Езерото Тана и Сини Нил

 

Езерото Тана е второто по площ в Африка и най-голямото в Етиопия. Съвсем логично пейзажът по пътя към него постепенно се променя – скалистата пустош отстъпва пред все по-обширни поля със зеленчуци, ориз и местния лек наркотик, кат. Катът е напълно легален в Етиопия, продава се на пакети и връзки навсякъде свободно и се ползва с голяма популярност сред големи и малки – всичко живо дъвче листата му заради опияняващия и тонизиращ ефект на сока, а плюенето наляво и надясно е всеобщо. 

Кат

Нашият шофьор Зазу не отстъпва от традициите и зоби кат настървено през целия път – изглежда, че това му действа освежаващо. По всяка вероятност големите количества кат действат и като слабително, защото по някое време внезапно насред нищото Зазу обявява „viewpoint“ и на пожар изчезва в храстите.

След гледката на безбройни урви, сипеи, скалисти пустини и остри върхове зелените простори радват очите ни. Личи си, че областта е плодородна – от двете страни на пътя са изнесени строителни колички, пригодени за сергии, на които се предлага продукцията на земеделците. Особено впечатление ни правят изключително едрите домати, но така и отминаваме без да го опитаме.

Бахр Дар е най-големият град на езерото Тана и първата изненада е произнасянето на името му – пише се Bahir Dar, но в устата на етиопците звучи като Баар-дар. За разлика от затъналите в история Аксум и Гондар, Бахр Дар е динамичен крайбрежен град, който много разчита на потока местни и чужди туристи, дошли да се полюбуват на езерото, крайбрежните църкви и манастири, изворите на Сини Нил и праговете на реката. 

Зазу ни настанява в чист и приятен хотел в близост до крайбрежната улица и се опитва да съгласува с нас програмата за следващия ден, като почти загубва търпение пред настояването да ни закара с буса до църквите и манастирите на полуостров Зеге. Колкото и да му размахваме под носа картите на MAPS.ME, той е категоричен, че път по сушата до манастирите няма. Така или иначе ще трябва да наемем лодка.

Преди да се заемем с това обаче, се отбиваме в едно от заведенията на брега на езерото, което са ни препоръчали като място, където можем да опитаме риба от Тана. След промъкване между разни бараки и подскоци по паянтови дървени мостчета се добираме до просторно помещение с дълги маси, където радостно кимат в отговор на питането за риба. Поръчваме си и започва обичайното безкрайно чакане, което е далеч по-малко досадно, отколкото може да се предполага заради сценките, които може да се наблюдават. Този път ни забавляват двете непохватни девойки, които са натоварени със задачата да сервират на клиентите, но имат вид сякаш сега се учат да ходят и държат предмет едновременно – непрекъснато изпускат или забравят нещо. Кулминацията на шоуто е моментът, в който едната грабва чашка с клечки за зъби, но – разбира се – я изпуска на земята. Клечките се разпиляват по утъпкания пръстен под, девойката грациозно прикляква и старателно ги събира една по една. После невъзмутимо ги връща обратно в чашката и ги оставя за всеобщо ползване. Никой не се впечатлява. Рибата, впрочем, се оказва препържена, но за гладни скитници свършва работа. 

Като цяло за следващото хранене си избираме пържени картофи от количката на улична готвачка – поне приготвянето им се случва пред очите ни.

Опитът да се разходим покрай езерото се ограничава до малкия парк покрай пристана, от който тръгват лодките – навсякъде достъпът до водата е затруднен от огради на крайбрежни имоти. За сметка на това в парка цари характерно курортно оживление с бляскащи в мрака сергии с безброй ненужни боклучки, разхождащи се семейства и – това е Етиопия, все пак! – задължителните лепки, които ти предлагат турове, хотели, врънкат те за пари или просто се увъртат наоколо от любопитство.

На сутринта се качваме на спазарената лодка, която но откарва до полуостров Зеге с неговите манастири. По пътя лодкарят ни показва острова Тана Черкос, на който се намира един от манастирите, за който се твърди, че е приютявал Кивота преди да го отнесат в Аксум. Минаваме и покрай островите Entos Eyesu Monastery Island с женския и Kibran St. Gabriel Monastery Island мъжкия манастир. 

Двата острова са на разстояние едно добро плуване един от друг. В женския имало 37 монахини, в мъжкия – 77 монаси, но не се вижда жива душа. И в езерото като цяло не забелязваме особено оживляние с изключение на редките рибари с тръстикови лодки, вдъхновили на времето Тур Хейердал за презокеанското плаване с "Ра" и тук-там някой отчаян гмурец.

Лодкарят ни оставя на малкия пристан на Azwa Mariam на полуострова и се отправяме да търсим манастира Betremariam по тясна пътека през гъста гора. 

Отначало ни се струва, че гората е безлюдна, но много скоро ни наскачат прилепчиви търговци, които са решени да ни продадат какъвто и да е сувенир на неприлично висока цена. Едва се откопчваме от тях пред стените на манастира.

Самият манастир е от 14. век, стените му са изградени от пръти и кал, а покривът – от слама. Това му придава особен уют и очарование, които се допълват от ярките фрески по стените във вътрешността, иконите върху опънати платнища, както и от сърдечната любезност на услужливия свещеник, който след като сме си платили 150-те бир за вход, с готовност разгръща платната на покритите икони, обяснява, доколкото може, кое какво е и кое е ново. 

Проблеми със снимането няма, само да не е със светкавица. А за снимане има много - ниската грамотност в съчетание с високата степен на религиозност са довели до раждането на  подробни визуални разкази по библейските предания, които биха могли да се сравнят с комикси, ако това не наранява религиозните чувства на вярващите.

На връщане търговците са значително омекнали – цените на предлаганите сувенири падат до 3-4 пъти, а преследването става отчаяно. Една жена започва да кърми бебето си демонстративно, явно в опит да привлече вниманието и фотоапаратите ни, за да изкара някоя пара. Наистина сърце не ни дава да се тръгнем, без да купим някоя дрънкулка, макар че може би най-хубавият сувенир са плодовете на кафеното дърво на пътеката.

Втората спирка на обиколката ни на езерото е манастирът Ura Kidane Meret. Той се намира на 500 м от пристанището, но заради сергиите покрай пътеката пътят се минава бавно – погледът ти се закача я на пъстри мъниста, я на изписани грънци, я на пергаменти с древен вид или характерни етиопски шалове… 

На времето пришълците от Европа са продавали дрънкулки на местните, сега е обратното. Пак пада голямо пазарене и сваляне на цените. В манастира отново ни посреща църква със стенописи, има и музей, но май започваме да се пресищаме на етиопска църковна живопис.

Лодкарят ни подкарва към изворите на Сини Нил, който взема началото си точно от езерото Тана. Пътем виждаме няколко церемонии, които се изпълняват на различни части от брега – на един гат множество хора се къпят голи, на друг се изпълнява тържествена церемония по случай „Мариам“ – някои от участниците се хвърлят във водата и се надплуват за нещо. Ние обаче подминаваме, защото сме се запътили към този край на езерото, където могат да се видят хипопотами в естествената им среда.

И наистина – първо виждаме майка с малкото, а после се присъединява и бащата. От водата се подават само носовете и очите им, масивните туловища плуват с лекота в кафеникавата вода.

Хипопотами по курса! :)

Лодкарят предвидливо обикаля отдалече, като постепенно стеснява кръговете. По някое време хипопотамите масово са нападнати от разчекващи устата прозявки – сякаш за да ни демонстрират огромната си паст с редки едри зъби и да ни припомнят, че по смъртност срещите с хипопотам надминават тези с лъв.

Хвърляме и един поглед към изворите на Сини Нил, които сами по себе си не са нищо особено - просто канал, по който изтича водата от езерото Тана. Но все пак това еначалото на Нил, така че не е за пренебрегване.

Следобед тръгваме с друга кола и друг шофьор към Тис Абай – водопада на Сини Нил, също едно от емблематичните места на Етиопия. Първите 10 км се движим относително спокойно по асфалт. После следват близо 20 км по ужасен макадам – хем тресе, хем се вдига страшен прахоляк. Пътят е пълен с пешеходци – има някакви тържества и всичко живо се е юрнало де се мести от градче на градче и от селце на селце. Тук хората са с по-черна кожа, с къси много къдрави коси, по-кръглолици, отколкото на север. Носят големи тюрбани или просто нагънат плат върху главата, като използват периферията да прави сянка. Много жени носят товар или тава с капак на главата си – за разлика от другите части на страната, където повече носят на гръб или на кръст.

Тепърва ни предстои да се напътуваме с такива бусчета в Южна Етиопия

Пристигаме в селцето Тис Абай и още преди да слезем от буса, ни прибират парите за вход за парка – по 50 бир на човек. Искат за вземем и гид още за 300, но ние отказваме. Чичкото с билетите се ядосва и започва напористо да дърпа вратите на буса. Шофьорът Сами почти не говори английски и без много приказки пали колата, измъква ни от централния площад и ни оставя на някаква неугледна пряка. Махва с ръка накъде да вървим и отпрашва нанякъде. Сюрия деца се лепва за нас: „пен, кенди, мъни“ – до безкрай. В двора на една от къщите седи мълчалива тълпа. На стената – портрет на млада жена, може би сбирката е погребение. Не знаем какви са погребалните обичаи в този регион – преди ден видяхме група мъже да носят на носилка през полето нещо, покрито с чаршаф, приличаше на тяло.

На брега на реката животът се върти около лодка, управлявана с прът от 12-годишно момче и баща му, които превозват местните от бряг на бряг. За туристите – включително и етиопци – има лодка с двигател. В нея се качват и местни. За нас цената е 20 бир на човек в едната посока. 

Обичайният транспорт през реката

"Луксозният" вариант на придвижване

След широк завой на реката слизаме на брега. Младеж се опитва да е любезен, да ни показва посоката – дали от сърдечност или от интерес, не става ясно. Пак е пълно с прилепчиви деца – „what’s your name“ и т.н. ни заливат отвсякъде. Едва се отърваваме от тях и поемаме през полетата от кат, който и тук се отглежда масово. Водопадите се оказват интересно природно образувание, но не сме в най-подходящия сезон – стената от вода, която очакваме, е редуцирана до не много широка двойна струя, която пада от около 40 м височина.

Красиво е, но далече не така грандиозно, както в рекламните туристически брошури. Голяма група етиопци с еднакви тениски обаче не изпитва никакво разочарование, а гръмко се смее и си прави нещо като тиймбилдинг с много прегрупиране и групови селфита в подножието на водопада.

На връщане едва успяваме да се класираме за последната лодка.

Пътуването на връщане е дълго и тресящо, с все по-развалящата се кола. Мръква, но движението на пешеходци и животни не намалява. В тъмното отнякъде долита камък и силно издрънчава при удара в колата. Шофьорът излиза да се разправя и много бързо е заобиколен от възбудена тълпа от младежи, които обграждат в тъмното колата – не можеш да разбереш дали са агресивни или любопитни. Все пак след малко тълпата се разпръсква и ние си заминаваме по живо по здраво.