Баган, февруари 2016

Полето пред нас е изгоряло от слънцето, само няколко голи дървета протягат клони в жалък опит да хвърлят сянка над песъкливата пътека.  Оттатък изораното китка палми стремително се извисяват към небето, сякаш бягат от бодлите на огромните кактуси в подножието си. Бедна, суха земя, засята с хилави стръкчета сорго. И с останките на една легендарна цивилизация.

Трябва да се качиш някъде нависоко, за да осъзнаеш мащаба на строителството, разцъфтяло по тези земи през  11-14 век.  Според някои изследователи в равнината на завоя на река Иравади при Баган е имало над 10 хиляди храма.

Днес от тях са останали около 2 200 – малки камбановидни ступи, по-големи пагоди от червена тухла, големи храмове с остатъци от орнаменти и стенописи по мазилката и цели катедрали, макар че тази дума не е подходяща за описанието на будистки храмове, но нищо друго не ти идва наум, когато застанеш пред забележителните постройки, съперничещи по размах и внушение с ренесансовите култови сгради на Западна Европа.  

Близо 40 кв. км,  които те изненадват на всеки завой, зад всяка долчинка или възвишение с нови и нови гледки, сякаш специално създадени да предизвикват въображението ти.
Баганското царство е било в разцвета си между 1000-ната и 1400-ната година. По същото време в Камбоджа в силата си е била Кхмерската империя, която е издигала дворците и храмовете на Анкор. 

И днес строежите продължават да се правят с тухли от същата тази глина.

Вратите Тарабар

В края на 14-ти век ордите на Кубилай хан слагат край на Баганското царство и огромна част от храмовете са разрушени, а статуите на Буда – унищожени и повредени. Едва през 20-ти век започва възраждането на комплекса, с разчистване и възстановяване на част от паметниците. 

Но и това възраждане не минава без драми – управляващата военна хунта налага на населението в цялата страна задължение да работи безплатно за изграждане на туристическа инфраструктура, за да бъдат привлечени чуждестранните туристи и да донесат така нужния на режима туристически долар.

Специалното отношение към чужденеца се е запазило и до днес – все още не-бирманците могат да се настаняват само в определени хотели, които имат разрешение да приемат чужди туристи. В останалите места просто ти отказват да те приемат – или лъжат, че вече е пълно, или директно ти казват, че това не е място за чужденци. 

В Бирма токът спира често и затова почти всеки хотел има сложна система за осигуряване на захранване.

Всяка стая има и стабилизитор, за да не изгорят уредите при резките промени в напрежението.

Това, че ступите не се заключват и на практика не се охраняват, го установяваме още първия ден, докато обикаляме из тях. В края на третия ден май не е останала нито една от 2 200-те ступи, в която да не сме заврели нос.

Отначало не планираме чак толкова подробно запознанство с Баган – като повечето посетители, през първия ден набелязваме най-популярните от храмовете и тръгваме да ги обикаляме. 

Някои от вариантите на придвижване из Баган.

Откриваме скрития в гънките на безкрайното поле живот: сгушените бамбукови колиби, пред които слаби изпечени от слънцето мъже пият чай и горещо те канят да им правиш компания; последният пристан на пенсионираните каляски за обиколка на Баган, строени като войници на тържествена заря-проверка; живите муцунки на децата от селото; пастирчето, което гризе парче восъчна пита и облизва меда от пръстите си, докато завръща козите; вечерният водопой на стадата под стените на огромния храм Суламани...

Обикаляме по храмовете не за да отметнем поредния от списъка, а за да се слеем с усещането за вечност и преходност, което излъчват порутените, но устояли сводове, тайнствено присвилите очи статуи на Буда, хармоничната геометрия на всеки нов храм, който откриваме в бавното си изследване на района. 

Катерим се по стръмните стъпала на коридори, осветени от хилавите пламъчета на кльощави като бирманци свещи, промушваме се през отвори като иглени уши, промъкваме се по тесни бордюри на височината на петия етаж, впиваме пръсти в издатините на стените, докато пипнешком се спускаме в непрогледната тъмнина на някое почти отвесно стълбище... 

 

Ето го златният купол на Швезигон, от другата страна сияе ослепителната белота на Ананда, елегантният Суламани се перчи пред тежката пирамида на Дамаянджи, Швесандо натежава от гроздове туристи на залез слънце... Тайоки, Хтило-Минло, Алопи, Татбиню... 

Изпращането на слънцето е най-популярният спектакъл в Баган. Да се покатериш на ступата Швесандо за да гледаш залеза се смята за задължителна част от туристическата програма.

Повече за Баган и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.