Депресията Данакил, Далол и Ерта Але - пътуване до сътворението на света

Депресията Данакил е уникално природно образувание, резултат от разделянето на Арабската, Сомалийската и Нубийската тектонни плочи. Тя е част от Голямата рифтова долина и е едно от най-ниските места на света - до 125 м под морското равнище. Също е и един от най-горещите региони на планетата с измерени 52 градуса по Целзий през лятото. Това е и една от най-активните вулканични зони на Земята. На всичкото отгоре е и люлката на човечеството: тук през 1974 г. Доналд Йохансон открива останките на Люси – австралопитекът, който науката приема за най-далечния идентифициран прародител на Хомо сапиенс.

Всичкото това безспорно гъделичка любопитството ни, но когато тръгваме натам, нямаме истинска представа за сюрреалистичното преживяване, което ни очаква.

Нещата започват съвсем тривиално. Нашият шофьор Зазу на тръгване от Лалибела ни пита имаме ли нещо против да вземем в колата негов колега, който е карал празниците в Лалибела и сега трябва да се върне в Мекеле. Като знаем колко проблемно е пътуването из Етиопия заради лошите пътища и липсата на регулярен транспорт, бързо се съгласяваме. Колегата се казва Гашау, което се произнася почти като Гошо, но ни предлага да го наричаме Джи. В последния момент се оказва, че с него ще пътува и приятелката му, но се намира място и за нея.

С много друсане и лашкане минаваме отново изровения път от Лалибела до Уалдия, което ни отнема няколко часа. Въпреки че е малко рано за обяд, Гошо-Джи и Зазу провеждат няколко бързи консултации помежду си и по телефона и ни стоварват в един празен ресторант насред Уалдия с предложение да хапнем тук, защото нататък по пътя няма да има къде. Оглеждаме балкантуристкия интериор на помещението, в което жив човек май не е стъпвал от седмици, и за разочарование на нашите водачи се местим в познатата ни отпреди няколко дни кръчма, в която местните продължават да ядат и пият бира с нестихващ ентусиазъм. Вече имаме неприятен опит с туристически заведения, препоръчани от шофьорите не съвсем безкористно, така че нямаме намерение да падаме пак в този капан.

От Уалдия към Мекеле тръгва асфалтов път, по който се надяваме да се движим по-бързо и лесно. Може би в друго време на годината това би било така, но в Етиопия след масовите тържества за Тимкат следват празниците, посветени на Архангел Михаил, а това означава, че цялото население, заедно с магаретата, кокошките, камилите и всякакъв друг домашен добитък се е изсипало в безкрайни шествия по улиците и няма никакво намерение да прави път на случайно преминаващи автомобили. Празникът има особено значение за неженените – тук девойките се надяват да срещнат бъдещия си избранник, което пък означава, че немалко усилия са хвърлени за впечатляващ външен вид. 

Темата за женитбата отваря в нашата кола разговор, от който научаваме, че в Етиопия патриархалният модел на женитбите вече е разчупен, но все още има уредени бракове. Успоредно с това сексът преди брака не е изключение, според възторженото изявление на Гошо-Джи.

С бавно промъкване между пеещите и танцуващи тълпи по улиците на селата по пътя ни, с внимателно заобикаляне на внезапно изскачащи на пътя деца, разхождащи се магарета, свободно скитащи камили и хаотично пърхащи кокошки и гъски, изминаваме 200 километра и надвечер наближаваме Мекеле. Започва голямото чакане в колони от коли, които бавно минават пълна проверка на документите на серията от полицейски постове. Мекеле е входът за депресията Данакил, насалена предимно с афари, а афарите може и да се водят граждани на Етиопия, но много-много не се съобразяват със законите й, живеят в номадски селища по собствени правила и от време на време влизат във въоръжени сблъсъци помежду си, със силите на правителството или с когото друг намерят за нужно. Достъпът до региона е силно контролиран и ако не бяхме с колата на фирмата, притежаваща разрешение да вози чужденци, нямахме шанс да влезем.

Късно вечерта най-после имаме покрив над главата и притичваме до най-близкото заведение да хапнем нещо. Темата за Тимкат все още не е изчерпала медийния си потенциал, по телевизора върви калейдоскоп на различни начини за отбелязване на Богоявление по света и изведнъж – хоп, 20-ина секунди от калоферското ледено хоро. „Попал в газету!“ – както се казва.

На другия ден сме разпределени по трима във високопроходими тойоти  – в депресията Данакил се ходи само организирано, в конвой от джипове и с въоръжена охрана. Новият ни шофьор, Соломон, хвърля раниците ни върху камарите багаж в задната част на джипа. Покривът също е плътно зает от туби, матраци и всякакви кутии и денкове. Всичко изглежда малко бутафорно и не го вземаме много насериозно.

Пътят излиза от Мекеле с известно изкачване, след което започва дълго спускане към депресията – слизаме от почти 2000 м до минус 125. Температурата се покачва и ясно усещаме разликата, когато слизаме на ръба на земно скъсване, където ясно си личи бъдещето на депресията – един ден, вероятно след хиляди години, раздалечаването на плочите ще доведе до откъсването на Африканския рог, а депресията ще бъде дъно на море.

Минаваме покрай няколко бедни афарски селища, покрай локалното летище в Ахмадия и се отбиваме в няколко бараки в Berhale, където получаваме спагети със сос за обяд. Мием си ръцете с вода от вездесъщите жълти туби, които масово снабдяват Етиопия, а къде и как мият съдовете и продуктите за обяда, е загадка. 

Пристигат няколко пикапа с въоръжена афарска охрана. Афарите са много слаби, високи, но с дребен кокал, малки глави и много тъмна кожа. Полицаите са с униформени куртки и дълги поли, всеки носи автомат. Полека-лека започваме да разбираме къде сме попаднали.

В ранния следобед стигаме до лагера в Hamedela. Това, което наричат лагер, всъщност са редици плетени от рогозка легла, наредени под открито небе. Шофьорите на нашите джипове свалят от покривите мръсни прашни матраци, които застилат с очевидно прани чаршафи и ни канят да се настаним кой където си хареса. Получаваме и по един спален чувал и с това настаняването приключва. Малко встрани от редиците легла има заключена барачка, която би трябвало да изпълнява функцията на тоалетна, но за тези подробности всъщност ни откарват до единствената китка храсталаци в околността.

След кратко размотаване из лагера в изчакване жегата да поспадне, пак се натоварваме на джиповете и тръгваме през пустинята. В началото това е обичайната прашна, напечена и безплодна земя, но постепенно се появяват белите коловози на изровената сол и започваме да срещаме керваните магарета, които карат плочи каменна сол, добита в ширналата се пред нас солена пустиня. Депресията, по обясними причини, е безотточна долина. Натрупаната от изпаренията в течение на хилядолетия сол е направила пластове, които на места достигат 800 метра дълбочина. Почти единственият поминък на афарите тук е добивът на сол, която те копаят ръчно. Изсушени от слънцето и вятъра мъже с кирки и чукове дълбаят улеи, за да издялат плочи от сол, които после с кервани камили или магарета изнасят към цивилизацията за продан.

Пътуваме десетки километри през искрящата белота на солта, докато стигнем до Асса Але, Солената планина. Това е естествено образувание от сол, което се издига насред пустинята и изненадва с характерните за скалите форми – улеи, сталактити и сталагмити – само че от сол. В близост до нея има издълбано малко езерце, в което избилата вода е с такава висока концентрация на сол, че в момента, в който излезеш от водата, цялото ти тяло се покрива с бяла кора.

След Асса Але ни отвеждат към бреговете на голямото солено езеро Карум, което е създало солената пустиня наоколо. Плиткият слой солена вода покрай брега образува огледален филм, който при хубаво време създава невероятни оптични ефекти. Известно време се забавляваме с изопачаването на перспективата, което се получава от липсата на други ориентири наоколо и чакаме залеза на слънцето. 

Водачът на експедицията ни събира, за да ни разкаже повече за Етиопия, депресията Данакил и солената пустиня. Говори с характерния за етиопците ентусиазъм, когато става дума за страната им и си личи, че не просто отбива номер, а искрено иска да ни  сподели това, което знае. Разказва ни и за живота на афарите, които, за разлика от болшинството етиопци в централната и северната част на страната, са мюсюлмани, говорят свой език, и въпреки законите на страната продължават да практикуват полигамия и генитално обрязване на жените. Живеят в изключителна бедност, дори мизерия, често буквално нямат храна и вода и разчитат на доставки от страна на правителството и неправителствени организации.

Разказът на водача ни завършва с дегустация на нова марка етиопско вино, коятo се опитва да се наложи на пазара. Пускат ни и традиционна музика, а няколко от шофьорите се впускат в танци.  Ние, нали вече имаме известна закалка да се излагаме пред местните, също се включваме.

Прибираме се по тъмно. Шофьорите се съгласяват който иска, да пътува върху покрива на джипа. Носиш се през огряната от пълната луна пустиня, насаме с горещия вятър и усещането за липса на граници и пълна свобода. Не е полет, но е може би най-близкото до него.

Рано сутринта тръгваме за най-впечатляващото място в депресията – вулканичните полета Далол. Съчетанието на солени пластове с геологична активност ражда не просто невероятни гледки, а усещането, че виждаш сътворението на света в реално време. И го чуваш - как бълбука, пръска и хруска под краката ти. Не знаеш къде да стъпиш, защото те е страх, че унищожаваш уникалните образувания. А те се образуват отново почти зад гърба ти. Предполагам, че скоро ще регулират достъпа, но в момента е - кой където си иска. Единствено въоръжената афарска охрана с мрачен вид не ти позволява да се отклоняваш от района.

Прекарваме около два часа в обиколка на чудесата на Далол, но към 10 часа жегата вече става нетърпима. С пламнали от слънцето лица и почти подпалени от подземната горещина подметки се измъкваме от геоактивните полета и стигаме до едно от малкото езера наоколо. То има твърде неапетитен ръждиво-кафяв цвят, сякаш вътре е изсипана цялата Менделеева таблица, а повърхността му бълбука от гейзери. За всеки случай топвам пръст и го пробвам на вкус – горчиво-кисело и мазно на пипане, сигурно е отровно. Малко по-късно поглеждам сребърните си дрънкулки - за 2-3 часа сред изпаренията на Далол и въртенето около езерото са хванали патина.

И като сме го подкарали на геологични чудесии – следващата ни цел е действащият вулкан Ерта Але, Димящата планина. Пътуваме близо 300 км, а Соломон ни забавлява с етиопска музика. По едно време се усещам, че ритъмът е точно 7/8, а инструментът, на който свирят, много прилича на кавал, само че се оказва, че тук го наричат фаса. Първоначално се носим по хубав асфалтов път, който свързва Етиопия и Джибути, а след това отбиваме и подкарваме направо през пустинята Косрават. Около час летим през прах и пясъци, като само опитът и нюхът на шофьорите ни спасяват от затъване. 

Виждаме няколко малки газели джигиди да се скриват с високи подскоци в сухите треви и храсталаци. След това пътят изчезва и се втурваме през вълни от застинала лава. Е, няма такава машина като тойотата! Не мисля, че нещо друго освен нея или танк може да мине по този маршрут. Смиламе се от друсане и лашкане, но пристигаме все пак цели в базовия лагер.

Вечеряме на светлината на фенерчета, след което ни връчват по две бутилки литър и половина вода на човек и тръгваме да катерим Ерта Але по тъмно. Желаещите могат да се качат на камили, които да ги изнесат по 10-те километра нагоре - срещу допълнително заплащане, разбира се. Впрочем, още на първата стръмнина един от качените на камила пада на камъните, за щастие без сериозни последствия. Може и той да е бил по-добре почерпен, но като цяло качването на Ерта Але с камили като че ли не изглежда да е голямо удоволствиене.

Ходенето  пеша по маршрута не е много трудно, като изключим разнобоя в групата - едни бързат напред, други не могат да поддържат това темпо и колоната непрестанно се разкъсва. Охраната се опитва да не оставя никого без наблюдение. Доколко е опасно реално, не мога да кажа, но ни разказват за германски турист, който преди 2 години се отделил от групата и на другия ден бил намерен мъртъв. Как и защо – не се знае. Във всеки случай водачът на групата и афарската охрана през цялото време са нащрек да не изгубят някого в тъмнината. За късмет е пълнолуние, та на практика не ни се налага да използваме челниците.

За около 3 часа се изкачваме до кратера на вулкана и някъде към 1 след полунощ надникваме в гърлото му. За съжаление, не сме от късметлиите, които са видели на живо живата лава - тази нощ Ерта Але само пуши и лютивите му изпарения ни карат да кашляме и да се увиваме в шалове до очите. Чува се клокоченето на лавата под краката ни, усеща  се топлината, която лъха от пукнатините, има и леко червеникаво сияние като от преизподнята, но лава не се вижда. Около ръба на вулкана няма никакви предпазни съоръжения - можеш да се надвесваш колкото си искаш, но на своя отговорност. Обаче си е страшно - въобще няма гаранция, че това под краката ти няма да се отрони и да провериш по-отблизо какво е положението с лавата.

За късмет вятърът се обръща, така че когато се качваме на високото над кратера, успяваме да си намерим местенца да преспим без да се задушим. С камилите са донесли матраците и спалните чували и честно казано, вече ни е абсолютно все едно колко са мръсни и кой е спал в тях предната вечер. На земята има издигнати невисоки подкови от камъни, които донякъде пазят от вятъра, ако се свиеш на кравай под тях. Това ни е достатъчно, за да заспим като убити.

На сутринта ставаме в 5, за да видим дали няма да се види лавата. Е, пак не се вижда. Поне успяваме да разгледаме мястото, където сме спали.

Тръгваме надолу. Едва сега разбираме през какви джендеми сме минали през нощта. Групата вече напълно се разкъсва. По пътя виждаме няколко чакала, нещо като скункс и множество дребни обитатели на пустинята – нещо средно между лалугер и катерица. Срещаме и няколко афари, които се качват към заслоните горе.

Вълни от застинала лава

Един афарски охранител с автомат упорито остава най-отзад и зад най-изостаналия пътник. Не говори и думица английски, не се усмихва, само изпилените му на триъгълници зъби проблясват от време на време. Но не изоставя никого.

Като се смъкваме в базовия лагер, вече напича. От там, пак през невъзможния маршрут през скалите и пясъците, покрай бъдещия път, който строят през пустошта китайците, ни закарват до соленото езеро Алидженда, където - изтощени, прашни и потни - се накисваме с най-голямо удоволствие. После се топваме и в топлия сладък извор до езерото, та щастието става пълно. И толкова сме се пренаситили с впечатления, че обратно до Мекеле вече всичко ни изглежда не особено вълнуващо. 

Вечерта преспиваме в хотел „Милано“ в Мекеле, който ни поразява с тежък соц интериор. Почти съм сигурна, че е строен от наши строители през 70-те години и оттогава не е пипван. Масивни резбовани врати с резета, желязна дограма, от която духа, бездействащ персонал, по-многоброен от клиентите... Ние се оплакваме, че в нашата стая не работи казанчето на тоалетната и с голямо пъшкане ни местят в друга стая, в която има работещо казанче и топла вода в банята, но мокетът е покрит със зловещи петна, а мебелите се опитват да се разпаднат най-драматично. Все още не знаем какви върхове в настаняването в Етиопия тепърва ни предстоят, затова се забавляваме с шеги за двете десни джапанки, които хотелът любезно ни е предоставил. Впрочем, това с джапанките е любопитен детайл от етиопската традиция в хотелиерството: колкото и да е изпаднал хотелът,  винаги на разположение на гостите има джапанки – може да са стари, оръфани, дори от различни чифтове, но стандартът изисква да ги има. Дали някой се престрашава да ги обуе, не знам. В хотел „Милано“ обаче продължават със странностите на обслужването – на всяка стая, например, се полага по една закуска, независимо колко души са настанени. А на сутринта, когато се явиш за въпросната закуска, се оказва, че няма ток и затова могат да ти опържат яйца, но не и да сварят кафе. Загадките на етиопското обслужване.

Лалибела в разгара на Тимкат

Лалибела е магична. Като започнем от преданието, че  през 12 век цар Лалибела видял в съня си, че трябва да построи втори Йерусалим до столицата си Роха в планините на Етиопия и заповядал работите да започнат, а ангели вдигнали (или по-скоро издълбали) храмовете за 25 нощи. Като обиколиш 11-те монолитни храма, издълбани в скалите, скептичният ти западняшки ум започва да разбира защо за повечето етиопци това е истина, която не подлежи на съмнение. Още от установяването на Исляма в Светите земи, тук вярват, че Лалибела е новият Йерусалим. Дори местната река се казва Йордан.

За да се докоснеш до впечатляващите храмове и лабиринта от проходи между тях, трябва да се снабдиш с билет, чрез който бедната етиопска държава се е погрижила добре да ошушка „богатия бял турист“. Цената от 50 долара на човек със сигурност допринася за поддържката на църквите, но и изнудваческият компонент в нея не е за пренебрегване. Билетите се купуват срещу паспорт на официалния вход на комплекса и важат за цялата му територия. Пазачите на входа на всяка църква проверяват дали имаш заветната хартийка, но както се оказа, не се съсредоточават в написаните чуждестранни имена и един билет може да се използва от двама души, ако не влизат едновременно.

Другият начин за смъкване на кожата на неориентираните туристи, който местните са изобретили, е настойчивото предлагане на гидове, които да ви разведат из църквите. Спокойно можете да си спестите 50-те долара на ден („ексклузивно предложение, само тук и сега!“), защото всички църкви са на един хвърлей разстояние, навсякъде е пълно с хора, а митове и легенди за храмовете и като цяло за Лалибела можете да си прочетете къде ли не. Разбира се, добрият гид може да ви покаже и разкаже неща, които трудно ще откриете сами, но и свободата на личното откриване не е за пренебрегване.

Църквите са много различни – и като размер, и като разположение, и като детайлност на орнаментите. Техниката, която използвали древните майстори, наподобява тази, използвана в Петра в Йордания. В началото в монолитната скала издълбавали траншея, която очертавала бъдещата сграда. След това започвали да си пробиват път навътре. Постепенно се очертавали колони, прозорци, барелефи. Има сведения, че при цар Лалибела дошли петстотин строители и художници от Йерусалим, но в барелефите се откриват и коптски елементи, а има и теория, че църквите са дело на местни майстори. Според някои археолози някои постройки са били построени още през 8-9. век и може би са имали защитни функции. Вероятно три от църквите – Меркориос, Гавраил-Руфаил и Данагел са изсечени в скалата петстотин години преди царуването на Лалибела  и са били укрепления или други царски съоръжения от дните на залеза на Аксумското царство. 

Тук е най-голямата монолитна скална църква в света, Бет Медани Алем ("Дом на Спасителя на света"). Фасадата й е висока 11.5 м, като едната й страна е повече от тридесет метра. 

Тук е и най-старият според учените храм  – Бет Мариам (църквата на Дева Мария). В средата на църквата се извисява колона, която според легендата била докосната от Христос и и по нея се появили надписи за минали и бъдещи събития, които разказват за началото и предсказват края на света. Крал Лалибела наредил да обвият колоната с тъкан, за да не могат непосветени да видят написаното. И до ден днешен колоната е скрита от погледа на посетителите и какво е написано на нея, остава тайна. Монасите твърдят, че разкриването на  надписа носи смъртна опасност за човечеството. 

Може би единственото общо между храмовете – освен, че са издялани в скалата – е, че са живи по един примитивен и непосредствен начин: с натрупаните черги и килими, с наивистичните изображения в характерната за Етиопия иконописна традиция, със свободното отношение към наследството, в което нищо не е застинало във вековете, а всичко непрекъснато се  променя и подновява според нуждите и представите. И може би точно заради това свободно и „одомашнено“ отношение, навсякъде витае един дух на мистичност и древност – и в захвърлените на купчина традиционни дървени жезли, и в оставените пред входа обувки, и в склонените една към друга глави на свещеник и енориаш, и във величествено изплуващите и изчезващи в мрака фигури на монаси с бели тюрбани...

Най-известната църква на Лалибела, „Свети Георги“, стои малко встрани от двете основни групи храмове. До нея се стига или по кратка отбивка от завой на централния път под другите храмове, или по виеща пътека от центъра на селото, през задните дворове, по дерето на реката. Откъдето и да дойдеш, в първия момент се стъписваш – представите ти за намиране на скрито съкровище оживяват. Каменен улей води до подножието на храма, а тежки дървени врати затварят входа на „двора“ вечерно време. В самата църква можеш да се разхождаш и разглеждаш свободно – както, впрочем, във всички останали – да заничаш по ъглите, да наблюдаваш щурането или полу-медитативното седене на свещеника или поне да дебнеш най-добрата светлина, за да направиш снимката на живота си.

Този свободен достъп във всички части на църквите за малко да ни изиграе лоша шега. В разгара на подготовката за шествието за Тимкат влизаме в църквата Бет Габриел-Руфаел и, разбира се, потъваме в серията от мрачни скални помещения-пещери. Докато се щураме напред-назад, се оказва, че процесията е напуснала църквата и масивните дървени порти са здраво залостени. Оставаме заключени в може би най-укрепената от църквите на Лалиела, зад защитния ров, осигурявал закрила и на царското семейство. Никакво тропане и викане не ни помага. Очертава се да нощуваме под закрилата на светците.

Спасява ни мостът над защитния ров или по-точно, видимостта към него от един от скалните балкони. Успяваме да се измъкнем на балкона преди последните участници в шествието да напуснат района на манастира и с викове, подскачане и махане да им привлечем вниманието. Малко по-късно пристига засмян монах, който ни пуска на свобода.

Много сме щастливи, че се измъкваме, но не защото е толкова проблематично да спим заключени в манастира – в края на краищата, щеше да е още едно приключение. По-голямата загуба щеше да е, че можеше да изпуснем шествията по случай Тимкат. 

Тимкат, или Богоявление, е един от най-тачените празници в Етиопия. А като имаме предвид и подчертаната религиозност на етиопците, нещата стават наистина непредсказуеми.

Успяваме да се присъединим към началото на едно от шествията. Наистина е неописуемо – свещеници с огромни цветни чадъри, жени в бели дрехи с извезани кръстове, тумби пеещи деца, мъже с тояги... Цялото човешко множество в един момент започва да се стича по стръмния каменист път към града. Всяка групичка пее религиозни химни – прекъсвани с възторжено улюлюкане от жените, с подскоци на място от мъжете, с бутане и препъване от децата... 

Шествието прелива по улиците, увлича още повече хора... Има нещо много първично, дори примитивно в екзалтацията на тълпата. И въпреки това, всичко върви по някакъв ясен за тях план, човешките ручейчета от всички страни се стичат надолу, към центъра на градчето. Колкото по-близо сме до централната улица, толкова повече градусът на екзалтацията нараства. Мъжете се събират в плътни кръгове, пеят ритмично и подскачат едновременно, размахали яки сопи. Жени, които цял ден са щъкали напред-назад с метли с дълги дръжки, се събират пред очертаващото се хилядно шествие. Ритъмът на огромните барабани става все по-напрегнат. Барабанистите, впрочем, не са само мъже, но и крехки, по етиопски изящни девойки. Жените с метлите започват буквално да размитат улицата и шествието потегля. На всеки 100-200 метра спират, пак пеят, пак бият барабани, пак потеглят... Цяла вечер по пътя към църквите се носят песнопения, а службите продължават до късна нощ.

На сутринта хилядите поклонници, надошли от цялата страна, се събират в другия край  на Лалибела, около водоемите, в които се освещава водата за Тимкат. Хиляди може, жени и деца в снежнобели дрехи се тълпят да чуят службата и чакат момента на „ръсенето“ със светена вода. След службата явно цялата вода във водоемите е станала светена, защото млади мъже гребат с кофи и и със замах заливат с нея всичко живо наоколо, а множеството се радва и с щастлива усмивка отцежда шалове, ръкави и поли. Няма къде игла да хвърлиш, но никой не се изнервя. На нас в един момент толкова ритуали и церемонии започват да ни идват в повече и се оттегляме на по-безопасни позиции.

Вечерта случаен младеж ни подбира на улицата да ни води на „домашно парти“, както ни обяснява. На първия етаж на една от къщите са се събрали 10-ина младежи и няколко по-възрастни мъже и жени. Младежът тържествено ни представя на компанията и веднага ни връчват по едно павурче с местна медовина. Имаме едно наум за историите, които сме чели за упоени и ограбени чужденци, та малко плахо близваме от напитката, но нашият момък вече е измъкнал две девойки в центъра на стаята и горещо ги насърчава да покажат как се танцуват традиционни етиопски танци. Момичетата притеснено се подхилкват, но започват полека-лека да кършат рамене по този неповторим етиопски начин, който така и не успяваме да усвоим до края на пътуването. Етиопските танци са много специфични – за разлика от кючека, не се тресат гърдите, а се нереална бързина се движат раменете. Иска се доста координация и гъвкавост за постигане на ефекта. Ние също се пробваме, за огромно забавление на наблюдателите, но единственият резултат от жалките ни опити е, че хората наоколо престават да се притесняват и веселбата потича естествено. Като преценяваме, че вече сме се изложили достатъчно, си допиваме медовината и си тръгваме. Нашият любезен домакин ни приклещва на улицата да ни иска някоя пара заради това, че ни е довел на това място – както ще се убедим и по-късно, това не е изключение в Етиопия.

Три дни в Лалибела в разгара на Тимкат се оказаха напълно достатъчни, за да се препълним с впечатления. Вероятно бихме могли доста по-задълбочено да изследваме културата, историята и традициите на това място, но да си признаем честно, дори това, което видяхме и научихме, ни стига да го премятаме в ума си години наред.