Гондар – африканският Камелот

 

Да наречеш Гондар „африканския Камелот“ определено е израз на творческо безсилие – едва ли има по-изтъркано клише в описанията на етиопските забележителности. Проблемът с клишетата е, че те в най-голяма степен отразяват действителността. Гондар наистина е необикновено за Африка място, донякъде дори необяснимо и неуместно в контекста на останалите африкански клишета. Наистина, да попаднеш на комплекс средновековни каменни замъци с подчертано европейско излъчване насред африканската панорама е твърде неочаквано изживяване.

Ние се носим към Гондар все още заредени с впечатления и изтощени от посещението на Националния парк Симиен с неговите пропасти, урви и стада маймуни джелада. Вероятно това е причината да продремем профучаването през Уолека – последното селище, в което все още живеят потомци на фалашите, етиопските евреи. За тях знаем, че външно не се различават особено от останалите етиопци – също толкова високи, стройни, с изтънчени черти и тъмна кожа са. Единствената отлика е, че изповядват не православие, а юдаизъм. Запазили са тази своя отлика през вековете и винаги са се чувствали по-свързани с Израел, отколкото с Етиопия. Когато след Втората световна война се конституира държавата Израел, фалашите търсят в нея спасение от етническите и религиозни притеснения, на които са подложени. Израелската държава дори организира изселването им със специално изпратени самолети, но някак си грижата й свършва дотам. Пристигналите в Израел фалаши се оказват втора ръка хора заради тъмния цвят на кожата си и скоро общността им се разпръсква и бива претопена в преобладаващото множество. Малкото останали в Етиопия фалаши живеят основно в района на Уолека, но и те бързо губят спецификата си и са почти неотличими от околните етиопци.

Пристигането ни в Гондар е ознаменувано с епично търсене на приличен и същевременно на приемлива цена хотел. Нещастният ни шофьор Зазу тропа от врата на врата, непрекъснато върти телефони, но навсякъде удря на камък – или цените са високи, или мястото е съвсем мизерно, или няма свободни легла… Накрая успява да ни убеди да приемем офертата на хотел в центъра на Гондар, който в момента няма вода, но „очакват да дойде всеки момент“. Все още сме под въздействието на инерцията на организираното пътуване и лековерно се съгласяваме. Моментът, когато водата идва, така и не настъпва, докато сме там. Но за Етиопия това не е изключение, както ще имаме възможност да се убедим многократно след това. За сметка на това имаме възможност да се насладим на разпределението на ролите по пол, когато си поискваме чисти чаршафи и поне кофа вода в стаята. Младежът, който отговаря за етажа, усърдно придружава момичето, изгърбено под тежестта на всички такъми, които довлича в стаята ни – и в трите й курса от първия до третия етаж – но така и не посяга да й помогне с тежестите. За сметка на това успява да събори на земята компютъра ми и с извинителни вопли да се измете безследно, докато аз установявам сериозността на щетите.

Зазу се опитва да ни приобщи и към изкушенията на местния пазар на услуги за имущни посетители – води ни в реномираното заведение „При четирите сестри“. Принципът е да се плати вход от около 16 лв. на човек и да се яде на корем от предоставените ястия, които са красиво сервирани на дълги маси. Цената обаче е подчертано висока за етиопския стандарт, а и часът е твърде ранен и все още ястията не са сервирани, така че се задоволяваме само с разглеждане на двора с екзотични цветя и птици и молим Зазу да ни насочи към по-народен тип заведение. 

Един от групата все пак остава да се възползва от предоставените луксове, а останалите сме стоварени от отчаяния Зазу в най-народната кръчма недалеч от централния площад. Там имаме възможност да се запознаем с уникалните способности на местните месари да кълцат месото едновременно с два ножа, стиснати във всяка от ръцете им, които са разположени под прав ъгъл и се редуват с невероятна скорост, докато превърнат мръвката почти в кайма. 

После ти я поднасят – по-ситно или по-едро накълцана, сурова или минала през огъня, както предпочиташ. 

С бира, разбира се. Проблемът идва, когато бирата реши да излезе – тогава потъваш в най-страшните, тъмни и смрадливи лабиринти, за да се озовеш пред миризлива дупка в пода. Но нямаш кой знае какъв избор и оцеляваш. Етиопският стандарт за тоалетна достига най-големите си висоти с осигуряването на кофа вода за поливане. В града поне ти е гарантирана известна интимност, макар и в рамките на задушливо помещение. По време на път „пиш-паузите“ са на теферич, което на фона на безкрайната пустош, разнообразена с редки храсти и дървета, не изглежда чак толкова лошо решение. Проблемът идва от изключително зоркия поглед и невероятно бързите крака на обитателите на привидно пустите баири – докато се огледаш за подходящо храстче, току забележиш някоя точка в далечината и в рамките на 2-3 минути тя профучава през хълмовете със скоростта на анимационен герой, бързо се увеличава и се материализира пред приклекналата ти особа с белозъба усмивка до ушите и радушно подканяне: „Money? Candy?“.

Цялото това лирично-тоалетно отклонение не бива да ни разсейва от основните забележителности, заради които сме били пътя до Гондар – дворците на династиите от 17-18. век. Те са забележителни с каменните си градежи и макар и доста късни според европейските ни стандарти, притежават достолепие и романтичност, неочаквани за тази част на света. 

С билета за вход получаваме достъп до целия комплекс и можем на воля да се завираме по всички запазени, полуразрушени или напълно срутени замъци, Те са неочаквано много на брой, разположени сравнително близо един до друг и като цяло имат вид по-скоро на богаташко село от големи каменни вили, отколкото на отбранителни съоръжения. Сега на разположение на посетителите са пустите зали, тъмни коридори, вити каменни стълби и неочаквани балкончета, но на времето дворците са правили впечатление с пищна украса от богати драперии и златни орнаменти. 

Тъй като предвидливо сме пристигнали във възможно най-ранния час, дълго време се наслаждаваме на гледките, необезпокоявани от вечните тълпи, само няколко младежи в характерните за Гондар бели дрехи с червени маншети и ленти оживяват мрачните каменни помещения като призраци от миналото. Усещането е малко объркващо – сякаш си прескочил до Европа, само слънцето е по-ярко и гълъбите имат червени кръгове около очите. Е, и надписите, разбира се.

След като се насищаме на замъците, се отправяме към баните на Фасилидес – другата голяма забележителност на Гондар. Още повече, че билетът за дворците включва и това посещение. Баните са основният център за отбелязване на Тимкат (Богоявление) в Етиопия, а както вече стана дума в разказа за Лалибела – Тимкат е единият от трите основни религиозни празника на страната. И ако трябва да сме пределно ясни – Етиопия е много религиозна страна. Така че лудницата по време на Тимкат достига небивали размери, а Тимкат в Гондар е най-любимата лудница на етиопците. Ние си отзехме нашето с тържествата в Лалибела, които надминаха и най-оптимистичните ни очаквания, така че сега сме предоволни да разгледаме Баните на Фасилидес на спокойствие. Извън тръпката на празненствата те се оказват просто басейни, изградено от масивен камък и обрасли с вековни дървета, превзели с плъзналите си корени огради и стени. Гледката е странно умиротворяваща – сякаш във въздуха се носи не съвсем уместния за Африка надпис „Sic transit gloria mundi…“.

Трибуните за зрителите по време на Тимкат

Преди да си тръгнем от Гондар ни остава да видим още една забележителност на града – църквата Debre Berhan Selassie („Света Троица върху планина от светлина“). Тя е построена през 17. век от император Иясу II и е един от символите на Етиопия. Особено 80-те ангелски глави от тавана й, които красят всеки рекламен материал за страната. И тук, както и в Тиграй, основната грижа на управата е да прибере парите за вход, а оттам нататък никой не ти придиря къде си и какво правиш, стига да не са някакви золуми, разбира се. Още щом се озоваваме във двора на църквата, оставаме очаровани от меката линия на овалната й форма и плавно спускащия се сламен покрив. Не ни пречи да почакаме, докато свещеникът дойде да ни отвори – дворът е просторен и сенчест, с пейки за сядане в различни ъгли. 

Пристига свещеникът – като всички етиопски свещеници, с торбестите си дрехи прилича повече на имам, отколкото на православен отец. Изважда огромен ключ, сякаш излязъл от драматизация по „1001 нощ“, и със скърцане отключва тежката дървена порта. 

През открехнатата врата се промъква слънчев лъч, който изважда пред нетърпеливите ни погледи ярките цветове на стенописите в тъмната утроба на църквата. Свещеникът отваря двете крила на вратата и това е единственото място, от което прониква светлина. Оставя ни да обикаляме из вътрешността на храма, да се опитваме да заснемем ангелските лица (сякаш вече няма хиляди и хиляди снимки навсякъде, където става дума за Етиопия), да се опитваме да разгадаем историите зад характерните етиопски лица, забъркани в библейски сюжети. 

Присъствието на свещеника е едновременно радушно и дистанцирано, услужливо и респектиращо. Така и не успяваме да завържем разговор – дали защото не ни разбира, или защото не иска да ни разбере, не става ясно. Но е очевидно, че за него службата в църквата не е просто работа, а мисия. При масовата религиозност на етиопците това не е странно, а пък Гондар е едно от средищата на тази религиозност, не случайно в 300-хилядния град има 44 църкви.

След Debre Berhan Selassie решаваме, че толкова Гондар ни стига се насочваме към последната спирка от организираната част на пътуването ни – Бахр Дар.