия. Регионът е земята на скалните църкви. Повечето от тях са много стари – от 5.-6. в., но датировката не е съвсем сигурна. Етиопия спори с Армения за първенството в приемането на християнството – още от 4. век тук вече се установява новата религия, при това привнесена направо от Палестина, без посредничеството на Рим или по-късно Византия. Етиопското православие има своя уникална традиция със собствен богослужебен език и писменост, ге`ез, със собствена иконописна школа и уникална смесица на християнска митология с влияния от местните вярвания и дори ислям в по-късните години. Тиграй е областта, в която етиопското православие има най-древна традиция, запазена в над 200 църкви, издълбани в скалите. За разлика от църквите в Лалибела, повечето от които са вкопани в дълбочина, тук храмовете обикновено са на високи скали, в които естествените ниши са разширявани и укрепвани с колони и каменни зидове.

Първата скална църква, която виждаме, е Уукро Черкос – църквата в Уукро. Тя се оказва разочароващо леснодостъпна – след кратка отбивка от централния път се озоваваме пред вратата на новия храм, а бърза разходка по алеята ни отвежда до входа на скалната църква. Черквата е издълбана в монолитна скала – от стръмната страна е входът към прохладната утроба, а откъм полегатата можеш да се изкачиш върху самия храм. Единствената грижа на охраната тук е да не пропусне да прибере входната такса от 150 бирр на човек, а оттам нататък всеки е оставен да прави каквото намери за добре. Вътре в църквата личат следи от стари фрески, но общо взето няма впечатляващи стенописи или детайли от украсата. Всичко е едро, семпло и първично. На едно дърво в двора виси метална камбана, до която също има свободен достъп. По-любопитен е малкият комплекс досами двора на църквата – няколко шарени къщички, изписани с ликовете на странни светци с вратовръзки. Така и не откриваме наоколо някой, който да ни разкаже историите на тези изображения.

Настаняваме се за нощувка в уютен нов хотел в Хаузен – просторен двор с наредени наоколо стаи. След жегата и прахоляците на Данакил и мизерията на хотела в Мекеле тук сме щастливи като бедуини в оазис – при това оазис с топла вода и интернет. Имаме отново кратък сблъсък с ищаха на нашия шофьор да ни храни и пои в заведения на негови хора, където ни третират като идиоти туристи, които може да обслужваш по най-нагъл балкантуристки начин, но бързо приключваме с това. Непретенциозно семейно заведение ни осигурява вкусна местна храна на местни цени. Двете деца – на 8-10 години – прилежно подреждат приборите и помагат за сервирането. На стената виси плакат с изображение на раждането на Исус, заобиколен от безбройни светци с лица, сякаш свалени от капачката на местната бира „Хабеша“.

Изкъпани, изпрани, нахранени, почти преродени, тръгваме да разглеждаме Хаузен. Животът на  улицата е дори по-интересен от древните руини - момичета с неземна красота пресукват нишки или бродират шалове, а вроденото изящество на движенията им ни стъписва на всяка крачка. Поредният малък водоносец мъкне на гръб вездесъщата жълта пластмасова туба с вода, а от пробитото й дъно църцори тънка струйка от живителната течност. Момчето се смее безгрижно – кой знае кой курс за деня му е този. Млади жени с ярки дрехи позират пред обективите ни едновременно смутено и предизвикателно. Мъже, въоръжени с пушки и автомати, излизат от дворовете и делово се отправят по делата си. Деца търкалят гума от мотор  с извита метална спица – сякаш детството на нашите родители притичва босоного покрай нас.

Откриваме църквата на Хаузен и необезпокоявани влизаме в двора й. Етиопските църкви рядко допускат посетителите и богомолците вътре в храма – обикновено всички изображения са по външните стени и всеки се моли, където намери за добре. Тук в Хаузен нещата изглеждат по подобен начин и спокойно обикаляме храма да разгледаме стенописите отвън. 

Забелязваме в дъното на двора стълби, които водят до скален параклис и се качваме да го видим. Отново никой нищо не казва. Когато тръгваме да излизаме от двора обаче, ни пресреща възрастен мъж с пушка, който с много ръкомахане и усърдно повтаряне на думи на някой от етиопските езици, ни дава да разберем, че очаква да му платим по 150 бирр на човек за посещението в църквата. Ние, разбира се, възразяваме, че никой никъде не ни е предупредил, че влизането тук е платено. Към разправията се присъединяват още няколко мъже, никой от които не говори и дума английски, страстите се нагорещяват, погледите започват да се накървяват, пушката все по застрашително сочи ту един, ту друг от нашата групичка, няколко ръце се вкопчват в дрехата на един от нас... Тълпата става все по-плътна, но за наш късмет сред нея се открива едно момченце на 9-10 години, което поназнайва английски. С негова помощ успяваме все пак да поуспокоим страстите и да убедим най-горещите привърженици на насилственото прибиране на входни такси, че може и да не са напълно прави. В края на краищата се разминаваме с плащането на такса само за един от групата, който се е сторил на присъстващите най-напорист в разглеждането.

Параклисът, заради който едва не ставаме жертва на гнева на местните

С доста горчилка от случката сядаме в малко дворче да пием по чашка кафе. Правенето на кафе в Етиопия е почти религия, която си има собствени ритуали и дори нещо като олтар – малка масичка, често оформена като храм или замък, върху която стоят чашките, а до нея дими керамичен мангал с разпалени въглени и калена каничка, в която ври кафето. Кафе варят и сервират обикновено млади момичета, а красотата им понякога те кара да се питаш дали нямаш видения, предизвикани от задължителното парченце тамян, което пуши в жарта. Церемонията по приготвяне на кафето е очарователна, но понякога твърде протяжна – както сме разтресени от случката в двора на църквата, 15-те минути приготовления ни се виждат цяла вечност. Момичето обаче не бърза. След като е свалило кафето от огъня, то сервира чашките, донася каничката на масата и присяда до нас, като свенливо разглажда гънките на полата върху коленете си. Ние го гледаме с недоумение известно време, но то мълчи и не трепва. След няколко минути неловко мълчание някой от нас протяга ръка да вземе каничката да разлеее кафето по чашите. Момичето го спира с мек, но решителен жест. Нищо не казва, продължава да седи и да се усмихва. След още някоя минута недоумение, се досещаме, че чакаме кафето да се утаи и да добие вкуса, който прави етиопската напитка така прочута по света. Наистина, вкусът и ароматът си заслужават чакането.

На следващия ден отиваме с  буса до съседното на Хаузен село Мегаб, където е асоциацията на водачите по скалните църкви. Тарифите са твърди и място за пазарлък няма – 450 бирр за група до 4 човека и 600 за повече от 4 човека. Отделно се плаща за вход за църквата Абуна Йемата Гух, която ние искаме да видим – по 150 на човек. Допълнително, но вече по желание и по собствен избор, може да си платиш и за въже за изкатерване на скалата – по 150 на човек, ако го ползваш. Бакшишът за помагачите при катеренето и спускането е по собствена преценка.

Скалата, на която се намира църквата Абуна Йемата Гух, се извисява над ширналото се поле категорично и непрекленно. 

Подстъпите й са добре завардени - контролата за билетите стои още в полето и пресреща колите далеч преди да стигнат до подножието на скалата. Недалеч от началото на катеренето преминаването с кола става невъзможно и поемаме по пътека, която в началото тръгва плавно, но бързо става стръмна. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-стръмна. Задъхваме се – все пак средната надморска височина на региона е 2000 м. 

Но истинското забавление тепърва предстои. Последният участък от пътя е чисто катерене по отвесна скала, само с дупки и издатини, в които да запънеш ръце и крака. Ето тук идва мястото на въжето, което те крепи и издърпва нагоре, ако си платиш.  По-авантюристично настроените в групата поемат директно по скалата, без осигуровка. Помагачите пълзят наоколо като гекони по стена – сякаш гравитацията не важи за тях – и те насочват къде е следващата издатина или дупка, за която да се  захванеш. Помощта им е наистина много ценна – докато си се вкопчил в скалата с два пръста на лявата ръка и половин пета на десния крак, не ти е много до самостоятелно изследване за подходящите за хващане места. 

След преминаване на най-дългия отвесен участък, има още няколко много стръмни и рискови, но понеже не са толкова дълги, никой не е сметнал за нужно да ги подсигури с въже и помагачи, така че всеки се качва на собствен риск. На една от най-високите площадки преди църквата спираме за малко да се поогледаме. Облещените от съседната скална ниша човешки черепи не са особено въодушевяващи точно в момента, в който стоиш на ръба на 300-метрова пропаст. 

Но да се откажем след целия зор дотук би било много глупаво, така че поемаме по козята пътечка към входа на църквата. Плътното прилепване на гърба към скалата и бавното приплъзване на крак към крак помага да преодолеем магнетичното привличане на бездната отвъд двете педи на пътечката.

Стигнали веднъж до пещерата, си отдъхваме – скалното преддверие позволява дори да седнеш удобно и да изчакаш предишните посетители да излязат. Вътрешността на църквата е тясна – около 10 на 10 метра, а светлината прониква единствено през входа, така че чакащите трябва да стоят настрани от вратата, за да не пречат на тези, които вече са вътре. Нашият гид (задължителен, както вече стана ясно), любезно напомня, че това е свято място и не може да се пуши. Обяснява ни, че Абуна Йемата е кръстена на Светия Отец – главният от 9-те светии, донесли християнството в Етиопия. Веднага правим аналогия с нашите Свети Седмочисленици и цялата история ни става по-близка.

Най-после се озоваваме вътре. Стените са гъсто изрисувани със стенописи, на тавана се виждат 9-те светии, гидът ни показва и 12-те апостоли (вярно, че трима от тях са пренесени на стената, защото не са се събрали в отреденото за целта кръгче на тавана). Стенописите са много изразителни, със запазени свежи цветове, макар че в Етиопия не можеш да си сигурен доколко са запазени и доколко са просто подновени без особени скрупули за древността им. Традициите тук са нещо живо и непрестанно обновяващо се, така че нищо не е замръзнало в миналото и същевременно не е напълно излязло от него. 

В ъгъла на църквата са струпани традиционните за Етиопия дълги бастуни, които се използват за подпиране при молитва. Свещеникът е с типичния за местните духовници тюрбан, с който прилича повече на имам, отколкото на православен духовник, но пък излъчва завидна кротост и благост. Взема една от богослужебните книги и я отваря пред нас, за да видим древните рисунки и надписи, дори безпрекословно изтърпява щракането на фотоапаратите. Не съвсем безкористно обаче, защото гидът ни подсеща, че трябва да се отблагодарим за проявеното търпение. 

Според гида всяка седмица цялото село – около 150 души – се изкачва по козята пътека за служба в църквата. Леко се усъмняваме в достоверността на това твърдение, като имаме предвид колко труден е маршрутът, а и църквата не може да побере толкова народ наведнъж. Според гида обаче те се редуват да влизат, така че няма проблем.

Гледката, която се разкрива от църквата в пещерата на върха на скалата е една от тези, които ти остават за дълго. 

Не ни се разделя с нея, но пътечката е твърде тясна и опасна, а чакащите да се докоснат до тайнствата на етиопското скално православие нямат вече търпение, така че освобождаваме мястото.

Слизането е далече по-лесно, с изключение на участъка с въжето. Там отново проявяваме цялата маймунска ловкост, на която сме способни и под внимателните напътствия на помагачите се озоваваме цели и непокътнати при оставените си в подножието на отвесната скала обувки. Въодушевени от преживяното, летим надолу по пътя към колата. В Хаузен сядаме да се почерпим с по една заслужена бира, докато чакаме шофьорът да се наобядва. Според него ни предстои дълъг преход до Аксум, а по пътя няма да има никакво място за хапване, но ние сме под въздействието на адреналина и не ни пука.