Номадите от Клаузенпас

 

Изцеждаме последните капки от август в бавно пътуване из Алпите. Ковид-ограниченията се усещат само по задължителните маски в магазините в Германия и Швейцария, в Австрия са по желание. На границите не само че не ни питат за сертификати за ваксина, но дори няма кой да ни погледне личните карти. Кемперът не си дава зор. Отдавна е загубил желание за алчно препускане от гледка на гледка – нали през последните 15-ина години всяко лято за по седмица-две търкаля гуми из тези краища. А и тукашните гледки не са за бързо прелистване, а за гребане издълбоко с голямата лъжица. Впрочем, въпрос на вкус – очевидно нетърпеливите туристи, които ни задминават по завоите, са на друго мнение.

Проходът Клаузен някак е изпаднал от вниманието ни при предишните пътувания из Швейцария, та този път решаваме да поправим пропуска. Оставяме зад гърба си Гларус, обогатени от знанието, че това е градът, в който е екзекутирана последната вещица на Европа, и поемаме по живописните серпентини на път No17 над Линтал. Отгоре и отдолу сочно зеленеят стереотипни алпийски ливади – от онези, дето ти идва да нагазиш в тях и да пасеш, да пасеш… Шосето е нестандартно тясно, разминаванията стават с настъпване на банкета, но асфалтът е здрав. Още няколко осморки, и още малко… На поредния завой почти успяваме да видим задната си регистрационна табела … Това вече трябва да е превалът… О, чакай, чакай, стълбата на шосето продължава да катери нагоре…

  

Изпращаме деня на паркинга до табелата „Klausenpass 1952 m“. Надвисналите облаци прецакват драматичния залез, за който сме потривали ръчички, но то пък не може цялото щастие на света наведнъж. Когато приключваме с вечерята и загасяме светлините за сън, ни затиска плътен, непрогледен мрак. Тропотът на суграшица по покрива на кемпера допълва усещането за самота на пустия паркинг.

Събуждаме се рязко – във все същата плътна тъмнина. Кемперът се тресе от неистово дрънчене, сякаш триста дяволи скачат по ламаринен покрив или пък банда надрусани кукери беснеят наоколо. Изскачаме навън и в първия момент решаваме, че още сънуваме –  в мрака се реят редки бледи светлинки, които загатват очертанията на чудовищни туловища… Няколко секунди на недоумение и идва озарението: крави! Минават крави! Тежки, бавни швейцарски крави, всяка с огромен, колкото главата й, хлопатар на врата. Разнася се звук на алпийски рог, несигурно напипва в тъмнината простичка мелодия, но бързо се отказва от опитите да надвие гръмогласното дрънчене на хлопатарите. Извън това цялата тъмна маса се движи в пълно мълчание – не се чува нито мучене, нито някоя подхвърлена приказка.

 

Тъкмо решаваме, че стадото е отминало, когато от далечината се дочува ново многогласно дрънчене. Явно няма да се спи. Докато кипнем вода за кафето, започва леко да развиделява и виждаме, че празният снощи паркинг е претъпкан с коли. Тълпа зяпачи се е събрала точно при табелата за прохода и очевидно се вълнува при преминаването на поредното стадо. Това сигурно е осмото или десетото, откакто ни изстреляха от леглата.

- Къде отиват? – питам младо момиче, което стои с приятеля си в другия край на паркинга.

- В Унтербоден, селото надолу по пътя.

- Някакъв празник ли има? – чудя се на глас.

- А, не съвсем, - момичето сякаш се притеснява да обяснява. – Така правят всяка година.

Приближавам тълпата на входа на паркинга. Всички са с дебели зимни якета, някои и с шапки и ръкавици – температурата е около нулата. Двете съдържателки на заведението край пътя са извадили големи самовари с кафе и табли с кифлички. „Предприемчиви жени“ – мисля си с усмивка, но в същия момент зад завоя се показва поредното стадо. Жените грабват табли с кифлички и картонени чаши с кафе и се втурват да посрещат премръзналите водачи – приветстват ги с ентусиазъм и ги канят да си вземат напитка и закуска. Суровите лица трепват в усмивка, вземат почерпката в крачка и продължават със стадото.

 

- Какво правят тези хора? – надвиквам дрънченето на хлопатарите в опит да заговоря едната от гостоприемните жени.

- Водят стадата в Унтербоден. Това са хиляди крави! Хиляди!– блясъкът в очите й подскача по скалата между изумлението и възхищението и не може да реши къде да спре.

Кимам респектирано.

– След три седмици ще ги прекарат обратно. Насам… натам… Това е традиция, - завършва тя, сякаш това обяснява всичко.

- Но защо? – не мирясвам аз.

Жената си поема въздух:

- Свалят стадата от високите пасища над 3000 м. Там вече започва да вали сняг. Пасли са 7 седмици горе. Сега ще изкарат 3 седмици край Унтербоден. После ще слязат от другата страна на прохода, в ниското, за да презимуват. Това е традиция, - отново пояснява тя за по-сигурно.

Междувременно съвсем се е съмнало, макар че мъглата прави нещата да изглеждат не съвсем реални. Стадата вървят като на манифестация – първо се чува в далечината хлопането на огромните звънци, после от мъглата на завоя изплуват размитите силуети на хора и животни, групата бавно се приближава и тържествено преминава пред оценяващите погледи на посрещащата тълпа. 

 

 

Всяко стадо има своя група водачи – някои са само мъже, други очевидно са семейства – с жени и подрастващи деца, които с побутвания с тояги завръщат непокорните животни в пътя. Млад мъж и момиче по потник изглежда, че флиртуват и не забелязват нито тълпата, нито насочените фотоапарати, нито хапещия студ. Крехка девойка с прозрачна розова кожа и нежни черти явно се притеснява от вниманието и не смее да вдигне поглед, докато подкарва изостаналата крава с потупване по задницата. Мъже с обветрени лица и каубойски шапки стискат в зъби дълги по една педя саморъчно свити пурети и отминават като видения от уестърн. Жени със спортни якета си подмятат реплики над гърбовете на добичетата и се смеят. Млад мъж с 2-3-годишно дете в самар на гърба води стадото заедно с две момчета със зимни шапки, едно момиченце цялото в розово и едно момченце, развяло непокорни африкански къдрици над подчертано смуглото си лице.

 

Явно, че подборът на водачи в една група не е случаен. Минава стадо, водено само от момчета в тийнейджърска възраст. Кой знае дали това не е своеобразен ритуал по възмъжаване, когато подрастващите трябва да докажат, че могат да се справят с много километри преход без да разпилеят вироглавите тежки животни. Момчетата са малко напрегнати под оценяващите погледи на белобрадите старци от тълпата, но вървят наперено. И, разбира се, не е случайно, че най-пищно украсеното стадо е водено само от жени. Те очевидно са горди от вида на своите добичета – усмивките им сияят над цветните нашийници и намордници на кравите и родолюбиво веещите се между рогата знаменца на Швейцария и кантона Ури.

 

- Къде ще живеят всичките тези хора, докато кравите са новото място? – питам отново разговорливата съдържателка на заведението в паузата между поредните две стада, които посреща. Тя не откъсва поглед от шосето, да не пропусне някой малък притеснителен водач, който не смее да си вземе кифличка, но ми отговаря:

- Те имат по три къщи – една на високите пасища, една на преходните и една долу. Местят се.

Изведнъж поглеждам с други очи на тези хора. Те не отиват просто на разходка или на празник. Това е животът им – от място на място, следвайки пътя на стадата, така, както каракачаните са го правили хилядолетия наред. Когато мислим за Швейцария, си представяме часовници, банки, злато, бижута…, а, да, и сирене и мляко. Като от рекламата на Милка. Обаче рекламата, като всяка реклама, не казва цялата истина. Липсва ставането по тъмно, камарите тор, километрите в студ и пек… Днес пред очите ни преминават не просто накичени с украшения и звънци стада. Преминават съдби. Хора, които не могат да отложат днешната работа, защото нямат вдъхновение или настроение. Не могат да не излязат, защото е студено и вали. Не могат дори да останат в дома си, колкото пожелаят, а трябва да го сменят, когато дойде време стадата да мигрират. Хора, които не виждат в това драма или страдание. Това е животът им – такъв, какъвто е.

Потегляме бавно с кемпера надолу по прохода в посока Люцерн, срещу движението на стадата. А те продължават да извират от гънките на планината, водени от хората на тази земя – сурови или усмихнати мъже, жени с бебета в кенгуру или малки деца. Не бързат, не се притесняват, не нервничат. Застават с разперени ръце между стадото и кемпера, за да насочват потока на животните по безопасния път – така, както спокойно насочват потока на живота си в познатото русло. 

 

Обръщаме се да хвърлим последен поглед на изчезващото зад завоя стадо и потъваме в мъглата. Сякаш преминаваме през портал от едно нереално битие към познатия ни свят.

 

Два часа по-късно приключваме къпането в езерото на Люцерн с чаша кафе. Отварям хладилника и изваждам кутията с мляко.

Колко удобно.