Говорещият с вятъра

 Костите се полюляват леко – десетки бели, оглозгани от слънцето и вятъра кости, окачени на връвчици по клоните на изсъхнало дърво. Късче реалност от друго време, друг континент, друга цивилизация...

 Станислав скача върху спирачките и се заковаваме на малкия паркинг точно на входа на Прато Стелвия – малко градче в Северна Италия. Току-що сме извъртели 82 завоя на 180 градуса: 34 на изкачване и 48 на слизане през зашеметяващия Пассо делло Стелвия на границата на Италия и Швейцария.

За момент се усъмнявам дали двамата със Станислав нямаме колективни халюцинации от рязката смяна на надморската височина. Но не – отляво на пътя наистина се простира странна градина. Триметрови индиански тотеми кокорят разноцветни физиономии зад плътната бяла завеса от оголени гръбнаци, потракващи пищяли, фини птичи кости и извити рога. Пресичаме шосето и се опитваме да разберем къде сме попаднали. Надписи на немски и италиански съобщават, че това е музей на открито, но това не внася кой знае колко яснота. 

 

Тръгваме бавно да разглеждаме издяланите в камък и ярко оцветени странни лица и птичи профили. Спираме пред драматични фигури, сглобени от метални отпадъци. И все така с известна предпазливост заобикаляме инсталациите от кости, сред които при по-внимателно вглеждане откриваме къде кози крак с кожата, къде череп с дълга, почти крокодилска челюст…

 

По пътеката насреща ни се носи усмихнат мъж с недотам чисти дрехи и окачен на шията кокоши крак с извити нокти. Закърпената периферия на шапката му се полюлява, докато бърза към нас, но закичената китка пера е почти неподвижна.

- Само едно евро, само едно евро на човек е входът, не е скъпо! – радостно ни съобщава мъжът.

После обяснява, че това място е негова частна собственост и всички фигури са дело на неговите ръце.

- Как се казвате? – питам.

- Говорещият с вятъра, - казва мъжът. – Това съм аз. Иначе са ме кръстили Лоренцо, но това не е истинско име.

Оглеждам се наоколо. Да, „Говорещият с вятъра“ повече подхожда на мястото.

 

- Ще ми разкажете ли повече за това?

Бившият Лоренцо не чака втора покана. Още от дете бил обсебен от мисълта за индианците на Северна Америка. Сигурен бил, че те са притежавали знания за света и умения да общуват с природата, каквито никой друг не е имал. Изследванията на антрополозите потвърждават, че мирогледът на северноамериканските индианци може да се опише с една дума като „цялостен“ – те гледат на природата, духовния свят и човешките същества като на едно интегрирано цяло и най-високо ценят баланса и хармонията във вселената. Ключова за техния светоглед е колективната подкрепа на семейството и общността, откъдето идва чувството на удовлетворение и принадлежност, а то определя и щастието. Всеки има своето ясно определено място и роля в общността и никой не бива подценяван – мъжете са воини и ловци, силата на жените е в техните роли на свещени дарители на живот, учители, лечители и предсказатели, от които зависи здравето на общността. ЛГБТ индивидите се наричат ​​Two Spirit и имат специално място и своя роля – в повечето племена се грижат за деца, възрастни хора и немощни членове на общността заради вярването, че притежават уникални способности да лекуват и са способни на огромно състрадание.

В областта на емоционалното здраве индианците нямат разделяне на ум-тяло-дух и се опитват с помощта на природни средства да помогнат за излекуването на страдащия човек. Семейството и общността участват в изцелението, а груповата подкрепа е основният път към здравето. Психичното страдание на отделния човек обединява семейството и общността около него, вместо да се опитва да го скрие или изолира.

Вероятно тези и още много други отличия на индианската култура са накарали Лоренц Кунтнер да потърси своята идентичност в нея. Направил всичко възможно да отиде в САЩ и да попадне сред наследниците на индианските племена, но разочарованието му било огромно – намерил само обезверени хора, натъпкани в резервати и потънали в алкохолна зависимост. Тогава разбрал, че неговата мисия в този живот е да запази духа на индианците, техните вярвания и изкуство. Върнал се в Италия и заживял като индианец. „Аз общувам с планината от дете и познавам гласа й. Всички други говорят само празни приказки – kwaki-kwaki, kwaki-kwaki…“ – казва той с типичното за индианците преклонение пред слушането вместо пред говоренето, – „Когато реката ме повика, аз отивам при реката. Когато гората ме повика, отивам при гората.“ Очите му се реят по върховете на околните хълмове. „Всичко, което виждате тук, е дошло от планината.“

- А костите? – соча аз към полюшващите се части от скелети.

- Аз не съм ловец. Събирам само това, което намеря в гората.

Оглеждам къщата на отсрещната страна на шосето, Масивна алпийска къща, цялата окичена с еленови и кози рога. 

 

Не мога да си представя, че всичкото това се е търкаляло някъде по горите и просто е чакало Говорещият с вятъра да го намери. Той забелязва погледа ми:

- Ела да видиш. Това е къщата, в която съм роден.

Пресичаме на бегом пред профучаващите по надолнището коли. Дворът, както и пространството оттатък шосето, е претъпкан с издялкани дървени тотеми, гравирани обли камъни и безчет кости и рога. На стената на къщата висят преснимани стари фотографии на индианци.

 

- Сам ли живеете тук? – продължавам да разпитвам.

- Никога не съм сам. Винаги наоколо има хора. Хората са много изтощителни. Много говорят. И все – kwaki-kwaki, kwaki-kwaki…

В този момент Говорещият с вятъра вижда мъж, който влиза в двора и се спуска към него да му обяснява нещо на немски. Мъжът кима, пита нещо, слуша обясненията и проследява сочещия пръст на домакина. Аз също вдигам глава и едва сега забелязвам, че по скалата над къщата има ярки скални рисунки в наивистичен стил, наподобяващ изображенията по индианските шатри. Мъжът пита още нещо, после се отдръпва, усмихва ми се заговорнически и си тръгва.

Опитвам се да разбера как е започнала историята на Лоренцо с индианците.

- Баба ми имаше огромна библиотека. Все ми четеше книги, имаше и такива за индианци. Ама да не си мислиш, че Карл Май е разбирал нещо? Той жив индианец не е виждал, само са му разказвали за тях. Обаче е имал страхотно въображение, защото като малък е бил сляп, само си е представял нещата, не ги е виждал. И с индианците е бил така. Аз обаче знам всичко – как мислят, какви са вярванията им. Винаги съм са го знаел, още преди да се родя. Но не станах индианец изведнъж, то беше дълъг процес. Дори не знам в кой момент разбрах, че вече не съм същият. Духовете на природата изпълниха всичко – не остана място за Христос, макар че съм отгледан като християнин. Но сега не хода на църква. Там не казват нищо истинско, само kwaki-kwaki, kwaki-kwaki. Истинското е в планината.

Говорещият с вятъра отново ме замъква в градината отсреща на шосето. 

 

Показва ми багажника на колата си, в която са подредени 11-те книги, които е написал за индианските вярвания и тяхното превъплъщение в неговите произведения. Книгите са на немски, така че съдържанието им остава тайна за мен. 

 

Домакинът ми не ме оставя да задълбая в темата, показва ми висящ кокоши крак със зловещо извити нокти и с усмивка споделя, че казва на децата, че е от динозавър. Същото твърди и за козия рог, който се поклаща на съседната връвчица. „Децата трябва да вярват в приказки“, казва и в следващия момент ме зарязва насред изречението и хуква да посреща новите посетители:

- Едно евро, само едно евро е входът!

 

 

Практическа информация:

Музеят на открито на Лоренц Кунтнер се намира на изхода на Прато Стелвия, на 45 км от Мерано по път 38. Още 25 км по-нагоре по пътя е зашеметяващият Пассо делло Стелвия, 2757 м н.в. – изключително подходящ за любители на екстремни преживявания с кола, мотор или кемпер. На 55 км от Пассо делло Стелвия е безмитната зона на Ливиньо, в която освен обичайните предложения за по-изгодна покупка на алкохол и цигари, може да се зареди гориво на около 55-60% от обичайната цена в Италия и Швейцария. Ливиньо предлага и множество безплатни паркинги за нощувка с кемпер.