Лалибела в разгара на Тимкат

Лалибела е магична. Като започнем от преданието, че  през 12 век цар Лалибела видял в съня си, че трябва да построи втори Йерусалим до столицата си Роха в планините на Етиопия и заповядал работите да започнат, а ангели вдигнали (или по-скоро издълбали) храмовете за 25 нощи. Като обиколиш 11-те монолитни храма, издълбани в скалите, скептичният ти западняшки ум започва да разбира защо за повечето етиопци това е истина, която не подлежи на съмнение. Още от установяването на Исляма в Светите земи, тук вярват, че Лалибела е новият Йерусалим. Дори местната река се казва Йордан.

За да се докоснеш до впечатляващите храмове и лабиринта от проходи между тях, трябва да се снабдиш с билет, чрез който бедната етиопска държава се е погрижила добре да ошушка „богатия бял турист“. Цената от 50 долара на човек със сигурност допринася за поддържката на църквите, но и изнудваческият компонент в нея не е за пренебрегване. Билетите се купуват срещу паспорт на официалния вход на комплекса и важат за цялата му територия. Пазачите на входа на всяка църква проверяват дали имаш заветната хартийка, но както се оказа, не се съсредоточават в написаните чуждестранни имена и един билет може да се използва от двама души, ако не влизат едновременно.

Другият начин за смъкване на кожата на неориентираните туристи, който местните са изобретили, е настойчивото предлагане на гидове, които да ви разведат из църквите. Спокойно можете да си спестите 50-те долара на ден („ексклузивно предложение, само тук и сега!“), защото всички църкви са на един хвърлей разстояние, навсякъде е пълно с хора, а митове и легенди за храмовете и като цяло за Лалибела можете да си прочетете къде ли не. Разбира се, добрият гид може да ви покаже и разкаже неща, които трудно ще откриете сами, но и свободата на личното откриване не е за пренебрегване.

Църквите са много различни – и като размер, и като разположение, и като детайлност на орнаментите. Техниката, която използвали древните майстори, наподобява тази, използвана в Петра в Йордания. В началото в монолитната скала издълбавали траншея, която очертавала бъдещата сграда. След това започвали да си пробиват път навътре. Постепенно се очертавали колони, прозорци, барелефи. Има сведения, че при цар Лалибела дошли петстотин строители и художници от Йерусалим, но в барелефите се откриват и коптски елементи, а има и теория, че църквите са дело на местни майстори. Според някои археолози някои постройки са били построени още през 8-9. век и може би са имали защитни функции. Вероятно три от църквите – Меркориос, Гавраил-Руфаил и Данагел са изсечени в скалата петстотин години преди царуването на Лалибела  и са били укрепления или други царски съоръжения от дните на залеза на Аксумското царство. 

Тук е най-голямата монолитна скална църква в света, Бет Медани Алем ("Дом на Спасителя на света"). Фасадата й е висока 11.5 м, като едната й страна е повече от тридесет метра. 

Тук е и най-старият според учените храм  – Бет Мариам (църквата на Дева Мария). В средата на църквата се извисява колона, която според легендата била докосната от Христос и и по нея се появили надписи за минали и бъдещи събития, които разказват за началото и предсказват края на света. Крал Лалибела наредил да обвият колоната с тъкан, за да не могат непосветени да видят написаното. И до ден днешен колоната е скрита от погледа на посетителите и какво е написано на нея, остава тайна. Монасите твърдят, че разкриването на  надписа носи смъртна опасност за човечеството. 

Може би единственото общо между храмовете – освен, че са издялани в скалата – е, че са живи по един примитивен и непосредствен начин: с натрупаните черги и килими, с наивистичните изображения в характерната за Етиопия иконописна традиция, със свободното отношение към наследството, в което нищо не е застинало във вековете, а всичко непрекъснато се  променя и подновява според нуждите и представите. И може би точно заради това свободно и „одомашнено“ отношение, навсякъде витае един дух на мистичност и древност – и в захвърлените на купчина традиционни дървени жезли, и в оставените пред входа обувки, и в склонените една към друга глави на свещеник и енориаш, и във величествено изплуващите и изчезващи в мрака фигури на монаси с бели тюрбани...

Най-известната църква на Лалибела, „Свети Георги“, стои малко встрани от двете основни групи храмове. До нея се стига или по кратка отбивка от завой на централния път под другите храмове, или по виеща пътека от центъра на селото, през задните дворове, по дерето на реката. Откъдето и да дойдеш, в първия момент се стъписваш – представите ти за намиране на скрито съкровище оживяват. Каменен улей води до подножието на храма, а тежки дървени врати затварят входа на „двора“ вечерно време. В самата църква можеш да се разхождаш и разглеждаш свободно – както, впрочем, във всички останали – да заничаш по ъглите, да наблюдаваш щурането или полу-медитативното седене на свещеника или поне да дебнеш най-добрата светлина, за да направиш снимката на живота си.

Този свободен достъп във всички части на църквите за малко да ни изиграе лоша шега. В разгара на подготовката за шествието за Тимкат влизаме в църквата Бет Габриел-Руфаел и, разбира се, потъваме в серията от мрачни скални помещения-пещери. Докато се щураме напред-назад, се оказва, че процесията е напуснала църквата и масивните дървени порти са здраво залостени. Оставаме заключени в може би най-укрепената от църквите на Лалиела, зад защитния ров, осигурявал закрила и на царското семейство. Никакво тропане и викане не ни помага. Очертава се да нощуваме под закрилата на светците.

Спасява ни мостът над защитния ров или по-точно, видимостта към него от един от скалните балкони. Успяваме да се измъкнем на балкона преди последните участници в шествието да напуснат района на манастира и с викове, подскачане и махане да им привлечем вниманието. Малко по-късно пристига засмян монах, който ни пуска на свобода.

Много сме щастливи, че се измъкваме, но не защото е толкова проблематично да спим заключени в манастира – в края на краищата, щеше да е още едно приключение. По-голямата загуба щеше да е, че можеше да изпуснем шествията по случай Тимкат. 

Тимкат, или Богоявление, е един от най-тачените празници в Етиопия. А като имаме предвид и подчертаната религиозност на етиопците, нещата стават наистина непредсказуеми.

Успяваме да се присъединим към началото на едно от шествията. Наистина е неописуемо – свещеници с огромни цветни чадъри, жени в бели дрехи с извезани кръстове, тумби пеещи деца, мъже с тояги... Цялото човешко множество в един момент започва да се стича по стръмния каменист път към града. Всяка групичка пее религиозни химни – прекъсвани с възторжено улюлюкане от жените, с подскоци на място от мъжете, с бутане и препъване от децата... 

Шествието прелива по улиците, увлича още повече хора... Има нещо много първично, дори примитивно в екзалтацията на тълпата. И въпреки това, всичко върви по някакъв ясен за тях план, човешките ручейчета от всички страни се стичат надолу, към центъра на градчето. Колкото по-близо сме до централната улица, толкова повече градусът на екзалтацията нараства. Мъжете се събират в плътни кръгове, пеят ритмично и подскачат едновременно, размахали яки сопи. Жени, които цял ден са щъкали напред-назад с метли с дълги дръжки, се събират пред очертаващото се хилядно шествие. Ритъмът на огромните барабани става все по-напрегнат. Барабанистите, впрочем, не са само мъже, но и крехки, по етиопски изящни девойки. Жените с метлите започват буквално да размитат улицата и шествието потегля. На всеки 100-200 метра спират, пак пеят, пак бият барабани, пак потеглят... Цяла вечер по пътя към църквите се носят песнопения, а службите продължават до късна нощ.

На сутринта хилядите поклонници, надошли от цялата страна, се събират в другия край  на Лалибела, около водоемите, в които се освещава водата за Тимкат. Хиляди може, жени и деца в снежнобели дрехи се тълпят да чуят службата и чакат момента на „ръсенето“ със светена вода. След службата явно цялата вода във водоемите е станала светена, защото млади мъже гребат с кофи и и със замах заливат с нея всичко живо наоколо, а множеството се радва и с щастлива усмивка отцежда шалове, ръкави и поли. Няма къде игла да хвърлиш, но никой не се изнервя. На нас в един момент толкова ритуали и церемонии започват да ни идват в повече и се оттегляме на по-безопасни позиции.

Вечерта случаен младеж ни подбира на улицата да ни води на „домашно парти“, както ни обяснява. На първия етаж на една от къщите са се събрали 10-ина младежи и няколко по-възрастни мъже и жени. Младежът тържествено ни представя на компанията и веднага ни връчват по едно павурче с местна медовина. Имаме едно наум за историите, които сме чели за упоени и ограбени чужденци, та малко плахо близваме от напитката, но нашият момък вече е измъкнал две девойки в центъра на стаята и горещо ги насърчава да покажат как се танцуват традиционни етиопски танци. Момичетата притеснено се подхилкват, но започват полека-лека да кършат рамене по този неповторим етиопски начин, който така и не успяваме да усвоим до края на пътуването. Етиопските танци са много специфични – за разлика от кючека, не се тресат гърдите, а се нереална бързина се движат раменете. Иска се доста координация и гъвкавост за постигане на ефекта. Ние също се пробваме, за огромно забавление на наблюдателите, но единственият резултат от жалките ни опити е, че хората наоколо престават да се притесняват и веселбата потича естествено. Като преценяваме, че вече сме се изложили достатъчно, си допиваме медовината и си тръгваме. Нашият любезен домакин ни приклещва на улицата да ни иска някоя пара заради това, че ни е довел на това място – както ще се убедим и по-късно, това не е изключение в Етиопия.

Три дни в Лалибела в разгара на Тимкат се оказаха напълно достатъчни, за да се препълним с впечатления. Вероятно бихме могли доста по-задълбочено да изследваме културата, историята и традициите на това място, но да си признаем честно, дори това, което видяхме и научихме, ни стига да го премятаме в ума си години наред.