В сезона на мусона, януари 2016

През януари и февруари по Източното крайбрежие на Малайзия се вихри мусонът и никой, който си е с акъла, не би се отправил натам. 

Идеално. Значи ще избегнем тълпите, натиска на очакванията да публикуваме задължителните снимки с палми, коктейли и шезлонги и ще можем да разгледаме провинциална Малайзия на спокойствие. 

След известни премеждия, свързани със злощастните ни опити да сикупим билети за правилния влак в правилната посока, най-после сме се настанили преудобно в купето на луксозния експресен влак от KL Sentral за Гемас. 

Предвкусваме удоволствието от непосредствената среща с джунглата, която ни предстои след като се прехвърлим на прословутия Jungle train.

Гарата на Гемас се оказва огромна сграда с какви ли не удобства с изключение на едно – наличието на Jungle train в обозримо бъдеще. 

Самото градче Гемас ни изненадва с пълната си липса на каквото и да било за опознаване. 

Вечерта „се прибираме“ на гарата. Освен нас, за нощно обиталище са я харесали и няколко стотици лястовички, които са накацали по всяка възможна хоризонтална повърхност, разположена над човешки ръст. Каква работа имат точно тук, никой не ти казва...

В полунощ се качваме на мечтания Jungle train. |Обаче... Нищо от очакваните приказни гледки на девствена джунгла. А и във влака не се качват никакви представителни на местните диви племена, нарамили кози, кокошки и дивашки обичаи... 

Гуа Мусанг

На гара Гуа Мусанг, която се намира на около две трети от разстоянието до крайната точка, кондукторите ни изкарват от влака. Научаваме, че нататък линията е разрушена от проливните дъждове през миналата година и пътуването ще продължи с автобуси. Разбира се, този факт ни беше спестен при купуването на билетите в Гемас – местните така или иначе си знаят тези подробности и няма какво да се обяснява на всеки. Така и си пропътуваме последната част от пътя по оживено шосе, през населени места, където и дума не може да става за каквито и да било впечатления от джунглата. 

Кота Бару се напъва да си създаде някакъв блясък, подобаващ на столица на един от малайзийските султанати, но засега само се виждат опитите, не и резултатите. Няколкото сгради, гръмко наречени музеи и дворци, са твърде скромни за тази претенция, огромният хотел на брега на реката тъжно гледа собственото си отражение в собствения си басейн поради липса на каквито и да било посетители, а Наблюдателната кула е затворена за наблюдения.

Единствената атракция, която дава признаци на живот, са две слабички камили, затворени в един ъгъл на двора на Историческия музей, за да служат за фон на селфита срещу заплащане. 

Впрочем, темата с камилите явно вълнува местната общественост, защото малко по-късно попадаме на графити с техни изображения. Какво точно свързва града на ръба на джунглата с корабите на пустинята – още една загадка. 

Бихме могли да се насочим към популярните курорти на островите Перхентиян, но морето е твърде бурно в този сезон, корабчетата не плават и островите на практика са затворени. 

След неуспеха с островите Перхентиян се пренасочваме към Jerteh. За въпросното Джерте не знаем абсолютно нищо, освен че се намира в посока на юг от сегашното ни местоположение – и това е напълно достатъчно, за да ни се види подходящо място за следваща спирка. Харесваме го още с пристигането, а спретната и приветлива джамия, вкусната риба в първия попаднал ни warung и бързата връзка за Куала Теренггану само ни спечелват още повече.

Пътуването с малайзийските автобуси не е чак толкова колоритно като с индийските, но също има какво да се види. Отделните султанати се изживяват като в голяма степен обособена територия и отговарят за автобусните превози в рамките на собствените си граници, а на пътуването до съседния султанат се гледа едва ли не като на ходене до друга държава – връзките са редки и стават обикновено само с автобуси за дълги дистанции. Е, за щастие, поне не минаваш граничен контрол на междата между двата султаната.

Куала Теренггану е доста по-оживен и по-приятен от Кота Бару. Първата приятна изненада са забавните дървени градски автобуси, които привнасят една празнична и леко бутафорна нотка в ритъма на града, а на всичкото отгоре те возят напълно безплатно. 

Ние се качваме на един такъв веселяшки автобус от автогарата до най-новата атракция на Куала Теленггану, Кристалната джамия.

Дали пред нас е едно ново легендарно място или поредният неуспешен опит за създаване на мит на местна почва – времето ще покаже. 
О, и да не пропуснем тоалетните към джамията. По принцип тези места около култовите сгради в Малайзия са чисти, поддържани и безплатни, като често задължително е посетителите да се събуват на входа и да влизат вътре само с предоставени им от съответното заведение чехли. Но пък тоалетната на Кристалната джамия бие всички по блясък и чистота – при това е почти с размера на самата джамия. Направо да ти се прииска да останеш там - на хладно и чисто в жегата навън. Конкурент може би й е само тоалетната в градския парк, която сама по себе си е почти дворец.

Входът на тоалетната в градския парк в Куала Теренггану

Самата ексклузивна тоалетна

Обикновена тоалетна край плажа в Дунгун

Кристалната джамия е част от по-голям комплекс с Конгресен център, парк за разходка и почивка и места за хранене и развлекателно-образователен  парк, в който можеш да разгледаш умалени, но достатъчно внушителни макети под открито небе на някои от най-знаменателните образци на мюсюлманската религиозна архитектура по света – като почнеш от Иран и Мека и свършиш с Русия и Китай. Всичко това е под знака на мюсюлманската култура – като този знак е дебело подчертан.

Един от макетите

Едновременно с нашето идване по суша, по реката с корабче пристига голяма група ученички – до една в черни дрехи и черни ниджаби, над които светкат само очите им.

Гледката е необичайна за Малайзия – тук жените и момичетата от мюсюлманските семейства покриват главите си, но не и лицата, а дрехите им обикновено са във весели пъстри разцветки, въпреки че са с дълги ръкави и дълги панталони или поли. 

Както на много други места в Азия, и  в Куала Теренггану китайският квартал е обособен и живее свой собствен живот, обилно гарниран с неизтребимата миризма на китайска кухня. На гърба на къщичките е река Теренггану, която малко по-надолу се влива в морето и прави куала, устие. Както обикновено, на китайците са отредили най-забутаното и смрадливо място в града. И както обикновено, с китайски труд и китайско постоянство те са го превърнали в притегателен център на търговията, кулинарията и предприемачеството. Ситуацията е доста сходна с реновирането на канала в Малака и превръщането му от клоака в атракция.

Няколко дни по-късно в Дунгун един от местните отворковци ще ни разкаже, че по времето на неговата младост в този край са идвали много хора, за да наблюдават снасянето на яйцата на гигантските костенурки, но сега вече никой не идва – костенурките ги няма, дали избити от бракониери, дали попаднали в мрежите на недобросъвестни рибари, дали подплашени от човешката гмеж на брега и засиления корабен трафик в морето...

В Маранг още със слизането от автобуса разбираме, че не сме уцелили сезона – почти всички гостилнички по пътя към плажа са затворени, а малкото хора по улиците имат определено местен и твърде отегчен вид. Но плажът е там безкрайно дълъг, златист и здраво напечен от слънцето. Дълги и високи вълни се разбиват на метри от пясъчната ивица и е странно да мислиш за тази ярка, ослепителна картина като за зимен пейзаж...

Най-силното ни впечатление от плажовете в сезона на мусона – чистотата и безлюдността. Така е в Маранг, така е в Дунгун, така е дори в Чератинг, който е безспорно най-популярният и най-оживеният курорт по крайбрежието. 

Чератинг в най-голяма степен е курорт, който се развива като курорт – наниз от мини комплекси от бунгала, които ти предлагат лесен достъп до плажа, уютно дворче, кухня с възможност за готвене и безплатно кафе и чай – на цена от 10 долара за бунгало. Тук от Европа и Австралия пристигат млади хора с желание да се научат да карат сърф. От сутринта грабват дъските и отиват да яхат вълните под напътствията на местния инструктор. 

Чератинг е доста изолиран от света – дотук се стига само с такси, няма редовни автобуси до околните селища, няма  магазини, чейндж бюра, поща, всякакви услуги. Ако ти потрябва нещо, трябва да викнеш вездесъщите таксиджии и да отидеш до близкия Чукай (известен още като Кемаман) или в по-далечния Куантан, столицата на съседния султанат Паханг. Е, ток, вода и интернет има, така че няма какво да се правиш на герой. 

Повече за източното крайбрежие на Малайзия и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Тайпусам, януари 2016

Всяка година при първото пълнолуние на тамилския месец Thai миналото сякаш изригва от някакви мрачни дълбини и превзема покрайнините на Куала Лумпур. 

За пръв път чух думата Тайпусам преди две години, на втория ден от пристигането ни в Малайзия. Съни и Ицо, с които случайно се запознахме в хостела, ни казаха, че предстои един от най-големите религиозни празници на хиндуистите и това е един от малкото обреди, запазили автентичността си в днешния свят на бърза глобализация. 
Празникът има своите корени в древната легенда за индийските божества Шива и Парвати и техния син Муруган и отбелязва деня, когато Парвати връчва на сина си вълшебно копие, с което той побеждава силите на злото. Така и виждаме Муруган на всички изображения – стиснал в ръка копие с широко и остро острие във формата на капка. Така, с копието в ръка, се е изправил и като огромна статуя пред пещерите Бату...

Всички ритуали на празника Тайпусам са израз на благодарност към Бог Муруган за неговата закрила и противостоене на силите на злото. Като знак на отдаденост на божеството всички вярващи в този ден отнасят в храма на Муруган дар – най-често специална делва, пълна с мляко. Процесията от облечени в жълто мъже, жени и деца, крепящи на главите си лъскави делви, се точи в несекващ поток още от предния ден. 
Но не това е голямата атракция на празника. 
Тези, които се чувстват по-свързани с бога, идват в храма, понесли на раменете kavathi, което означава „товар“. Името е съвсем точно, защото дървената конструкция е висока, широка и тежка, а приносителите й извървяват не един километър, докато стигнат подножието на храма в пещерите Бату .

Някои родители вместо кавади носят по двойки дълги бамбукови пръти, от които виси носилка или люлка от жълт плат - цвета на Тайпусам. Във всяка носилка лежи увито детенце - от съвсем новородени до 4-5-годишни - вероятно родителите търсят помощ за здравето му...

Героят, който носи кавади, от време на време присяда да си поеме дъх, а асистентите му разтриват краката, поливат го с вода и му говорят насърчително. 

Тайпусам обаче е и церемонията, по  време на която обикновени хора прекрачват границата на обичайното. Огромна част от стотиците приносители на величествените кавади са се включили в жертвоприношение – някои са проболи с подобие на копието на Муруган само езика си, други – кожата на челото, повечето имат цели нанизи от големи куки, подобни на рибарските, забодени в кожата на гърба... Някои правят нещата още по-трудни, като закачат на куките лимони, звънци, цветя или друга украса, така че да тежат повече и да опъват пронизаната кожа по-силно.

Жените демонстрират и други форми на приобщаване към божественото – някои вървят изблещили очи и изплезили боядисани в кървавочервено езици, които не прибират в устата, докато не стигнат до храма. Други са боядисали лицата си в страховити цветове и носят на главата си кукли на богинята на мрака Кали. Трети изпадат в транс и започват да се хвърлят по земята, докато близките им ги успокоят. 

Няколко жени изминават пътя до храма търкаляйки се настрани с помощта на няколко помощници – като огромен вързоп без собствена воля... Степента на ирационалност на цялото преживяване стига до такива висоти, че дори за страничния наблюдател границите между реално и нереално започват да се размиват.

Все пак има една немалка част от участниците в празника, които запазват здравия си разум. На първо място това са многобройните полицаи и военни.
Под ръка са и служителите на осигурените от държавата здравни служби и доброволците на червения полумесец – Малайзия е мултиетническа държава и по време на най-големия хиндуистки празник другите общности помагат за благополучното му протичане. 

Повече за Югоизточна Азия и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Путраджая или корените на бъдещето, януари 2016

На третата поредна година, в която идваме в Малайзия и сигурно на десетото идване в Куала Лумпур, най-после се наканваме да отделим един ден за изследване на Путраджая – новата административна столица на страната. Градът е построен на празно място – ако така може да се нарече джунглата, която е заемала цялото пространство наоколо. Идеята е била на тогавашния премиер-министър д-р Махатир Мохамад, който през 1995 г. поставил началото на грандиозния строеж. Днес там се намират резиденциите на министър-председателя и султана, Върховият съд, почти всички министерства. 
От периферията на Чайнатаун в Куала Лумпур се натоварваме на нещо като градски автобус, който да ни отведе до Путраджая. Разстоянието е около 30 км, а цената на билетчето – 3.80 рингита или към лев и 60 в едната посока. 

Мостът Seri Saujana открива прекрасна гледка към града - 
недостроения Putrajaya Monorail Suspension Bridgе, 
Желязната джамия зад него, мостът Seri Wawasan 
и куполът на Розовата джамия зад него.

Още с приближаването се вижда, че сърцето на града е изградено от небостъргачи. Това, което не си личи отдалеч, обаче е, че градежите в Путраджая продължават. Голяма част от сградите все още се дострояват - някои са на довършителен етап, с поставяне на орнаментите, на други места вече удрят последната боя.

Ние сме се насочили към Tuanku Mizan Zainal Abidin Mosque, известна още като Masjit Besi или с други думи Желязната джамия. 

На вратата ни посреща мил усмихнат младеж, който се скършва от притеснение да ни обясни, че не сме подходящо облечени за влизане в джамията (я да погледна – къси панталони, голи ръце – хм, май е прав...), но няма никакъв проблем: ако държим да влезем, можем да ползваме някое от наметалата за посетители. Наметалата се оказват нови, чисти, тъмнолилави и поръбени със закачлив мотив по ръкавите. Оттам нататък никой не ни придиря къде ходим – няма отделен вход за мъже и жени, няма ограничения за местата, които може да посетим, единственото условие е да сме си оставили обувките отвън. 

След като не може да се похвали с история, джамията впечатлява с размери – огромно пространство от камък и метал, в което се чувстваш едновременно нищожен и възвеличен. В необятното молитвено помещение няколко мъже се кланят синхронно, групичка от жени също коленичи на лъскавия под... Няколко души просто лежат на прохлада на плочите при страничните изходи – нямат вид на просяци, по-скоро на дошли отдалеч уморени пътници.

От Желязната джамия излизаме към огромен пазар, който изглежда съвсем не на място насред футуристичните сгради на града. Поне 200 павилиончета за гозби и напитки са се ширнали на площада пред джамията и чакат изгладнелите поклонници. Зад гърба им се извисяват алуминиевите и стъклените фасади на административните сгради, а още една пресечка по-нататък е и сградата на Върховния съд.

Във всички лъскави сгради по елегантен начин са включени елементи от ислямската архитектура, които придават на града собствен облик. 

И за разлика от други нововъзникнали градове, където административното е задушило човешкото, тук в основата на лъскавите сгради можеш да намериш съвсем народни местенца, където да хапнеш вкусно и евтино.

Tom Yam на централния булевард

С такива забежки булевардът не ти се вижда подтискащ с огромните си размери и неусетно стигаш до края му, където се кипри другата гордост на ислямската архитектура в Путраджая – Putra Masjit.

Иде буря!

Джамия, джамия, но в подножието й са се навървили заведенийца, атракции, че и модната индустрия е припознала мястото като идеално за фотосесии.

Известна още като Розовата джамия, Putra Masjit всъщност е по-старата (ако в този нов град нещо може да се нарече старо), построена да се оглежда във водите на езерото, което придава част от облика на града. Явно интересът към нея е по-голям, защото раздаването на наметала и следенето за събуване на обувки е по-рутинно, а чужденците (белязани вече с наметала) се допускат само до входа.  Въпреки това и тук цари спокойствие. Розовият цвят на стените и пода не дразни с натрапчивост, а пурпурните наметала, които получаваме, хармонират с общото внушение.

Putra Masjit отвътре

Надлежно спретнат поклонник в двора на джамията. Отзад се вижда Двореца на премиер-министъра.

На смрачаване вече сме се изтощили от изследване и се качваме на градския транспорт. Срещу половин рингит (около 20 ст.) се возим повече от 20 минути през жилищните квартали на Путраджая. Освен във високи блокове с ориенталски орнаменти, гражданите на столицата живеят в двуетажни къщички, съвсем по английски залепени една за друга в дълги-предълги салами, но пък всяка си има дворче отпред, гараж и балконче. По улиците срещаме повече коли, отколкото мотори, което също ни подсказва добър стандарт. Училища, детски площадки, паркове – помислено е за всичко. Градът изглежда жив, уютен и вкоренен – сякаш не е тук от 30-ина години, а открай време. 

Повече за Путраджая и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.