неделя, 23 май 2021 г.

Симиен - покривът на Етиопия

 

Северна Етиопия е не само история и легенди – или вълшебна смес от двете – но и невероятна природа. Предстои ни среща с планините Симиен и когато тръгваме от Аксум, все още и идея си нямаме какво ни очаква.

Знаехме си, че Етиопия е планинска страна и в по-голямата й част средната надморска височина е около 2500 м. Вече бяхме замирали пред гледките от планинските урви след Комболча, бяхме се захласвали по живописния релеф на Гералта, а и доста се бяхме полашкали по изкачванията и спусканията на безбройните хребети на Етиопското плато. И въпреки всичко, това, което ни предстои в Симиен, е отвъд представите ни.

Всичко започва доста лежерно с хубав асфалтов път, по който стигаме бързо от Аксум до Шре (Shire). Тук може би е моментът да поясня, че съчетанието “ir” се произнася от етиопците като „ър“, при това „ъ“-то е толкова леко и сдъвкано, че почти не се усеща. Така че Shire се произнася Ш(ъ)ре, Bahir Dar – Ба(ъ)р Дар и т.н., включително етиопската парична единица birr, която звучи като „б(ъ)р“ или направо „бр“. Та с това лирично-фонетично отклонение минаваме набързо през Шре, който изглежда доста динамичен и модерен град на фона на средновековните села наоколо. Основната забележителност, която забелязваме пътем, е голям паметник на етиопски генерал, за който нашият шофьор Зазу ни обяснява, че е победил „комунистите“ (така и не разбираме кои точно) и спечелил победа срещу Еритрея. Еритрея впрочем е съвсем наблизо и това си личи по многобройните КПП-та, през които преминаваме. В района явно цари напрежение. На повечето места микробусът на туристическата агенция сам по себе си се оказва добър пропуск през постовете, но тук-там все пак ни спират за проверка. Зазу се обяснява дълго и подробно с въоръжените постове, с притеснен вид показва някакви подпечатани бумаги и в края на краищата всеки път минаваме нататък. Нас не ни закачат. Минаваме през селища с лагери на бежанци от Еритрея. Според Зазу те нямат право да напускат лагера или селището, да пътуват или работят в Етиопия. Някои от тях седят с години в лагерите, други имат късмета да заминат за Щатите или Европа. Въпреки че по улиците на селищата хората са сравнително малко като за Етиопия, усеща се някакъв безрадостен и безнадежден дух, който преобладава наоколо.

Планините стават все по-високи, качванията и спусканията – все по стръмни. Пресичаме река, за която Зазу с гордост съобщава, че това е Тeкезе – втора по големина в Етиопия, която отстъпва само на Сини Нил. На нас ни се вижда не особено голяма, макар че каньонът й е дълбок и стръмен. После става ясно, че реката в горното си течение е хваната в най-големия язовир в Африка, който осигурява енергийната стабилност на Етиопия – дотолкова, доколкото това, което има, може да се нарече енергийна стабилност.

Пътят става все по-стръмен, завоите – все по-остри, а гледките – все по-зашеметяващи. В далечината започват да се виждат острите пикове на тройния връх Рас Дашен (4550 м) – първенеца на Етиопия. Склоновете му се спускат почти отвесно надолу и правят околните върхове и долини да изглеждат още по-драматично. Всяка витка на серпентината на пътя ни кара отново да вадим фотоапаратите с разтреперани от алчност ръце, но Зазу ни уверява, че по-нататък ще има още по-хубави места за снимане. Полека-лека преминаваме от сравнително приличен асфалт на изровен макадам. Зазу разказва, че този път е строен от италианците по времето на експанзията им в Етиопия, а според нас оттогава не е виждал ремонт. Със замиране на дъха минаваме над ръба на дълбоки пропасти, разминаваме се на косъм с тежко натоварени камиони и за да не се депресираме, скоро преставаме да броим изпомачканите от катастрофи коли и автобуси, зарязани покрай пътя. Панорамата от високите места е забележителна – безкрайно море от високи голи планински ридове над жълто-кафяви склонове, втурнали се надолу към тъмни долини. Някое дърво с разлата корона от бодливи клони с твърди листа подчертава неземния вид на пейзажа. Всичко сякаш е посипано с прегорял слънчев прах и е замряло във вечността.

Надвечер пристигаме в Дебарк, където нощуваме в приятен комплекс от двуетажни бунгала, ха които са отворени само първите етажи. Водата трудно стига до крановете, но вече свикваме, че в Етиопия е така. Вечерта е хладна – надморската височина преборва близостта до екватора. Вечерята в ресторанта на комплекса е доста прилична и на приемливи цени, но бирата е скъпа и излизаме да търсим по-добър вариант. Откриваме го в месарницата на отсрещната страна на улицата, Усмихнатият собственик ни сервира на едната от двете масички в магазина си и продължава да разтребва и лъска стъклените витрини, да прибира каквото е останало от дневния оборот и да се закача с малкото си синче, което се върти из краката му. Идват още двама-трима от местните жители, които сядат на другата маса и пият лимонада, докато прехвърлят приказки и усмивки със собственика. Всичко е много домашно и непосредствено, единственото странно е, че става в месарницата, но явно това е странно само за нас.

На другия ден от сутринта се захващаме с подготовката за посещение на националния парк Симиен. Отиваме в администрацията на парка, където да си платим входната такса, таксата за гид и за задължителните двама скаути, които да придружават нашата дружинка от 6 човека. После се оказва, че в колата няма място за двама скаути, та идва само един, но на възражението ни, че при това положения няма причина да плащаме за двама, ни отговарят, че при всички положения трябва да си платим сякаш и двамата идват с нас. В края на краищата ни прибират по 250 birr на човек (около 15 лв.) и се успокояват. Веднага се опитват да ни вкарат в друга изнудваческа схема – да ни пратят в отсрещния ресторант, където да ни приготвят суха храна за разходката в парка срещу допълнителни 7-8 лв. Само един от групата поддава на поканата, останалите се пръсваме по павилионите наоколо да си купим нещо за похапване през деня. Успяваме да открием само бисквити, но решаваме, че някак ще поминем с това днес и се връщаме при колата за потегляне. Да, обаче нашият човек още си чака обещаната суха храна и всички прекарваме следващите 30 минути в чакане тя да се появи. Накрая, след повишаване на тон и бурни дебати с обслужващия персонал в ресторанта, пристига пакет с две парчета хляб и с риба тон и най-после потегляме.

Гидът Шату, който ни придружава, е словоохотлив и с голям ентусиазъм ни разказва за Националния парк „Симиен“, който е под закрилата на ЮНЕСКО от 1978 г. Той е дом на ендемичните етиопски козирози (Wallia Ibex), антилопи бушбок (Bushbuck), скални антилопи клипшпрингер (Klipspringer), ендемични породи вълк и лисица. Вероятността да срещнем някои от тях е много малка, но почти е сигурно, че ще видим уникалния вид маймуни джелада (Gelada Baboon или Theropithecus gelada). Минаваме проверката на пропусквателния пункт и навлизаме с колата 10-ина километра в парка. Тръгваме пеша през рехава гора и започваме да се оглеждаме за опасните зверове, от които да ни пази мълчаливият въоръжен с „Калашников“ скаут. Гидът бързо ни успокоява, че няма опасност да ни нападне някое разярено животно, а на въпроса ни за какво ни е скаут, уклончиво отговаря: „За всеки случай“. В края на краищата, все пак има някаква полза от скаута, който отпраща изскочилите от храсталаците пастирчета, които са готови да зарежат козите си и да се залепят за нас в настойчиви уговорки да им дадем я някоя пара, я някой бонбон. Според Шату жителите на селата в парка гледат на посетителите като на законна плячка и се опитват да извлекат максимум ползи от тях. В разказите му се усеща, че има известно напрежение между местното население и управата на парка, явно разбиранията им как трябва да се използват природните дадености на района се разминават.

Вървим по пътека в близост до ръба на голямо разкъсване на земните пластове – на места пропастта достига дълбочина 1500 м, а гледките към долината под краката са спиращи дъха. Целият ден минава с аромата на мащерка – тук я наричат тОсин. Шату ни показва и други растения: отровата, с която е бил отровен Сократ (може би бучиниш?), отровна разновидност на домата с листа с огромни бодли, която се използва за сапун заради отличните си отмиващи свойства - Шату казва, че е някакъв соланум, но не знае местното име. Има и цъфтящи храсти, напомнящи шипка и нещо като кантарион, но расте като дърво.

В далечината се виждат трите пика на Хауаза – наречени са името на местния смелчага, който пръв ги изкатерил по отвесните стени.

Над нас лети белобрад орел – мощна птица, в оригинал коремът й е бял, но от кацането по скалите се оцветява в червеникаво заради железните окиси. В Симиен обитават и леопарди, както и петнисти хиени – единствените хиени, чиято храна е добита на 90% от лов, а не от мърша.

 Стигаме и до поляна на която стадо маймуни челада скубят трева с корените и сладко си похапват. Почти не ни обръщат внимание. Много са заети, за да оцеляват, трябва да изяждат по килограм трева на ден – при 10 000 маймуни, колкото има в парка, всеки ден се изяждат по 10 тона трева. Джелада живеят на семейни групи с мъжкар-водач и 8-13 женски. Въпреки ревнивия и агресивен характер на мъжкия, все пак 20% от бебетата в харема са от други бащи. Бременността трае 6 месеца, две седмици преди раждането и 2 седмици след раждането седалищните части на женските стават червени. Първите 2 месеца майката носи бебето вкопчено в корема й, следващите 3 месеца – върху гърба. Младите мъжки се отделят на 5-6-годишна възраст от семейството и образуват собствени групи. Всички маймуни джелада са лоши катерачи по дърветата, но отлично се катерят по скалите, тъй като спят в пещери на 500-600 метра височина. Въпреки че на вид приличат, генетично не са бабуини – това е установено от учени от Мичиганския университет наскоро. Джелада не са агресивни и не ядат месо. До 10% от храната им са насекоми, които улавят при взаимното пощене и изкопават изпод камъните – от тях си набавят витамин В12, важен за костите им. Естествените им врагове са леопардът и петнистата хиена, но най-голямата заплаха за тях са местните, които ги убиват за храна на кучетата и заради козината, от която правят въжета. Местните селяни вярват, че крава, вързана с такова въже, дава повече мляко. Джелада имат и интересен социален живот, използват над 30 звука за общуване. Когато умре бебе, майката не го захвърля, а продължава да го влачи след себе си, докато то напълно се „изтрие“ от мъкненето.

Всичко това, разказано от Шату, ни кара да погледнем с още по-голям интерес на срещата с джелада и да посветим следващия половин час на опити да заснемем част от ежедневието им без да ги подплашим. Те ни възприемат доста спокойно, само ако много се приближим, майките грабват децата и хукват към другия край на поляната. Мъжките са по-наперени, но и те предпочитат да се оттеглят, а не да нападнат.

Денят започва да преваля и е време да напуснем територията на парка. Закачили сме само едно ъгълче от възможностите да се докоснем до автентичната природа на Етиопия, но усещането е, че сме повдигнали завесата към един свят, за който има все по-малко място на тази планета. Дали внуците ни ще могат да го видят на живо, кой знае…

Няма коментари:

Публикуване на коментар